В старозаветната история по един простичък и ненатрапчив начин са описани случаи, при които злото, грехът и безобразието между човеците до такава степен се разрастват, че „достигат” до Господа: „И видя Господ (Бог), че развратът между човеците на земята е голям, и че всичките им сърдечни мисли и помисли бяха зло във всяко време…” (Бит. 6:5); „… защото ние ще съсипем това място: голям поплак има против жителите му пред Господа и Господ ни прати да го погубим” (Бит. 19:13); „Стани, иди в Ниневия, град голям, и проповядвай в него, защото злодеянията му достигнаха до Мене” (Йона 1:2).
Остава впечатлението, че злото в творението, между човеците, се разпространява и увеличава до такава степен, че преодолява разстоянието от земята до небето и става достояние на небесните войнства, стига до нашия Творец, Който като щедър и търпелив родител се намесва, за да възстанови хармонията във взаимоотношенията. Справедливо.
Дали би могло обаче да се случи обратното? Дали доброто между човеците може толкова да се умножи, че да достигне до Господа и това да Го накара да се усмихне?
Няколко съботни дни в годината Църквата с божествена мъдрост е определила да си спомним за отминалите от този свят. Така беше и вчера. Пътувайки към родното място за среща с покойните ни родственици и приятели, минавахме през градове и села. Около гробищните паркове беше оживено, а слънчевото време и пъстротата на изкуствените цветя предаваха тържественост на гледката. Всеки беше отишъл да отправи своята молитва, да запали своята свещичка, да прелее семейния гроб – всеки според вярата си, всеки според възможностите си, всеки с тъгата и спомена си. Пред гроба, със или без снимка, споменът е по-жив, усещането за заедност в духа на богослужебния възглас „Горе имеем сердца” е по-осезаем. Дали този поток на любов, на добро, излял се от милиони сърца, стига до Господа, до войнството Му, до членовете на небесната Църква, където са нашите близки? Да, защото на Бог му е по-лесно да приеме любовта, бидейки Сам Той Любов, отколкото да се докосне до злото, което по природата си Му е противно.
Та вчера, а и на всяка Задушница ние изпращаме нашите потоци любов към небесата, към нашите родственици, приятели, към онези, които не са тук между нас, и космосът заприличва на пясъчен часовник – горното и долното си разменят прашинки, частици ЛЮБОВ! Ако през цялата година се надяваме на тази Любов да пада от Небесата над нас, сега е наш ред да я изпратим към небесата. И е толкова хубаво, толкова симфонично, че „Бог се усмихва от небесата…”.
Това е Задушница и за живите.
