Наказаната гласност

Опитвам се да отмина поредното журналистическо изкушение по повод досиетата… но се сблъсквам със… себе си – в… блатото!

Намирам се в едно голямо блато – тук всичко е влажно, кално, добре зацапано. Ако си хитрец, можеш добре да се маскираш и покриеш, да не се забелязваш.

Пада лъч светлина. Виждам посивелите, отрудени лица на моите събратя. Виждам, че суеверието, страхът, илюзиите са покрили като лепкава кал Истината. Очистването на тази Истина чрез покаянието, страданието и жертвата звучи някак странно, почти революционно и опасно! Свежият въздух на гласността е взривоопасен! Почвам да надушвам мръсотията от тинята, вонята, чудя се как на някои им е толкова добре и уютно в блатото? И за какво ни беше тази демокрация и гласност – дойдоха толкова много хора да ни размътят блатото? Е, на някои им хареса в него. Имаше приспивни песни, красива духовна театралност, хранихме ги с меда на свръхестествените прояви и чудеса. А имаше и едни такива недоволни, дето са отворили широко очите и ушите си, „оставили младенчеството” и искат „твърда храна”. Не се задоволяват с красивата символика, а искат калната реалност – там, където се търкалят покаянието, страданието, жертвата – все нараними и бодливи неща. Лесно е да ги искаш за другите, ама я те да си сложат този таралеж… Ще искат те банята на покаянието?! Ами не знаят ли, че окаляните и очернените са неопетними?!

А-а-а, ето, наближава хорът на щастливите и ревностни събратя, които пеят хвалебни песни! Така трябва да се заглушат всякакви подсвирквания и подвиквания! Ох, отдъхнах си!! Ето и тировете с нова кал дойдоха навреме, че нещо с този „оросяващ дъжд” и светлина взеха да прозират нечии дела. О, сладка песен! О, черна кал! Вий сте… земният ни рай!!