Мобилно меню

4.85 1 1 1 1 1 Rating 4.85 (40 Votes)

Ieros-Niptiras-2Син Человеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи (Мат. 20:28)

Имах чичо, който беше военен. Дойде време да се пенсионира и той. И странно, колкото повече наближаваше това време, толкова по-посърнал и тревожен ставаше. Накрая моментът настана. Трябваше да видите неговата безпомощност, хаотичното му блуждаене между различни занятия и хора, неуместните му забележки, неговото лутане като изгубено дете. Не разбирах какво става. По това време бях в гимназията и също като мнозина политици си въобразявах, че свободата е липса на прегради пред избора. Според тези представи, чичо ми би трябвало да прелива от щастие. Нямаше наложени ангажименти, беше материално осигурен, сравнително млад и можеше да избира заниманията си. Най-задълбоченото обяснение, до което можах да се добера тогава, беше, че няма вече кого да командва. В действителност, беше точно обратното – нямаше на кого да се подчинява. Бяха му отнели свободата да служи. Известни неща, които началството му не е могло или не е искало да направи, са се очаквали персонално от него. Очевидно в неговите очи това е било значителна мисия. Тогава въобще не би ми хрумнало, че да си свободен, не означава да имаш различни възможности пред себе си, а да нямаш вече различни възможности.
 
С течение на годините започнах да си давам сметка, че пенсионирането не му беше подарило свобода и време, а му беше отнело нещо много по-важно. Какво беше то? Свободата да прави нещо по-значимо от себе си.
 
Всеки от нас е способен на ограничен кръг неща, но само на тях - докато не се съгласи да послужи другиму. Това, което не можем да направим заради себе си, можем да го да направим заради друг. Откъде иде този прилив на способности? Никой не може да го изтръгне от самия себе си или от някаква абстрактна кауза с усилия на волята. От своя страна, подобна кауза е негодна да изисква каквото и да било без посредничеството на жива личност. Едва с нейна помощ тя става вече Нечия. Нататък е достатъчно мълчаливото признание, че другият е не по-малко значим от нас. В основата на това признание се оглежда един и същ Дух. Неговите способности говорят неизчерпаемо у всяка личност и са разнолики като конкретните Му свидетели. Тях открива като свои готовият да послужи безкористно. И най-безспорните принципи имат нужда от конкретен свидетел, за да започнат да означават нещо в нашите очи (дали могат да бъдат свидетелствани абстрактни принципи, е друг, но не по-малко важен въпрос).
 
С други думи, на чичо ми му бяха отнели свободата да служи и съпътстващата я лична цялостност, както и незаменимата радост от тях. Бяха го лишили от възможността да бъде нещо повече от себе си с помощта на някой друг, в неговия случай - на командващите. Няма смисъл да казвам, че това наблюдение преобрази много мои представи. В края на краищата, с тази свобода е свободен самият Бог. За Него никога няма различни възможности и Той не избира намеренията Си между възможности. Лайбниц не е прав. Нашият свят не е най-добрият от всички възможни, а просто останалите са невъзможни за Бога. За Него той не е най-добрият възможен, а винаги единственият свят. Човек също избира, като се опитва да ограничи възможностите пред себе си. И когато успее, и остане една единствена, тя също губи характера си на възможност в дотогавашния смисъл. Грехопадението също не е погрешен избор между възможности, а идеята, че отказът да се послужи безкористно е също на възможност.
 
Започнах да откривам белезите на тази новооткрита свобода или на липсата й на най-неочаквани места. Виждали ли сте пенсиониран учител, който прави забележки на случайни минувачи? Той просто се стреми да върне най-щастливите мигове от живота си, когато е бил натоварен с възпитанието на другите. А съпруг, комуто се налага да се грижи всекидневно за опърничавата си и зла жена? А виждали ли сте възрастна жена, която влачи гордо с въже за пране кошмарен изрод? Не зная как ми хрумна да я зарадвам. “Каква порода е кученцето ви, госпожо?“; „А… помиярче е.“ – отвърна тя без следа от засегнатост. Тя служеше – и вече нищо на света не беше същото. Беше недосегаема за обиди и ласкателства. Бе нещо повече от себе си. Какъв урок за всеки фанатизъм и за всяка религиозна обида! Този, който служи всеотдайно, знае по-добре от всеки друг, че никой не може да обиди нито неговия Бог, нито неговото служение, нито него самия. Сякаш точно тази увереност липсва на обществата, които се гордеят със свобода, декларирано братство и природно равенство. Неслучайно служещите на абстракции като Родина или на споменатите принципи се опитват да съхранят поне някакви знаци, напомнящи на лично служение. Както забелязва Бернанос, те поставят живописни нашивки по униформите на железопътните кондуктори, възпитават почит към националния химн и знаме и измислят титулувания на демократично избраните си ръководители. Но въпреки залъгалките на демокрацията и монархизма, въпреки либералните калкулации на интересите, у всички остава неясна тъга по изгубеното преди хилядолетия служение. Тази тъга измъчва неудовлетворимо целия човешки род – от чичо ми до последния анархист. Тя настоява на белезите на нечие одобрение – не на тържеството на всеобщи принципи.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9qyhr 

Разпространяване на статията:

 

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.

Св. Антоний Велики