На скорошно поклонническо пътуване отново чухме в беседа за Левски: „Хвърлил расото и станал революционер…”. Децата слушат, попиват. Дори и да не разбират все още смисъла да се носи расо и защо Васил Кунчев става дякон Игнатий, думичките „хвърлил расото” се впиват като знак за нещо разделително. А ставайки революционер, Левски не се разделя с вярата си, с Бога, с православието, с Църквата, с манастирите, в които намира винаги убежище.
Където има сега музеи на Апостола на свободата – Левски, експозиции или други изложения, в беседите все ще се промъкне думичката „хвърлил”. Дори да не е съзнателно, а заучена фраза, казана по инерция, тя говори, че възрастните не сме прецизни в словата си, не ни е удобно или се срамуваме да си кажем, че сме християни, че сме вярващи и цялата българска история е проникната от тази вяра. Дори на официални тържества се прескачат историческите факти, че Левски е свързан с Църквата.
Ако Бог не бе избрал малкия Васил, щяхме ли да имаме Дякона? Ако Дяконът не бе избрал на дело да положи душата си за ближния (за целия български народ), щяхме ли да имаме Примера? Ако Примерът не бе увиснал на бесилото, прекръствайки се и поискал изповед и причастие, щяхме ли сега да се гордеем с мечтата му за чиста и свята република? (Макар че трябва и да се срамуваме.)
Васил Левски – дякон Игнатий, си остава монахът, вярващият, чистият, с преливаща от сърцето му светлина. Остава като наше изпитание как живеем и се трудим, как вярваме и защитаваме наследството си. Остава като проверка можем ли да се закълнем за родината си, както него: „Заклевам се в Евангелието, в честта си и в Отечеството, пред Бога…”.
Снимка: Bnews
