Дядо владика, надявам се писмото ми да не даде повод за бесовски коментари и непотребни страсти. Пиша ти, само за да ти споделя нещо, което няма как иначе да ти кажа. Пиша ти, за да знаеш, какво мисля. Аз съм част от поверения ти православен народ и смятам, че тебе те вълнува, какво си мислят такива като мене. Убеден съм в това. Времената за нашата православна църква са тежки. Врагът е навсякъде. Завзел е всички позиции отвън, подложени сме на постоянен обстрел от всички страни. Прониква и в общността ни вътре. Но аз ти пиша, дядо владика, за да знаеш, че все още ме има, че вярата ми се бори, отслабва и с Божия помощ отново укрепва; падам и ставам, а тебе те възприемам не като една красиво облечена фигура, не като властник и наставник, а като брат в Христа, като човешко същество, подобно на мене и другите, но човешко същество, поело повече отговорност на плещите си.
Ти, дядо владика, си монах. Аз, мирянинът, искам да те виждам като монах. Това е нужно на нашите по-слаби братя и сестри – да имат пример, образец, светлина. Ние сме стадото, свещениците са водачите ни. А ти си техен началник. Дядо владика, аз ще целуна ръката ти и ще поискам благословията ти винаги, дори тази ръка да е подписвала документи за Държавна сигурност, дори тази ръка да се вози в линкълн, беемве, мерцедес, джип за сто хиляди, няма значение, за мене нямат значение тези външни белези, дори скъпите вещи да са твоя слабост, това мене не ме засяга, послушанието и смирението са по-важни и това твърдение не е поза или ирония, наистина не ме трогват медийните балони около материалното ти битие. Ще целуна ръката ти дори да знам, че с нея архондисваш силните на деня или с нея се подписваш като член в масонска ложа. Защото вярвам, че щом ти си наш владика, значи такава е волята Божия, щом си на това място, щом си монах, човешките ти слабости не ме интересуват, имаш ли сила да застанеш на престола си, имаш ли очи да гледаш другите хора, допуска ли Бог да бъдеш начело, ти заслужаваш почитанието ни. Така ние засвидетелстваме, че приемаме йерархията и знаем мястото си в Православната българска църква. Ако ти, дядо владика, си част от нехристиянска затворена организация, каквато е всяка масонска ложа, това си е твой проблем. Когато целуна ръката ти, аз ще се помоля и за тебе. Не искам моят владика да е масон, но ако той иска, мога ли да го спра?
Дядо владика, институцията е повече от индивида – това само в смисъла на писмото ми, онтологично погледнато всъщност е обратно. Ние сме част от институцията БПЦ и твоите личностни качества не са наша работа. Ти си също част от тази институция, ти си призван да се облечеш във функцията на началник. И това е тежко. Защото осъзнавам колко слабо е сърцето човешко и как дългите години на навик във властта могат да покварят всяко едно сърце – не само човешко, но и монашеско. Дядо владика, ти не си просто брада и достолепни одежди, не си само церемониен въздигнат над останалите обект за поклонение по празниците, когато навестиш и нашия град. Аз искам това от тебе, просто да си спомниш, че си човек, така както ние го виждаме, виж го и ти. А човеците признават грешките си, пазят се от нечестиви организации и пари, внимават какво вършат. Защото ние имаме нужда от святост. Имаме нужда да целунем ръка не само на началник в институцията, към която принадлежим, но и на по-различно същество от нас, на монах.
Мнозина интелектуалци от онзи особен днешен модел, клакьори, неверници, комунисти и обикновени ченгета, изживяващи се като съвест на нацията и като вездесъщи духовни водачи на обществото, напоследък решиха, че трябва да говорят за моята православна църква, до която те са нямали и нямат пряк допир по същност. Отношението им е външно и хладно. На мене като човек от църквата тяхното мнение и публична защита са ми съвсем непотребни. Пиша ти това, дядо владика, за да знаеш, че цялото общество е едно, а православното общество е друго и нашите дела – твоите и моите – са вътре в църквата. И хич не се вълнувай от мнението на хора, далечни на Църквата ни.
И, дядо владика, тази институция се управлява от тебе лично в наши дни. И от тебе зависи да я пазиш. Тоест да казваш на черното черно и на бялото бяло. Защото със сигурност си изпадал в размишлението повече дипломатичен или повече Христов да бъдеш. Знаеш какво трябва да се направи в такъв момент. Всеки знае. В трудните моменти всеки е наясно, как трябва да постъпва. Прости ми, дядо владика, че се намесвам в материи, които са ми далечни и не винаги разбирам. Но понякога и аз, редовият мирянин, искам да ти кажа нещо.
Твой в Христа,
Н. Ф.
