Когато няма откритост, възможен ли е диалог?
Връщайки се една година назад, знам, че ми е било немислимо дори да си представя или да допусна, че може да се случи това, което се случва в храма “Св. Николай Мириликийски”, в гр. София, Подворие на Московската Патриаршия, от лятото на 2011 г. насам. Дори не знам коя е точната дума, с която да нарека случващото се. Няма и да се опитвам с думи да описвам болката и емоциите, свързани с това, което се случва. То се случва.
Да, наистина, храмът има повече от сто годишна история. Тази история е възможна, защото сред стените му са живели, живеят, участвали са и ще се участват в евхаристийното събрание, молили са се и ще се молят, стотици хора - духовници и богомолци, руснаци и българи, доведени там по волята Божия, със застъпничеството на Св. Николай Мирликийски и на владиката Серафим; хора, изграждали личните си отношения с нашия Господ Иисус Христос и помежду си, в продължение на всичките тези години.
Истина е, че през изминалите месеци продължавах да се питам: вълнувал ли се е новият настоятел, идвайки в лятото на 2011 г., какво е паството, което го очаква, каква е духовната общност, която ще намери и как да намери пътя към нея, още повече че храмът е в столицата на една православна държава с хилядолетна история. Искал ли е да запази съграденото през всичките тези години и да бъде пастир на всички нас, които завари и които го очаквахме с надежда, заедно да продължим по трудния път да бъдеш православен християнин всеки Божи ден.
И ето че на 20 март, на интернет страницата на храма, прочетох “Позиция на настоятеля на Подворието на Московския и на цяла Русия Патриарх в София, игумен Филип Василцев, относно: въпроси, обсъждани в българските средства за масова информация”.
Да, няма отговор към нас, живите души, които молят и питат, които всяка неделя сме в храма, стоим пред него, а има позиция по въпроси, обсъждани в българските средства за масова информация.
Да, администрирането включва въпроси за обсъждане. Много лесно можеше да ги няма тези въпроси за обсъждане, ако настоятелят, с идването си открито, пред всички нас, богомолците, беше заявил:
- няма да има една обща за всички неделна литургия в 9.00 ч., а ще има две литургии – ранна - в 8.00 ч. и късна – в 10.00 ч.
- неделното училище ще се заплаща, или в най-добрия случай парите от продажбата на предмети, изработени от децата, няма да отиват за благотворителност, както до сега, а ще отиват в сметката на храма
- в неделното училище преподаването ще се извършва на руски език, но това ще го направя от есента на 2012 г.
- ще наредя да се четат писмата, написани до владиката Серафим
- има нов Устав на Подворието, утвърден от Патриарх Кирил и всеки, който желае може да се запознае с него
- ще намеря начин да отстраня българските духовници, защото новият Устав изисква в храма да служат само руски духовници
- ще решавам всякакви въпроси (духовни, битови, канонични) еднолично, защото новият Устав ми дава право на това
- никой няма право да ми задава въпроси, още повече да очаква отговори
- ще приемам за критика всяко несъгласие, отнасящо се до мои действия
- ще държа в напрежение служителите и духовниците в храма
- ще правя неверни твърдения, включително и пред български архиереи
- няма да се разграничавам от събирането на подписи за извършването на богослужения по стар стил
- няма да се разграничавам от поведение, което да показва на българите, че това си е руска църква и трябва да стане още по-руска
- няма да се разграничавам от незачитащо отношение към българина дякон, включително и ако има опит за саморазправа с него
- ще отмина с безразличие израза на секретаря на подворието “причастява се раб божий предател”
- ще пратя един български свещеник да служи в далечен храм, където няма богомолци, и по време на Великия пост ще създам проблеми на неговите духовни чеда
- няма да ме интересува, че някои хора ще си отидат, защото ще дойдат други.
Да, ако дори само тези неща, бяха изречени открито от настоятеля, и аз и всеки един от нас, богомолците, щеше да има свободния избор да реши по съвест какво да направи, т.е. да приеме ли тези условия или не.
