Българският митрополит за САЩ, Канада и Австралия Йосиф предостави на Двери.бг много интересно писмо от 1954 г. на тогавашния Нюйоркски митр. Андрей до един от видните български политически емигранти, Иван Рогозаров, починал през 1956 г. във Франкфурт, Германия. За него известният политемигрант и професор по история г-н Спас Райкин наскоро споделил пред митр. Йосиф: „Сред емиграцията името му се споменаваше с висок интерес и почитание“. За съжаление в архива на митрополията ни в Ню Йорк не се е запазило писмото на Рогозаров, на което явно митр. Андрей отговаря. Но от отговора става ясно, че Рогозаров споделя упреците на политемигрантите към митр. Андрей, задето е признал избора на Пловдивския митрополит Кирил за Български патриарх, с което признава и подчинението си на Българската православна църква в Родината, където комунистическата партия вече е овладяла цялата власт.
„Актуално е за всички българи и особено за нас в Българската православна църква да прочетем нещо, което приснопаметният Нюйоркски митрополит Андрей на 15 февруари 1954 г. е написал и изпратил като отговор на Ив. Рогозаров по въпроси, които живо се дискутират и в наше време. Копие от оригиналното писмо (по стария правопис) се намира в „досието“ на Нюйоркския митрополит Андрей в архива на епархията“ – пише ни митр. Йосиф. А ето и самото писмо-отговор:
Ню Йорк, 15 февруари 1954 г.
Многоуважаеми и драги г-н Рогозаров,
Тая вечер получих писмото Ви. Прочетох го и виждам, че наши сънародници от Щатите и Канада, които, както св. ап. Павел казва за известна класа от Еврейския народ, имат ревност за Бога, но ревност не по разум, са Ви смутили и то напразно.
Понеже е голямо уважението ми към Вас, въпреки че тия дни съм отрупан от извънредно много и спешна работа, оставям всичко настрана, за да Ви отговоря и успокоя.
1. Поменаване името на Българския Патриарх е изключително акт религиозен и канонически и няма нищо общо с каква и да е политика. То не поставя ни мене лично, ни Епархията в какво да е положение, което да ни задължава да приемаме какви и да е разпореждания от Патриарха. През 1947 г., когато Българското правителство беше натиснало Св. Синод да ме отзове от Америка, съди и лиши от сан, защото съм се занимавал с „противоправителствена дейност“, Св. Синод се бори срещу това категорическо искане на правителството цяла година. И Св. Синод имаше на какво да се опре – правителството не можеше да представи никакво каноническо обвинение против мене. Най-многото, което Св. Синод бе заставен да направи, беше да каже, че ме освобождава от грижи по управление на Епархията. Това той стори официално. Неофициално по околен път ми съобщи да си гледам работата в Епархията. Митрополит Кирил тогава беше член на Св. Синод. Епархийският духовен съвет на нашата Епархия се запозна с изпратените, за голямо учудване, протоколи от заседанията на Св. Синод, в които се е разглеждало искането на правителството, и ние писахме на Св. Синод: а) че ние виждаме на какво тежко положение е поставена светата ни Църква и целият Св. Синод, че ние обичаме нашата Църква и ще продължаваме да поменаваме в молитвите си в църковните служби върховната управа на нашата Църква, б) но понеже виждаме, че Св. Синод е подтиснат от комунистическото правителство и не всякога е свободен в своите действия, ние, докато е това правителство в България, не ще приемаме никакви нареждания, идващи от Св. Синод, и не ще приемем духовно лице, независимо от неговия ранг, щом то ни се праща от Св. Синод. Впоследствие правителството беше обвинило Св. Синод, че той е саботирал в случая, но Св. Синод бе отговорил, че не е в състояние да направи нещо друго и че снема от себе си всякаква отговорност за последствията. Досега Св. Синод не ни е писал и не ни е давал никакви разпореждания. По едно време Българската легация, която още беше във Вашингтон, беше почнала да ни праща за сведение бюлетините на Външното министерство. Аз ги събрах неразпечатвани и ги изпратих с писмо до Св. Синод. В писмото молих Св. Синод да ги върне в Министерството и да помоли последното да не ни безпокои за в бъдеще и да не ни праща нищо, защото ние не искаме да имаме какви е да е отношения към него. Ако ли пък по една или друга причина се наложи да ни съобщи нещо, то това да прави или чрез Св. Синод, който е духовно учреждение, или чрез Американската легация в София. Св. Синод получи това, но на нас не писа нищо. Защо? За да ни запази.
