Църковнославянският език е хубав език. На него най-често слушаме молитвени богослужебни текстове. Някои толкова много го обичат, че дори смятат моленето на говорим български език за кощунство, отстъпление и прочие страшни думи. Все пак това е мъртъв език, защото не се развива – застинал е отпреди векове на някаква степен от развитието си и оттогава без промяна се повтарят морфологическите и синтактическите му форми; разнообразие се долавя само във фонетиката, която обикновено зависи от фонетиката на говоримия съвременен език на съответния православен славянски народ. Затова могат да се чуят както „благословен Бог наш”, така и „блахаславен Бох наш”; както „Отца Моего”, така и „Атца Маего”, дори „Атца Майево”. Е, това не е болка за умиране - ориентират се православните вярващи, когато отидат от една славянска православна църква в друга славянска православна църква. Истинският проблем е с разбирането на цялостните църковнославянски молитвени текстове и този проблем е налице във всички славянски православни народи. Единствената разлика е, че някои си го признават и търсят начин да се разреши, а други не си го признават и настояват да не се пипа църковнославянският текст, да не се дръзва да се превеждат молитвените текстове на православното богослужение. А вярващите трябвало да изучават църковнославянския език, ако са истински православни вярващи, та да разбират, какво се чете или пее в църква. Това се опитах да кажа миналата неделя на едни баби в едно шопско село, но останах с впечатлението, че те не ме разбраха, макар че си им го рекох на чист, съвременен български език. Както и да е, случва се да не те разберат и в най-добрите ти намерения.
Но този въпрос с езика на молитвите и богослуженията има и друго измерение, да го наречем канонично измерение: никой не може да ми забрани да се моля на говоримия си език и вместо да се мъча да казвам „яко согреших Тебе”, да си го река простичко „защото съгреших пред Тебе”, пък ако ща, нека си запазя идеята, че съгрешаването ми е доста яко! Когато обаче ще ползваме един или друг език за общественото богослужение, това трябва да става с решение на църковното началство. То затова е сложено, за да ги решава тези въпроси. Обикновено закъснява да ги реши, но това си е негова отговорност. И по тази негова отговорност спор не може да има. Когато църковното началство рече да обсъди въпроса с богослужебния език, ще се намесят и спомени („ех, ние едно време...” – за разлика от сега!), и сантименти („ах, като запеят на църковнославянски и изпитвам едно такова умиление...” – дето не го изпитва, като му пеят на новобългарски!), и панславизъм („това е езикът, който ни обединява всички славянски православни народи” – а говоренето на съвременни славянски езици явно не ни обединява), и мистика („това е свещен език, светите Братя са го създали” – макар че светите Братя се бориха тъкмо срещу установяването на „свещени” езици и подтискането на говоримите езици). Още много страни на въпроса ще бъдат засегнати, но едва ли ще се обсъди въпросът за църковнославянската грамотност. Иначе казано, че нито владиците, нито свещениците и дяконите, още по-малко миряните са достатъчно грамотни в църковнославянския език (това може да се установи дори на богослужение в патриаршеската катедрала, да не говорим за селските храмове в оня край на страната). И за да не ви изглежда всичко това голословно, вижте как дори в синодалния сайт пишат една от най-любимите на православните християни песни „Достойно эсть” (при това няколко пъти все със същата грешка!). За сведение на несведущите трябва бъде „есть”. С други думи: те като не са го научили, как да го научи това баба Гицка?!