Нашето време се отличава с незапомнен в историята бунт срещу всякакъв авторитет. Какъвто и да е авторитетът: религиозен или морален, обществен или семеен – той е поставен под въпрос и е в дълбока криза. Тази всеобща криза е обхванала и възпитанието, неговите ценности и цели. И тук всичко е “поставено под въпрос”, по думите на известния педагог Пол Лангрън. Създава се впечатление, казва той, “сякаш човечеството е прерязало своите въжета и се е впуснало в огромна авантюра, на която не се виждат ясно нито основата, върху която се развива нито целите, които иска да постигне”. Авторитетът се е превърнал в символ на насилието и принудата. “Какво е авторитетът, какво е Бог?” – пишеше на стените на Сорбоната по време на студентските размирици през май 1969 г. В продължението пишеше “И едното и другото са представа за бащата, чиято естествена функция е насилничеството”.
Очевидно, едно от основните свойства на този бунт е отцеубийственият дух, разбиран в по-широк смисъл. И Фройд счита, че зад такава реакция се крие Едипов комплекс тоест тайният копнеж на детето бащата да изчезне като съперник спрямо майката. Като придава на древногръцкия мит, художествено представен в трагедиите на Софокъл, значение на универсално начало, той твърди, че в този комплекс се отразява “подсъзнанието” на цялото човечество. Този таен копнеж за отцеубийство, с който Фройд обяснява libido-то (похотта) е още по-задълбочен с идеята за “бащата-садист”, който със своето насилие застрашава “моята” личност и нейнaта цялост и който, като такъв, трябва да бъде унищожен, за да мога “аз” да съществувам. Тази идея, пренесена върху всеки авторитет – особено върху Бога като източник на всеки такъв, респективно и на възпитателния, по този начин получава метафизично значение и приема застрашителни мащаби. Оставя впечатлението, че атомната бомба първо е избухнала вътре в човека и едва тогава над Хирошима. Честно казано, в духовен вътрешен план и по-отношение на човешката психика преди всичко става дума за един продължителен процес, който по невидим начин разтърсва всички слоеве на обществената тъкан както в индивидуален така и в колективен план. По специфичен начин това се проявява чрез модерния атеизъм и секуларизъм – особено чрез бунтовническия тероризъм, който в наши дни придобива световни размери. Секуларизмът на нашето време и по-специално този от атеистичен тип не само отрича наследствените обществени структури, но и провъзгласява Бог за първопричина на всички дехуманизиращи наследствени структури. Идеята за Бога изглежда като върховно отчуждаване на човека от него самия. Така съвременният “освободителен” атеизъм, най-вече онзи след Хегел, Маркс и Фройд, разбира отношенията Бог-човек като отношения между “Господар” и “роб”. Идеята за Бога е върхът на всяка забрана и подчиненост. Бог и цезарът са икони един на друг, оттам основна човешка необходимост е освобождаване и от двамата и от всичко онова, което им е свойствено и което произлиза от тях.
Проблемът, за който говорим е твърде дълбок и сериозен, за да може с лекота да преминем през него. Отцеубийственият дух, било по отношение на Бога, било по отношение на родителите или на който и да е авторитет и ценност от миналото, се проявява в човешкото съзнание и подсъзнание по много начини. Къде се намират неговите корени и предпоставки? – Те са комплексни и трудно доловими, защото касаят общите исторически дадености на човека и неговото битие. Тук ще се ограничим само с основните мотиви и корени на този разрушителен нагон и със спасението от него, така както ни го разкрива библейската философия на живота и опитът основан на нея.
1. Според библейското схващане “отцеубийството” принадлежи на самата същност на първородния грях. Опитът на човека да стане Бог чрез плода от забраненото дърво, а не чрез единство на своите воля и дело със заповедите и волята Божии е първият опит за отстраняването на Бога от света и живота; първият опит за Неговото унищожаване и отстраняване от човешкото съзнание в името на човешкото “богуване”. Това премахване на Бога от съзнанието и живота като забрава на Бога и провъзгласяване на Неговата заповед за лъжлива се равнява на “отцеубийство”. Същността на всяко безбожие, от първото такова до онова най-модерното, е тезата: Бог е пречка за човешкото щастие. Змийският демоничен шепот към Ева, че Бог и Неговата дума са лъжливи и че истинският живот и познание са извън Него, се равнява на схващането на Маркс и Сартър, че Бог е отчуждение и “изпразване” на човека от неговата истинска човечност и че свещен дълг на човека е да се отрече от един такъв Бог и то в името на достойнството си.
