Децата от всички векове, всички страни, всички времена и народи играят. Игрите са толкова естествени, така нужни за физическото, интелектуалното, емоционалното, моралното и социалното им развитие, че нищо чудно “инстинктът за игра” да е изначално вложен от Твореца в биологическата програма на високоразвитите същества.
Днес все по-рядко човек може да види групи играещи деца по улиците и междублоковите пространства. Нашите деца все повече заменят традиционните подвижни и интелектуални игри, с които са израсли поколения наред, с нов тип игри – екранни, които грабват вниманието им и с часове ги приковават към екрана на GSM-и, компютри, телевизори. Родителите са доволни: децата не вдигат шум, не ни разхвърлят къщата, не се мотаят по улицата и няма никаква опасност да си разбият главата или да си олющят коленете. При това производителите и разпространителите на видео- и компютърни игри уверяват, че те спомагат за развитието на разни умения у децата.
Но могат ли тези игри да заменят традиционните?
Могат ли да развият у децата онези умения и качества, които традиционните игри развиват и които са така нужни, за да навлезеш в света на възрастните, да станеш пълноценен член на обществото, в което живееш?
В традиционните подвижни игри децата развиват физически умения, като бързина, ловкост, сила, техничност, научават се на издръжливост, упоритост, борбеност – умения, които няма как да развият пред компютъра. Но освен това, подвижните игри помагат на децата бързо да се ориентират в обкръжаващата ги действителност и да реагират адекватно, помагат им да изградят правилно отношение към съучастниците в играта, да сверят и коригират своите действия съобразно с реакциите на другите. Например, ако за да спечелиш, постъпиш подло, това ще предизвика неодобрението на другите. Ако продължиш да упорстваш в подлостта си, ще те изхвърлят от играта. Ако постъпиш грубо и вследствие на това някой пострада, не само всички ще настръхнат срещу теб, но и собственото ти чувство за вина ще те преследва и ще бъдеш принуден да коригираш поведението си, повече да зачиташ другите участници в играта, да си по-внимателен към тях.
Съвместната дейност в играта предразполага към съчувствие и съпреживяване. В класическите подвижни игри всяко дете е отговорно за успеха на цялата група. Възпитават се да губят всички, ако някой от групата сбърка или не е достатъчно ловък, възпитават се да приемат, че не всички са еднакво силни и сръчни, но всеки според силите си работи за всеобщото благо; научават се да дават най-доброто от себе си, за да спечелят всички; да приемат и прощават на съотборниците си грешките и слабостите, въпреки че от тях губят всички.
В игрите детето се учи да дава най-доброто от себе си, за да спечелят съиграчите му и за да спечели одобрението на другите.
В игрите родените за лидери се разкриват и утвърждават като лидери, но се научават и как да се държат достойно и да работят всеотдайно за всеобщото благо, за да не бъдат сменени или отхвърлени.
В игрите по-големите се научават как да се грижат за по-малките и слабите; момчетата и момичетата изграждат своите специфични роли в живота.
Приказките и игрите са най-подходящият за психиката на децата начин да се преподадат моралните норми. Там чрез емоционално съпреживяване, чрез поставянето на мястото на другия децата съвсем непосредствено научават как да действат и постъпват в съответствие с нравствените и религиозните изисквания. В игрите неусетно се учат на търпимост към другите, съчувствие, милосърдие, смирение, себеотдайност… Дори отявлени неприятели, ако в играта се окажат съотборници - си взаимодействат успешно, подпомагат се, грижат се един за друг.
Неблагополучието и успехът на другия стават и твои, чуждата радост и чуждия успех възприемаш като свои. Това са все уроци, които детето задължително трябва да усвои чрез игрите, за да може в зряла възраст да работи в колектив, да създаде здраво семейство, да бъде пълноценен гражданин на своя народ.
И за жалост, това са все уроци, които детето няма как да усвои в компютърните игри.
В компютърните игри жизнените ситуации са схематизирани, опростени. Те не предлагат и не могат да подготвят детето за сложните многопластови и нееднозначни ситуации, в които ще го поставя реалният живот, така компютърните игри съдействат за примитивизация на мисленето и игнориране на чувствата.
Компютърните игри са индивидуалистични и не научават детето да живее и работи с другите, да създава социални връзки. На пристрастените към този тип игри деца игрите с връстниците не им носят удоволствие, защото им се налага да полагат усилия, за да си взаимодействат с тях, да се съобразяват с тях, да стесняват и напасват своето его. В реалния живот човек не управлява обстоятелствата с натискане на клавишите, не контролира ситуацията. В реалния живот грешките имат тежки последствия, които ни налагат да се променим, за да не грешим отново и компютърните игри няма как да подготвят детето за това. Там просто ще започнеш наново.
Пред екрана детето е само пред целта, която преследва. Всички останали участници в играта са нереални, те са само препятствия по пътя към целта, които трябва да преодолее. Там пред екрана, когато ти печелиш, никой не губи, няма как да се научиш, домогвайки се към целта, да спреш, да се обърнеш назад и да изчакаш по-бавния от тебе, за да му помогнеш. Няма как да се научиш, че и други се стремят към същата цел като тебе, че някои падат и някой трябва да им помогне да се изправят и да продължат. Компютърните игри не възпитават жалост, милосърдие, състрадание, взаимопомощ.
В компютърните игри ничии наранени колене не те трогват.
