Бог да прости о. Георги Шумов, дългогодишен енорийски свещеник на българите в Мюнхен и Щутгарт!
За съжаление, скръбната вест не идва сама, а с още други скръбни вести и въпроси, които трябва да прочетем между редовете. Какво още ни казва публикуваната информация?
Че той от 1991 г. е обгрижвал една енория и една община, не някъде в Африка и дори не в България, а в Германия. И че въпреки това починал в бедност, и социалните служби поели разходите по погребението му. Остава да уточним: в бедност в смисъл на скромност или в мизерия? Защото едното и другото не са едно и също. Или по-скоро в самота и забвение? Но и самотата може да бъде доброволна и принудителна. Важно е в такива съобщения понятията да са ясни и изчистени. Детайлите често водят до глобални изводи, които не бива да са погрешни.
Но дори и да е имал човекът скромна германска пенсия, пък била тя допълвана и от още по-скромна българска, дори и социалът да му е осигурил достойно погребение, което впрочем при всички случаи е достойно, след като о. Виктор от Пасау е извършил опелото, остава въпросът:
Къде е енорията? Къде са енориашите, които толкова години са били обгрижвани от своя свещеник? И оттук – главният въпрос: кой всъщност трябва да се грижи за свещениците зад граница, а и за свещениците изобщо?
Не знам как е в Римокатолическата църква, те имат малко по-други понятия за организация на вътрешния църковен живот, както и за Църквата като цяло. Но според православните понятия, както Църквата е там, където е епископът, така и енорията е там, където е свещеникът. Енория е налице, когато вярващите са достатъчно на брой и достатъчно вярващи, за да могат да издържат свой свещеник и храм. Ако не, не говорим за енория, а за община – отделна група, нямаща възможност да издържа свещеник и/или храм, и обгрижвана от най-близката енория. Впрочем, това не освобождава общината от отговорност към енорията и свещеника, който ги посещава.
Съответно, епископът, който ръкополага и въдворява свещеник в една енория, е длъжен да се увери, че такава действително съществува. Той носи отговорността да изиска гаранции от църковното настоятелство, че енорийският им свещеник ще бъде обезпечен – ако не с пълна заплата, то с гарантирана коректна и подобаваща на сана му допълнителна работа. И, моля, не на черно! Евентуално – и някои допълнителни социални осигуровки. Ако енорията не е в състояние да изпълни този минимум, то епископът не би трябвало да бърза да изпраща свещеник там. Иначе съдбата на свещеника започва да тежи върху съвестта на епископа. Ако пък енорията поеме отговорност и не я изпълни, то какво да обсъждаме повече?...
Щом нещата са поставени именно в този правилен ред, всички ще си отдъхнем и няма толкова тъжно и замечтано да гледаме какви имоти и доходи имат епархията и Синодът, та ако може да поемат те и нашите поместни енорийски отговорности. Не би трябвало епархията и Синодът да издържат свещениците, а енорията. И ако това звучи страшно, ще кажа и нещо още по-страшно: енориите, когато са пълноценни, а не фиктивни, са длъжни да издържат и своите епархии и епископи, а не да чакат от тях да им разрешават финансовите проблеми централно. Всеки според възможностите си, разбира се. Но вече се уговорихме, че енория, която няма никакви възможности, не е енория.
Съответно, епархиите би трябвало да издържат Синода. Знам, че т. нар. владичнина или владишки данък много смущава подсъзнанието ни още от турско робство насам, но е време тези травми да се надмогнат, за да приведем църковния ред в съответствие с апостолския дух и принципи. И да спрем да питаме откъде идват заплатите и пенсиите. Те идват от нас.
И най-неприятното, което искам да кажа: това би трябвало да важи не само за „българите на Запад”, но и за българите в България, както и за всички православни християни въобще. Обновлението на енорийската структура на Църквата не се заключава само в кръжоци по иконопис и паломнически екскурзии. Има и едни по-прозаични, но и по-важни всекидневни отговорности на енориите и на техните настоятелства. Те може и да ни затрудняват, но ни правят истински свободни. Църковно настоятелство, което функционира пълноценно, има думата в църковния живот. То може да поставя по-високи изисквания и към своето духовенство.
Само че, ако се запретнем да изпълним тези критерии, колко енории, свещеници и владици ще ни останат?...