Миналото на човечеството свидетелства за един необорим факт. А именно за това, че през цялата си известна история човекът се е намирал и се намира пред дилемата как да реализира своя смисъл и пълнотата на битието си. С Бога или чрез себе си и тварното същество в себе си и около себе си? Което означава: с Бога и с употребата на природата и света според Неговия благослов или чрез не-благословения плод и род тоест като използва природата извън Бога и противно на Волята и завета Божий. Това е било изкушението на Адам и Ева, а оттам и вечно присъстващо изкушение на човека. В дълбините на човешкото съзнание и подсъзнание, и във всички проявления на човешкия живот се крие именно тази дилема, поставена като предизвикателство към неговата свобода. Богоубийството, което е равно на отцеубийството, следователно е същността на историческото падение на човека. Защото всеки път, когато човек избере да се храни с плода и рода не като с Божий дар, Божий животворен благослов, а като с не-благословен род от дървото на познанието на доброто и злото, той забравя, че Божията заповед е животът на самия плод, убива Бога в себе си и се само-осъжда на смърт, умира. Първо духовно, а после и биологично. Оттам единствената известна историческата даденост, която следва човека от раждането до края на живота му на земята е, че той е смъртен. Както и майчината утроба, от която се е родил, и земята, и нейните плодове, с които се храни. Загниващата храна въздига гнилотата и смъртта в човешкото съзнание до степен на основен закон на живота.
2. Падението като такова е нарушило човешкия живот. То е предизвикало патологичен начин на съществуване и отношение на човека към Бога, към себе си и към света. И тъй като човекът по природа е обществено животно и като такъв е насочен към другия и не може без него, от това патологично състояние произлиза двойственото отношение към робското и/или тираничното. Вместо лъжливата свобода да му донесе освобождение, както е очаквал, демонично измамен, тя неминуемо го предава на тиранията на природата и в робство на смъртта. Като поема по пътя на “отцеубийството” и насилието над Бога и Неговия завет, човекът остава заразен от тираничната психология: превръща се в самовлюбен тиранин, изпълнен с копнеж за саможиво притежание на всичко около себе си. Роб и тиранин едновременно; роб и бунтовник по отношение на силния, тиранин спрямо по-слабия (тиранията, по своята същност, е наличие на робска немощ), човекът произвежда от себе си, такъв какъвто е, своите авторитети, и “боговете” си ги създава по свой “образ и подобие”. Не само че с греха си човекът е погазил Божия завет, но е създал в себе си лъжлива идея, лъжливо понятие за Бога. Всъщност лъжливата идея за Бога е именно същината на змийската измама. Оттам човешкото падение е станало и “падане” на Бога, тоест падането на боговете, на които се кланя: в човешкото съзнание Бог вече не е онова, което Той наистина е. Обремененото с тиранична похот човешко съзнание възприема всеки авторитет и за всичко в себе си и около себе си според собствената си мярка такава, каквато е станала след падението. И както човекът сам е опитал да стане бог по пътя на насилието така и неговите авторитети, дори когато те са религиозни, изискват абсолютна власт и господство. За тях не е възможно да са други. Бог не може повече да бъде нормален Отец за човека, може да бъде само “баща - садист”; човекът може да бъде само роб или “отцеубиец”, бунтовник. Така отношенията между Бога, природата и човека се превръщат в отчаяна борба за надмощие. Необходимо е другият да бъде роб или ако не иска това – да изчезне. Този отцеубийствен дух неминуемо поставя печат върху всички човешки отношения и върху цялата историческа реалност до ден днешен. Едиповият комплекс е само една от проявите и един от отровните цветове, които никнат от мрачното подземие на “отцеубийството”, извършено в Рая. (Не е случайно, че именно библейски обоснованото фройдистко подсъзнание първо издигна този древногръцки мит до степен на универсално начало). Оттам и лъжовната идея за Бога, обществото, властта, господаря, богаташа, учителя, бащата – всички стават авторитети, които, изникнали в такава ненормална атмосфера, погазват човека и като такива предизвикват неговия бунт.