Бъдете уверени, г-н Рогозаров, че всички наши владици в това число и Патриарх Кирил милеят за Българската църква и за Българския народ много повече от всички миряни, дето и да са те.
2. Поменаване името на Българския Патриарх не поставя ни мене, ни Епархията също така в какви и да е отношения към Българското комунистическо правителство. Напротив с поменаването името на Патриарха на Българското правителство се отнема всяка възможност да прави натиск над Св. Синод, сега респ. над Патриарха, който е Председател на Св. Синод, да оказва давление върху мене или Епархията въобще, в нашата религиозна противодейност срещу комунизма и частно срещу Българското комунистическо правителство. Ако ли, обаче, аз не се съобразя с каноническите повеления и не поменавам името на Патриарха, който е Предстоятел на Църковната йерархия, от която съм получил моето ръкоположение в епископски сан, то аз подлежа на духовен съд и на лишение от духовния сан. Подобна присъда за лишението от сана, независимо от това, че тя е земена от църковна духовна власт, намираща се в комунистическа държава, е присъда задължителна за всички Православни църкви. Така осъденият и лишен от сан владика не представлява вече за никого нищо духовно от себе си. Той за всички е вече един прост мирянин, отречен, лишен от право дори в св. олтар да влиза, камо ли да дръзне да извършва някаква църковна служба. Хората от Националния фронт, които сега надигат шум, това ли искат да видят? Та Българското комунистическо правителство това и чака. То би платило скъпо и прескъпо на тия, които биха могли да предизвикат това, защото с това ще се развържат ръцете на правителството да има не вече политическо, а чисто каноническо основание, по силата на което да иска от Св. Синод да ме лиши от епископски сан и с това да не остане ни един Български владика вън от желязната завеса. Па дори правителството и да не поискаше това от Св. Синод, Св. Синод е задължен по силата на свещените канони, които да спазваме сме се заклели всички владици, сам по себе си е длъжен да ме подведе под отговорност, ако не поменавам името на Патриарха. Ако аз се окажа в случая недостоен за епископския сан и не изпълня повелите на Св. канони, за които съм се клел, че ще спазвам дори, ако това ще коства живота ми, аз ще стана причина да се нанесе едно непоправимо зло не само на Епархията, която от Бога ми е поверена, но и на цялата Църква, и на народа ни. Това аз няма да направя.
3. Постоянно се повтаря, че Църквата е народна. Да, Българската църква е наистина народна Църква, но това значи, че е на целокупния Български народ, на оня народ, който днеска изнемогва под гнета на един безбожен и жесток режим, който народ днеска е опрял очите си към нея, като едничък стълб и едничка опора в живота си. Тя е народна Църква, но това не значи, че само ний, които имаме щастието да сме вън от България свободни и живеем, кой по-охолно, кой по-скромно, или всеки отделен българин, или Българска политическа партийна група е именно Българският народ, за да имат претенции да искат Българската църква да нагажда своето устройство и своя живот, както тия отделни личности и групи разбират и желаят. В дадения случай аз не виждам никаква съществена разлика между дейността на Българското комунистическо правителство и дейността на някои наши сънародници, които уж се борят против комунистите, между другото и затова, че изнудват съвестта на нашите владици в България, като ги карат да вършат работи, които владиците в душите си считат против учението на Църквата, и които не са в полза на народа, а сега самите тия наши родолюбиви уж българи искат с угрози да изнудват моята религиозна съвест и искат от мене да върша не това, което свещените канони изискват от мене, а това, което те искат. Това е най-скръбното и опасното за една правилна борба срещу злото в комунизма. Ония разслабват Църквата там, а тия разслабват Църквата тук. Да им прости Господ, че не знаят, какво вършат.
