Не знам защо, но винаги съм си представяла ада като много лепкаво място. Газиш, потъваш и краката ти лепнат, нямаш сила да ги повдигнеш и отлепиш дори педя над земята... Такива асоцииации ми навяват и руските eкшъни, т. нар. „боевики” на тема КГБ, който уж е в миналото, но всъщност с още по-голяма изобретателност забърква невероятни сюжети, смразяващи дъха. Героите така се оплитат в поставените мрежи, че и при най-добрите си намерения стават пионки в сценария на някой по-висшестоящ. Съответно висшестоящият, без да знае разбира се, е включен в сценария на някой по-висш от него и така до върха на пирамидата... Накрая режисьорът срутва всичко с ефекта на доминото и следва хепиенд.
Чудя се обаче дали ще има хепиенд за боевика, който се разиграва в „църковните среди”, каквото и да означава този израз. Повод за тези песимистични чувства в началото на поста е помията, която се излива върху вече бившия ректор на Софийската духовна семинария отец Захари Дечев – жълтата преса поде лайтмотива на „услужлива” журналистка, че той е отстранен заради разврат. Даже един владика със сълзлив глас си позволи да разпространи от амвона с намеци и недомлъвки тази клевета, сякаш търсейки оправдание за някакъв компромис със съвестта си. Аз пък в онзи момент си помислих за най-използвания похват на Държавна сигурност по време на комунизма за контрол в църковните среди – разпространяването на слухове и компромати на „нравствена основа”, с които успешно манипулирали всички.
Единствената причина за отстраняването на ректора на СДС е фактът, че той загуби благоволението на своя свръхамбициозен митрополит-покровител, комуто бе поверено попечителството над семинарията. Способен или не да се справи с кризата в семинарията, в лоши или добри отношения с преподавателите, с или без вътрешни интриги, доноси и писма, отец Захари нямаше да бъде освободен, ако покровителят му не се беше разлютил на безрезервно послушния си съмишленик. А за причината само ще отбележим, че е срамота нашата Църква да допуска с такава лекота личните конфликти, личните каузи, користните симпатии и антипатии да се обличат в благовидни, че даже благочестиви обяснения. Да направиш личния си гняв църковна кауза наистина е „изкуство”, което малцина владеят...
Случаят на ректора на Семинарията подхожда за драматичен екшън, който трябва да направи показно, как обикновената човешка съдба, отделният човек, не значат абсолютно нищо в голямата игра на някой Голям човек. Нищо, че зад големите игри на големите хора всъщност почти винаги се крият лични егоистични амбиции, които никога нямат за цел общото, а единствено личното, собствено благо. Нищо, че в Църквата последното деление, което може да съществува, е на „големи” и „второстепенни” хора. И че точно при нас е абсолютно недопустимо безотговорното използване на другия – а след това още по-безотговорното му унижение и изравняване със земята. „Щом постъпвате така с хората си, аз никога няма да ви изпратя човек от моята епархия!”, заявил друг митрополит на злополучното заседание. Поучително - за който има уши да слуша.
Точно това е моделът на човешки взаимоотношения, който развиват тайните служби на репресивните режими: отношения, основани на лицемерието, страха, насилието, агресията, интригантството, предателството, клеветата... Веднъж допуснеш ли да попаднеш в този порочен водовъртеж, нямаш никакъв шанс да излезеш не само сух, но и цял. Най-малкото, защото си влязъл там доброволно, а значи си бил в някаква степен „сроден духом” на всички участващи.
Доколко е успял да се справи бившият ректор със задачата да извади семинарията от кризата е съвсем отделен въпрос. По тази тема може да се говори много – и трябва! Липсва анализ на какво се дължи кризата в семинарското образование – не само в Софийската, но и в Пловдивската семинария, която само привидно е извън прожекторите на медиите, търсещи скандала. Защото независимо какви финансови и други бонуси се осигуряват в Пловдив за изпращането на нови ученици, такъв тип административни решения само замазват проблема и отдалечават неговото истинско решение. В „Двери” неведнъж сме критикували инициативите на т. нар. Работна група към Св. Синод за религиозно образование, която сътвори един куп концепции, директиви, стратегии, национални шествия и др. (в чието провеждане бившият ректор на СДС всеотдайно участваше), тъй като смятаме, че всички те са плод на една погрешна и дори не-евангелска отправна точка за отношенията между институциите и между хората. А доказателство, че някъде има кардинална грешка, е именно участта на отец Захари Дечев, който беше пожертван без никакви угризения на съвестта - както от страна на митрополитите, гласували за оставката му, така и от страна на тези, гласували против. Защото съвестта изисква, ако знаеш, че някой е оклеветен, да излезеш с името си и да опровергаеш това, а не да измиваш ръцете си с високопарни проповеди за „светостта, мъдростта, скромността и т. н. добродетели на Българската църква...”
Най-важният проблем е друг: как позволяваме в Църквата да вирее като у дома си този репресивен, ченгеджйски дух, който изпитва наслада от унижението на „врага”, от елиминирането му, от оклеветяването му.
А иначе всички тичаме да се разграничаваме от тъмното минало, от комунистическия режим, от репресивните служби... Нито показни PR-петиции за разсекретяване на досиетата, нито другарските съдилища на „чистите” ще ни освободят обаче от него. Защото ДС е вътре в нас – със своето човеконенавистничество и демонична изобретателност да внушава на хората да изпитват чувство за дълг там, където трябва да се срамуват, и да навеждат засрамено глави там, където трябва да изпълнят дълга си.