3. Ако става дума за бунт против такъв бог и въобще за такъв вид авторитет, тогава това наистина е оправдан бунт, защото говорим за бунт срещу лъжливия бог. Това вече не е бунт срещу “бащата садист”. Непрогледната греховна тъма и “греховното тяло” са затъмнили достъпа до истинския Бог и са запълнили неговото място с идоли, в чиято природа е насилието. За бунт като този истинският Бог остава непознат дотам, че дори е възможно зад него да се крие подсъзнателен копнеж по Него. Затова религиозната злоупотреба с идеята за Божеството и създаване на авторитет по нейното обезобразено “подобие”, както и престъпленията, извършени в угода на такова божество, понякога е предизвиквала – предизвиква и днес – атеизъм като отпор към лъжливата вяра или като скрит, апофатичен копнеж по истинския Бог. Такъв вид “отцеубийство” всъщност е някакво странно търсене на изгубеното отчество от изстрадалия човек. Оттам има право съвременният поет, когато казва:
“По-ценно е неверието на Секула Гайов,
отколкото вярата на Реджа Йоксимов.
Неверниците си го представят по-красиво”.
(Матия Бечкович)
Човек усеща с остатъците от своето вродено здравомислие, че опразненото място на истинския Бог не може да бъде запълнено с някакви идоли или полу-божества, интронизирани на Неговия престол.
4. Именно този вечно непознат Бог и Неговото отчество, помрачено от човешкото падение, е същността на новозаветното благовестие и Христовото откровение. Богочовекът ракрива Своя Отец и Нашия Отец като чрез Себе Си и своето дело разкрива и забравените отношения между Отца и Сина, а посредством това и отношенията между Бога и човека, човека и човека. Затова не е никак случайно, че Богочовешката Църква е Църквата на “Отче наш” и Църквата на светите отци. А тя е такава, защото е Църква на Единородния Син. Само онзи, който Го познава, познава и Отца (Иоан 8:19) и който Го почита, почита Отца, който Го е пратил (Иоан 5:23). Само Онзи, който е от Отца, е видял Отца (Иоан 6:46) и само онзи, който Го вижда, вижда Неговия Отец, защото Отец е в Него и Той е в Отца (Иоан 10:38; 14:9). Тази истина за Сина като откровение на Отца свидетелства, че без тайната на синовството е невъзможно да се прозре святата тайна на истинското отчество. Отчеството (бащинството) и синовството са свързани помежду си, те са двуединна тайна. В историческата действителност на човека тази двойка е в постоянен конфликт и то, както виждаме, до такава степен, че най-често взаимно се отричат и изключват. Защо тогава в Евангелието им се придава такова незаменимо значение? – Несъмнено поради това, че в истинското отчество и синовство се крият и разкриват забравени закони на живота и битието, които, когато биват прекрачени, неминуемо довеждат до нарушения във всичко, а когато започнат да действат съгласно природата си, тогава всичко придобива своята дадена и зададена хармония.
Какво е тази вечна взаимовръзка между Отца и Сина, на която се основават здравите закони на битието? – Синът, вечният Логос Божий, от една страна разкрива Своето единосъщие с Отца (Иоан 10:30: “Аз и Отец едно сме”), а от друга известява чудната тайна на своето безкрайно смирение пред Отца и послушанието си към Него, и то до такава степен, че да твърди: “Моят Отец е по-голям от Мене” (Иоан 14:28). Като открива Своята вечна единосъщност и единовластие с Отца, Синът казва: “Всичко, що има Отец, е Мое” (Иоан 16:15), на друго място с любов величае Отца и добавя: “Учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил” (Иоан 7:16). Целта на тези Негови думи е да докаже истинността на Своето учение и Себе Си като свидетел на Отца, но също така и да покаже чудната тайна на вечното отчество, в което е изворът на Неговото вечно синовство и на Неговото богочовешко учение.
Като изтъква Отца и волята Му, Синът сякаш скрива Себе Си като отъждествява Своята воля с волята на Отца: “не търся Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил” (Иоан 5:30). Дори в моментите на страшната Гетсиманска тъга и дълбока изоставеност, Синът се обръща към Отца: “Нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти” (Мат. 26:39) и добавя: “Отче Мой, ако не може Ме отмина тая чаша, без да я изпия, нека бъде Твоята воля” (Мат. 26:42) Верността на Сина към Неговия Отец е безгранична, тя е същината и пълнотата на Неговото синовство. При Него отричането от волята на Отца и отчеството като Негов извор и източник, би било равно на отрицание на самия Себе си, унищожение на собственото Му битие.