Този свободен избор не ни беше даден. Описаните по-горе неща се случваха зад гърба ни. Няма да преразказвам отново как.
Но затова пък прочетох Позиция на настоятеля от 20 март 2012 г. В нея има неща, които просто не могат да бъдат отминати с мълчание:
- Накрая, в “Забележка”, в първия абзац, се съобщава, че “В Неделя на Прошката, на 26 февруари т.г., настоятелят покани на среща миряните при Подворието за открит диалог. Срещата не се състоя.”
Няма да коментирам поредното невярно твърдение. В тази неделя бях на службите в храма – и на сутрешната литургия и на вечерната служба. Заявявам, че не съм била канена на среща за открит диалог в този ден нито от настоятелят, нито от друго лице. Нещо повече, на вечерната служба поисках прошка и дадох прошка, както на настоятеля, така и на присъстващите духовници и богомолци.
- Във втория абзац на “Забележка”, се съдържа съобщение за среща, състояла се на 19 март в Синодалната палата, като се изказва съжаление, че на нея не са присъствали миряните от Подворието, които критикуват настоятеля, и че е взето решение до Пасха да бъде осъществена още една среща за открит диалог.
За евентуална среща, някои от нас бяха уведомени от българските свещеници, в късния следобед на 18-ти март, без да ни се съобщава нито точен час, нито темата и целта на срещата. Независимо от това, решихме да проявим добра воля и един от нас се обади по телефона на епископ Наум, за да го уведомим, че имаме желание да се отзовем на покана за среща със Св. Синод, при навременно уговорени ден и час, с оглед професионалните ни ангажименти.
Бих искала да помоля настоятелят да прочете отново писмото, написано на руски език, адресирано до него, подписано от сто и двама богомолци, които бяхме в храма след службата на 5 февруари, и което му предадохме в ръцете, като и устно го помолихме за диалог по въпросите, които бяха актуални към тази дата. В този ден, 5 февруари, получихме обещание от него, че на 12 февруари ще проведе среща с всички нас. Такава среща не се състоя – на 12 февруари той ни каза, че среща няма да има.
Бих искала да припомня и обстоятелството, че и след 12 февруари очаквахме настоятелят да осъществи обща среща с нас за диалог, която не се състоя. Стана ясно, че очакването и надеждата ни за диалог, са напразни, поради което на 24 февруари излезе първия материал в сайта Двери на Православието. Останалото е история.
Накрая Позицията на настоятеля завършва със следното обръщение: “Братя и сестри, по време на Великия пост в Подворието на Патриарха на Москва и на цяла Русия ще се извършат молитви за връщане в църковната ограда на разсеяните чеда, които ще бъдат приети с опрощение и любов.”
Само по себе си едно такова изявление е скандално, направено от настоятел на който и да е храм. Допускането, че настоятелят на Подворието заявява, че може да поставя извън църковната ограда хората, които по съвест са изразили несъгласие с негови действия, то такова изявление освен че е несъстоятелно, представлява и манипулация, съдържаща в себе си заплаха. Не съм разсеяно чадо, извън църковната ограда.
Що се отнася до принципното изясняване на въпроса има ли разсеяни чада, кои са те, дали са в или извън църковната ограда, то го предоставям на богословите и архиереите, ако има нужда от такова изясняване.
Аз не съм богослов. И затова, след всичко видяно, чуто и прочетено през последните месеци, не знам според настоятелят и секретарят на Подворието, в коя категория попадам – енориаши, миряни, богомолци или нещо друго. Затова ще се изразя така: ходя в храм “Св. Николай Мириликийски” от лятото на 2002 г., оттогава участвам в богослуженията, член съм на евхаристийната общност, казвам се Антоанета Панова, на 58 години съм и притежавам кръщелно свидетелство за извършено Свето Кръщение, когато съм била на 9-месечна възраст.
