Мобилно меню

4.864406779661 1 1 1 1 1 Rating 4.86 (59 Votes)

Halloween-720x480„Лакомство или пакост?” – изкрещяха вкупом децата в момента, в който о. Ипомоний отвори вратата. Пред скромния свещенослужител стояха две малки баби Яги (или може би вещици – не можеше точно да определи), един фосфоресциращ скелет, който си застъпваше края на пелерината, понеже му беше дългичка (вероятно в последния момент не бе успял да си намери костюм по мярка) и един малък страдалец, врата на когото бе прободен с дълъг пластмасов нож.

„А?! А-а-а, влезте, деца, влезте”, покани ги о. Ипомоний, след като се посъвзе от първоначалното стъписване. Децата не чакаха втора покана и смело се насочиха към трапезарията, оглеждайки по детски нетактично всяко кътче на жилището. Настаниха се на столовете около масата. Скелетът си повдигна покривалото пред лицето, за да вижда по-добре, тъй като и дупките на костюма пред очите също не му бяха по мярка, а Прободеният временно се реанимира, като си свали стягащия го бутафорен нож от врата и започна да проверява дали е достатъчно остър, за да се справи с цветята във вазата, поставена на масата. Само двете малки баби Яги останаха невъзмутими на столовете си – при тях явно всичко си беше по-мярка.

Отец Ипомоний поднесе на децата каквото му се намираше – бисквити, сокчета, чай (гостенчетата бяха доста поизмръзнали), кутия шоколадови бонбони и колкото бяха останали от специалните сладки, които презвитерата му приготвяше по стара семейна рецепта. „Заповядайте!”. „Е-е-е, супер!”, зарадваха се малките господа и не чакаха втора покана. Госпожиците първоначално останаха невъзмутимо резервирани (както, разбира се, им подобаваше), но като видяха, че бонбоните са на път да свършат, също си взеха по един.

„Отдавна ли обикаляте в това студено време?”, подхвана разговор отецът. „Да, ама не ни отварят. Ти си първият”, обясни Скелетът, като за потвърждение подсмръкна и, намерил ново приложение на дългите си ръкави, си избърса изискано носа с тях. „Много са скрънздливи – свидят им се лакомствата”, уточни Прободеният и прекърши едно от цветята във вазата, сякаш то носеше отговорността за досегашните неуспехи на групата.

„Взимайте си още, де, не се притеснявайте!” – подкани ги отецът. – „Момичета, вие почти нищо не хапнахте”.

„Аз не ям сладко, защото от него се пълнее. И мама не яде. Само черен шоколад” – обясни едната баба Яга. – „Но в училище цял месец си приготвяме костюмите за Хелоуин и исках моя да го видят всички. Понеже догодина ще ми е вече малък и ще може да го носи само сестра ми”. „Да бе, да, аз за другия Хелоуин искам нов костюм – по-страшен” – тросна ѝ се другата баба Яга, която явно не остана очарована от подобна перспектива. „А на мене пък вуйчо ми ще ми прати от Англия говорещ скелет – закачаш го на вратата и, като мине някой, се смее много зловещо. Направо падат от страх, така се стряскат” – размечта се все още нашенският си Скелет.

Прободеният, след като успешно се справи и с последното цвете във вазата, закачи победоносно ножа около врата си и подкани приятелите си: „Айде да тръгваме, че след малко вече всички други ще са обиколили навсякъде и никой няма да ни отвори”. Двете баби Яги и Скелетът с дългия костюм станаха от столовете, хвърлиха по един обобщаващ поглед на обстановката и тръгнаха към вратата.

„Тези кои са, приятели ли са ти?” – посочи Прободеният към иконите на стената, когато децата вече бяха стигнали до вратата. „Кои? Не! Как! Те са... Това са... Да, всъщност приятели са... Най-добрите приятели... И мои, и ваши. Искате ли да ви разкажа?” – обнадежди се отецът. „Е, сега няма време. Ще закъснеем. Друг път” – повдигна рамене Прободеният. „Аз съм ги виждала някои от тях в къщата ни на село. Май са приятели и на баба” – каза едната госпожица. „И аз съм ги виждала!” – не ѝ остана длъжна по-малката ѝ сестра. „Аз не съм” – въздъхна опечалено Скелетът, погледна още веднъж към иконите, сякаш за компенсация, и забърза след приятелите си, които вече слизаха по стълбите към входа. „Довиждане!” – съобрази да извика по-голямата баба Яга, вече от площадката на долния етаж. Веднага след нея се чу и поздравът на другите три деца.

„Довиждане! И... пак заповядайте!” – отговори им о. Ипомоний. Затвори вратата след тях, върна се в хола и седна отново в креслото до разтворената книга, която четеше, преди да го посетят необичайните гости. Погледна към иконите, опитвайки се да си представи как ли ги бяха възприели преди минути детските очи, и се замисли за това, всъщност колко близо до нас са истинските ни приятели и колко често ги пренебрегваме, забързани да обикаляме и хлопаме на врати, зад които никой не ни очаква...


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/98qpf 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Когато човек се моли, той се държи към Бога като към приятел – разговаря, доверява се, изразява желания; и чрез това става едно със Самия наш Създател.

Св. Симеон Солунски