Какво разкрива тази вярност на Сина към Отца и техните взаимоотношения? – Всъщност се разкрива, че тайната на Божието битие е неизразимата тайна на любовта. Само неограничената любов може да говори така, както Синът говори за своя вечен Отец. Основният закон на всяка истинска любов е да величае любимия: колкото по-дълбока и искрена е тя, толкова повече той е възвеличаван. На тази синовност е непозната борбата за власт и надмощие, защото властта и силата на Отца и Сина са едни и цялата любов на Отца е на Сина и в Сина, и целият Син е в Отца, от Отца и заради Отца. Любовта не дири своето (1 Кор. 13:5), нейната същност и нейното сърце е в неизмеримото себе-принасяне на Другия, на Отца и на всичко онова, което е от Отца и по Отца. Ние, хората, сме свикнали да мислим за себе си и за своето достойнство в категориите на падналия човек, които са основани на отделянето, само-отчуждението, индивидуализацията, само-идентификацията, разпокъсаността, самовлюбеността. Обаче тази, Божествената любов, която се разкрива в единородния Син и в Неговото синовство, намира своята пълнота и съвършенство в Другия, расте чрез Него до безграничност, тъй като е единосъщна с любовта на Отца, защото от нея е родена и чрез нея е излята в света.
5. В това отчество и синовство се крие радостта и вечната тайна на нашето човешко битие. Защото тези отношения, такива каквито са, са съставна част от тайната на Божественото Битие. Естествено е в него да търсим и да намираме нормалния ритъм на нашия живот, който ни е дарен от Отца, чрез Сина в Светия Дух. Отчеството и синовството като лични свойства на Отца и Сина и като начин на Божието съществуване се откриват във въплътения Син като начин на съществуване на човека, създаден по образ и подобие на Светата Троица. И това е напълно естествено, защото Светата Троица, нашият животворен и животодаряващ Бог, не е някаква абстрактна идея, конструирана по философски или по който и да е друг път. Всичко, което е на земята и което съществува намира в Нея своя извор и източник и разкрива своята загадка. Това важи и за тайната на човешкото отчество и синовство, и за всички човешки отношения.
Това съвършено ясно изразява боговдъхновеният апостол Павел със следните думи: “Затова прекланям колене пред Отеца на Господа нашего Иисуса Христа, от Когото се именува всеки род - πατριὰ - на небесата и на земята” (Еф. 3:14, 15). Това означава, че земното бащинство е образ на небесното отчество, от него е получило своето име и чрез тайнствено единение с него – своето истинско разкриване и проявление. Как? – Единородният Син, който вечно се ражда от Отца и комуто Отец всичко е предал (Лука 10:22), според същия неизразим закон на любовта, става “наш общ Отец (Св. Григорий Палама), тъй като Той ни ражда в Светия Дух и във водата и чрез нашето благодатно единение в тайната на Неговото синовство ни осиновява за Бога Отца. Като се обличаме в Него ние ставаме Негови братя и синове на Отца по благодат. Защо Той не се обръща към Отца само с “Отче мой” като изразява по този начин Своето синовство като вечно лично свойство, а се обръща към Него и учи нас да се обръщаме така, с “Отче наш”, като чрез това ни дарява своето синовство – осиновение, да бъдем едно и в едно, както Отец и Син и Свети Дух са едно (Иоан 17:11,21-22).
6. В това единство на Отца и Сина и в нашето човешко призвание то да стане и наше, тоест всички да бъдем едно в Тях със силата на Светия Дух, както те са едно – в Него ни се дава и открива чудната тайна на Църквата като Богочовешки организъм и обиталище на Светата Троица. В Църквата това единство е дадено и зададено. Дадено, защото тя е пропита с откровената Божия любов и със светото троично единство; зададено, защото тя е тайнствена “работилница на спасението”, в която, чрез тайната на отчеството и осиновението (Гал. 4:5) хората духовно се раждат и възраждат като стават едно в Бога. А всичко това не е нищо друго освен спасение и изцеление от отцеубийствения нагон, който е отровил човешкото съзнание и подсъзнание, и изобщо човешкия исторически живот с евиното и адамовото презрение към отчеството и помрачението на Божието синовство в тях, и на тяхното осиновение като нормален начин на съществуване.