4. Към верските и църковните въпроси трябва да се пристъпва с особена осторожност, ще кажа – с благоговение. Те трябва да се третират и разглеждат не по пътя на светски умувания и политически и партийни разбирания и интереси, а с оглед на учението на светото Евангелие и повелите на свещените църковни канони и постановления. Членове от Отечествения фронт бяха дошли да ме учат, що е църковно и що не, и като в подкрепа на своята теза, че не бива да се поменава името на Българския Патриарх, посочиха на това, че Цариградският Патриарх протестирал против избирането на Патриарха Кирила и не го признавал, а заедно с него и останалите глави на свободните православни църкви отказали да признаят Българския Патриарх. Това не е така.
Цариградският Патриарх не се е изказал против това, че за Български Патриарх е бил избран Пловдивския Митрополит Кирил, а се е изказал против избирането въобще на Български Патриарх. Това са две съвсем различни неща. Чувствайки, обаче, че аргументите му да протестира съвсем не са силни и логични, той с уговорка казва, че в случая не ще прави от това църковен въпрос, за да не се внасят мъчнотии в Христовата църква. Заслужава да се обърне внимание, че Гръцкият Патриарх, който от векове е бил против Българската църква, в случая се въздържа да прави въпрос, за да не създаде мъчнотии в Българската църква, а наши родолюбиви синове на родната Църква не помислюват, че с това, което правят във връзка с избирането на Патриарха, те внасят не само мъчнотии в Църквата, но излагат на опасност съществуването на единствената ни свободна Епархия.
5. Българската църква, след Римската и Гръцката, е най-старата автокефална църква в Европа и е имала за свой Предстоятел Патриарх. Понятно е, прочее, че Българската църква от петстотин години насам е жадувала и чакала пак да види свой Патриарх на мястото на овдовялата Българска Патриаршия, която така трагично бе осиротяла със смъртта на Патриарха Евтимия, когато турците завладяха България. От тогава и до сега това е било идеал и копнеж на целия верующ православен Български народ. Сега, независимо от това, че изборът на Български Патриарх стана през време на сегашното Българско правителство, което е омразно на народа, целият Български народ със затаена радост е изчакал и посрещнал станалия избор. Той с нескривана обич посреща своя Патриарх навсякъде, защото в лицето на Патриарха, независимо какво е името на тоя Патриарх, вижда в себе си нова светлина, нов кураж, нова надежда и опора за по-добро бъдеще. Никой от нас не обича сегашното Българско правителство, защото то с безбожническото си строение направи целия народ нещастен. Но това не ни дава право да отричаме и се отнасяме враждебно към онова, което св. Църква с големи принижения и мъка успява да направи, за да се запази от надвесилото се над нея пълно унищожение. Аз се радвам и от сърце благодаря на Бога, че в тия тежки времена Той милостиво погледна към нашия народ и към светата ни Църква и благослови тя отново да запълни най-жизнената от векове зияюща (зейнала – бел. ред.) църковно-народна празнота, да види над себе си разкрилен своя канонически предстоятел Патриарх и с това отново да засияе със своята древна историческа пълнота и красота.
