Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (71 Votes)

sukrovishnica clip_image004Тази история е на пръв поглед простичка, обикновена в своето незначително ежедневие, но ако вникнем в самото сърце на случката, нещата видимо придобиват далеч по-глобален оттенък.

Една възрастна жена – Атанаска Шишкова от град Стражица, решава да подари нещо на иконата на св. Николай в София. Тя живее в София от 13-годишна и винаги е била възпитавана в уважение към Църквата и вярата. През целия си живот тя търси Църквата, защото това е нещо като вторият й дом, какъвто дълги години няма в София. Атанаска отива в малка църква в самия център на столицата. Както винаги влиза смирена, забрадена, и се прекръства още на входа. Насочва се към иконата и понечва да постави на нея плетено от нея малко плетиво, което тя нарича „мильо”. Това е малка покривчица, която Атанаска иска да подари на иконата и на Светеца. Тя е определила този дар като свое лично „жертвоприношение”, защото иска да благодари на св. Николай. Тя цени тези свои плетива, защото години наред придобива незначителни, но важни за нея, средства от продажбата им. Цени труда си, защото е придобила уменията от майка си и това някак я връща в годините, когато семейството й е било цяло, щастливо. Атанаска поставя плетката на иконата и до нея полага скромно букетче от здравец. Отново се прекръства и се премества встрани, за да продължи да се моли, а и за да не пречи на други, които искат да се поклонят пред иконата. Точно тогава чува изнервен груб глас зад гърба си. Той отеква в смирените й мисли не като камбанен звън, а като зловещ крясък. Клисарката на църквата обяснява с твърд и нетърпящ възражение тон, че „такива плетени неща” на тях не им трябват, имали много и няма за какво да ги носят в църквата и „да ги трупат по иконите”.

 

Атанаска е потресена от безцеремонността на служителката, но в същото време е и ядосана от грубата намеса в нейния личен „разговор” със св. Николай, в който никой няма право да се меси, още повече по такъв начин. Атанаска смутено обяснява на клисарката, че това е дар за иконата, а не лично за нея, но тя продължава да протестира, че в църквата се носят излишни неща, които на нея не й трябват и само „задръстват иконите”. Атанаска няма сили да продължи спора, тя е огорчена от липсата на човечност, с която се отнасят към нейната лична вяра, при това не къде да е, а в самия Божи храм. Сълзите й напират в очите, но тя ги подтиска и се оттегля, прекръства се набързо на изхода и напуска църквата с натъжено и празно сърце. Вместо да си тръгне с мир от общението с Бога и със св. Николай, жената е огорчена и омерзена. Усеща се така, сякаш е замърсила храма със своя дар за Светеца, вместо да изпита духовна радост и умиление.

АтанаскаНа улицата сълзите си пробиват път през търпението и излизат с пълна сила. Хора спират Атанаска и настоятелно я питат, защо плаче, какво й се е случило, но тя нито има сили да разкаже, нито вече има желание да го направи. Безразличието на една служителка я е прогонило от храма.

Атанаска е моя баба. Тя вече не е между нас, почина на 10 ноември 2011 г., Бог да я прости, все още няма шест месеца от кончината й.

Знам, че в църквата има правила, които трябва да се спазват, защото на тях се основава общността, но освен правила в Църквата, струва ми се, трябва да има и търпение, добронамереност, умиление. Трябва да има любов, преди всичко любов. Но, уви, понякога между „трябва” и „има”, разликата е наистина главозамайващо огромна.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kq6ax 

Разпространяване на статията:

 

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...
Имало един човек, който ядял много и все бил гладен, и друг, който се задоволявал с малко ядене. Този, който ядял много и все бил гладен, получил по-голяма награда от оня, който се задоволявал с малко ядене.
Apophthegmata Patrum