1 юли 2009 г. е светла дата в европейската история. На този ден възтържествува здравият разум. По магазините и сергиите на Европейския съюз отново се появиха криви краставици, наравномерно пигментирали ябълки и разнокалибрен лук. Преди това Европейската комисия предписа на 26 хранителни продукта (плодове и зеленчуци) как трябва да изглеждат, миришат и точно колко им е позволено да тежат.
В крайна сметка от Комисията се съобразиха с простите факти и с масовите протести на фермерите: калиброването на всичко и всеки не е върховно благо, глупаво е да законодателстваме над биологични процеси, които и без това протичат в различна климатична среда, еднакви не означава по-вкусни (дори обратното), неморално е да се изхвърля годна за употреба храна, която не отговаря на директива за външен вид и т.н. и т.н.
На 3 ноември Европейският съд за правата на човека в Страсбург осъди Италия за поставените разпятия в класните стаи, което, според съда, нарушава правото на родителите да възпитават децата си според техните убеждения и правото на децата на свобода на религията.
Тъжителката е италианската гражданка от фински произход Солие Лауци, според която присъствието на тези разпятия нарушавало принципа на светския характер на образованието, както и нейното право да възпитава децата си, както тя намери за добре.
Кое е общото между тези две истории, свързани с две различни и независими институции? И двете звучат като скеч на „Комиците”. И в двата случая липсва съобразяване с базисни факти, и в двата случая сами по себе си верни принципи – стандартизиция на публични дейности и търговски сфери, от една страна, и правото на самоопределение и свобода на вероизповеданията, от друга – са доведени до своя пълен абсурд. Впрочем, решението на съда в Страсбург е особено опасно, именно защото дискредитира принципа за личните права и свободи на индивида, като налива вода в мелницата на всякакви авторитарни режими и социални инженери по света – „вижте ги, вижте ги европейците докъде се докараха”.
Единни в многообразието е девизът на Европейския съюз. Зад описаните по-горе решения на европейски институции обаче симптоматично прозира страх от многообразието. Най-добре е зеленчуците да не са много криви, нито много прави, да не са водни, но пък и съсухрени, да са зелени, ама не много, да са големи, но не твърде. Дотук е по-скоро забавно. А пък ние, човеците, е най-добре да сме мъже, но не твърде, жени, ала умерено (да не обидим някого). Мъжете да се женим, обаче и да се мъжим. Жените - същото. Религия? Твърде много главоболия. Най-добре е да сме равно отдалечени от християнство, ислям, будизъм или пък равно враждебни. На някои християнството им се привижда като идеология, сиреч твърде много страст, твърде много опасност от индоктриниране, твърде много историческа обремененост, твърде много агресивни и категорични, непримирими послания. Голямата подмяна е, че атеизмът и пълната индиферентност по отношение на религията се представят като еталон за безстрастие и безпристрастност.
Глупости! Осветскостеният до предел мироглед съдържа плашещ заряд острастеност и примитивна идеология. И накрая се оказва, че в цялото многообразие някои са по-многообразни, сиреч легитимни.
В пристъп на богомилско-катарски протест разпятието може да ти се привиди като заплаха. Възможно е обаче да видиш в него и разперени за обятие ръце, както в прекрасното стихотворение на Пастернак[1]. Ръце, разперени да прегърнат деца, старци, мъже, жени, селца и градове, реки, планини и гори...
Дали ще усетиш прегръдката, дали ще сториш крачката напред или ще Му обърнеш гръб зависи изцяло от твоята свободна воля, която християнството цени далеч преди да е бил създаден съдът в Страсбург.
[1] МАГДАЛИНА
II
Суетнята празнична не спира.
Но далеч от всичко, съм дошла
и с ведро в ръце измивам с миро
Твоите пречисти ходила.
Търся аз сандалите къде са
опипом, не виждам от сълзи.
Пред очите ми виси завеса –
моите разпуснати коси.
Сложих върху скута си нозете
и в сълзи окъпах ги, Христе,
и гердан от бисер ги оплете,
като в кърпа в къдрите са те.
Бъдещето виждам най-подробно,
сякаш си го спрял Самият Ти.
Да предсказвам вече съм способна,
че Сибила в мен се въплъти.
Тежката завеса в храма душен
ще се съдере след някой ден
и земята с тътен ще се люшне,
може би от жалост и към мен.
Докато конвоят се разтуря,
ще се разредят околовръст.
Ще се мъчи като смерч при буря
в свода да се вдигне Твоят кръст.
Просната пред святото разпятие,
ще замра със сгърчено лице.
Колко само ще дариш с обятие –
Своите разпънати ръце.
За кого е тая мъка свята,
тая мощ и тия далнини?
Колко са душите, съществата?
И реки, села и планини?
Но такава пустота пред мене
ще разтвори кръстът полетял,
че ще дораста до възкресение
в тоя страшно кратък интервал.
Превод Кирил Кадийски