6. Избирането и интронирането на Българския Патриарх е напълно законно. То е станало съгласно изискванията на свещените канони и наредби и Устава на Българската църква. Наистина, това стана през време на едно комунистическо правителство и по всичко се знае, че избираното за Патриарх духовно лице се ползва с известно доверие от страна на това правителство. Но всичко това не е основание да се счита, че избраният Патриарх е недостоен, незаконен и ние трябва да го отречем. Изборът е произведен при участието на всички в България Митрополити и Епископи и на редовни представители-делегати на цялото енорийски свещенство и на църковните настоятелства, както и на всички манастири и духовни училища. Ето защо, де гласно и громко, де тихо и мълчаливо, всички Православни църкви казаха „Амин“ на станалото, и даже Цариградският Патриарх, въпреки протеста си, мълчаливо вече прие станалото като свършен факт. Така Българският Патриарх е законният и каноническият предстоятел на Българската църква и всички ние, и като добри чеда на Българската света църква, сме длъжни да го поменаваме в нашите църковни служби, както за това ни задължава нашата света православна вяра.
7. Който може да следи развоя на църковния живот в България, вижда, че с избирането на Патриарх нашата Църква малко по малко почва да се окопитва от нанесения ѝ от комунистите удар. Благодарение на това днеска всички свещеници, които бяха в затвори и концентрационни лагери, са вече свободни. По силно давление от правителството Варненската и Преславска Епархия беше преименована на Сталинско-Преславска (от 20 декември 1949 г. до 20 октомври 1956 г. град Варна носи името Сталин, но Св. Синод не е изчакал „падането на култа към Сталин“ – бел. ред.). По настояване на Св. Синод преди няколко месеца тя пак е наречена Варненска и Преславска. Но мнозина казват: защо владици и попове в България в речите си хвалят в някои случаи правителството, което е тиранично-комунистическо, защо не излязат смело, открито и остро да го порицаят, да му се противопоставят? Питам: какво щеше да се спечели от това за Църквата и за народа? – Само нови жертви и по-тежки страдания, а може би неминуемо пълно разстройство на самата Църква. Питам: какво биха направили тия, които порицават Българските владици и свещеници, ако те самите днеска биха се намерили в България? Нашето духовенство начело със Св. Синод там са духовни мъченици. Те с трогателно смирение се подлагат на всевъзможни унижения и оскърбления, само и само да могат да запазят Църквата от тежестта на нанасящите ѝ се от комунистите удари. Защото днеска за днеска Българската църква е едничкото нещо, което все още крепи духа на Българския народ и тихо във време на църковните служби му нашепва надеждата, че не всичко още е загубено за него, че иде ден за освобождение. Запази ли се Църквата, остане ли тя да съществува, остава да живее и народният дух, остава и възможността за неговото освобождение. Всичко друго е от лукавия.
Положението на нашия народ в България е много тежко. Той мълчаливо, но упорито мъжки понася своя кръст. Опрян на светата Църква както в миналото, така и сега той все още се държи и живее с надежда, че Бог не ще го остави, по Нему знайни пътища Бог ще му помогне да се отърси от постигналата го злочестина. В същото време Св. Синод и всичкият епископат се радват, че една от Българските епархии, нашата Българска епархия в Америка, е останала свободна, незасегната от безбожната желязна ръка на комунистическото зло – нещо, което е от много голямо значение за цялата ни Църква и за самия ни народ. Свещен дълг е за всеки верующ българин благоразумно да пази мира в тая Епархия и, ако не е в състояние да я подкрепи в нейните усилия да се опази и стои укрепена, то поне да не внася в нея никому ненужни смущения и сътресения.
Написах Ви всичко това, драги г-н Рогозаров, защото знам Вашата искрена обич и към светата Църква, и към всичко, което с нещо може да помогне на нашия народ в днешното му тегло, и защото знам, че с Вашата искреност ще разберете и моите грижи и усилия да ограждам съществуването на дадената ми от Бога Епархия от всякакви грешки и странични не по разум посягания и така да я опазя от всякакви евентуални състресения.
Призовавам над Вас Божието благословение и съм Ваш в Христа молитствовател, Митрополит Андрей