В компютърните игри няма как да се научиш да не печелиш на всяка цена; че ако да спечелиш означава друг да загуби и да страда, да е сломен, понякога по-достойно е да отстъпиш победата на другия, да забавиш нарочно крачка, за да се изпълни сърцето ти с неговата радост, от това, че и той е повярвал че може, че е способен, че го бива.
Моите деца, макар да са компютърно грамотни, предпочитат да тичат из двора и да си играят с дървени шпаги и топки, а вкъщи да се забавляват, като си играят на издатели на детски списания, изграждат някакви замъци и въображаеми истории…
Когато е на компютъра, дъщеричката ми обича разни игри за рисуване, синът ми обича такива, с които си проверява знанията. Нямаме спор по това, че компютърът е средство да си свършиш определена работа, а не да си пилееш времето. Наясно са и че игрите с насилие са изключително вредни.
Не твърдя, че от компютърните игри не може да се научи нищо добро и полезно. Аз и не познавам детайлно всички компютърни игри. Опитах се да изброя какви знания, умения и качества децата не могат да придобият пред компютъра, умения, които според педагозите, в детска възраст най-естествено и непосредствено се придобиват в традиционните подвижни и групови игри.
Затова не бива да допускаме компютърните игри да изместат традиционните. Не бива да разчитаме и че децата сами ще контролират колко време да прекарат пред компютъра и с какво ще се занимават там. Компютърните игри много лесно водят до пристрастяване и убиват у децата самото желание да ираят на традиционните групови подвижни игри. А именно чрез тях децата от векове са се научавали как да бъдат зрели хора умеещи да вземат решения и да носят отговорност за тях и за грешките си, чрез тях са се научавали как да живеят и да работят с другите: с тези които са ни приятни и с тези които недолюбваме.
Съвместната дейност в играта предразполага към съчувствие и съпреживяване. В класическите подвижни игри всяко дете е отговорно за успеха на цялата група. Възпитават се да губят всички, ако някой от групата сбърка или не е достатъчно ловък, възпитават се да приемат, че не всички са еднакво силни и сръчни, но всеки според силите си работи за всеобщото благо; научават се да дават най-доброто от себе си, за да спечелят всички; да приемат и прощават на съотборниците си грешките и слабостите, въпреки че от тях губят всички.
В игрите детето се учи да дава най-доброто от себе си, за да спечелят съиграчите му и за да спечели одобрението на другите.
В игрите родените за лидери се разкриват и утвърждават като лидери, но се научават и как да се държат достойно и да работят всеотдайно за всеобщото благо, за да не бъдат сменени или отхвърлени.
В игрите по-големите се научават как да се грижат за по-малките и слабите; момчетата и момичетата изграждат своите специфични роли в живота.
Приказките и игрите са най-подходящият за психиката на децата начин да се преподадат моралните норми. Там чрез емоционално съпреживяване, чрез поставянето на мястото на другия децата съвсем непосредствено научават как да действат и постъпват в съответствие с нравствените и религиозните изисквания. В игрите неусетно се учат на търпимост към другите, съчувствие, милосърдие, смирение, себеотдайност… Дори отявлени неприятели, ако в играта се окажат съотборници - си взаимодействат успешно, подпомагат се, грижат се един за друг.
Неблагополучието и успехът на другия стават и твои, чуждата радост и чуждия успех възприемаш като свои. Това са все уроци, които детето задължително трябва да усвои чрез игрите, за да може в зряла възраст да работи в колектив, да създаде здраво семейство, да бъде пълноценен гражданин на своя народ.
И за жалост, това са все уроци, които детето няма как да усвои в компютърните игри.
В компютърните игри жизнените ситуации са схематизирани, опростени. Те не предлагат и не могат да подготвят детето за сложните многопластови и нееднозначни ситуации, в които ще го поставя реалният живот, така компютърните игри съдействат за примитивизация на мисленето и игнориране на чувствата. Компютърните игри са индивидуалистични и не научават детето да живее и работи с другите, да създава социални връзки. На пристрастените към този тип игри деца игрите с връстниците не им носят удоволствие, защото им се налага да полагат усилия, за да си взаимодействат с тях, да се съобразяват с тях, да стесняват и напасват своето его. В реалния живот човек не управлява обстоятелствата с натискане на клавишите, не контролира ситуацията. В реалния живот грешките имат тежки последствия, които ни налагат да се променим, за да не грешим отново и компютърните игри няма как да подготвят детето за това. Там просто ще започнеш наново.
Пред екрана детето е само пред целта, която преследва. Всички останали участници в играта са нереални, те са само препятствия по пътя към целта, които трябва да преодолее. Там пред екрана, когато ти печелиш, никой не губи, няма как да се научиш, домогвайки се към целта, да спреш, да се обърнеш назад и да изчакаш по-бавния от тебе, за да му помогнеш. Няма как да се научиш, че и други се стремят към същата цел като тебе, че някои падат и някой трябва да им помогне да се изправят и да продължат. Компютърните игри не възпитават жалост, милосърдие, състрадание, взаимопомощ.
В компютърните игри ничии наранени колене не те трогват.
В компютърните игри няма как да се научиш да не печелиш на всяка цена; че ако да спечелиш означава друг да загуби и да страда, да е сломен, понякога по-достойно е да отстъпиш победата на другия, да забавиш нарочно крачка, за да се изпълни сърцето ти с неговата радост, от това, че и той е повярвал че може, че е способен, че го бива.
Моите деца, макар да са компютърно грамотни, предпочитат да тичат из двора и да си играят с дървени шпаги и топки, а вкъщи да се забавляват, като си играят на издатели на детски списания, изграждат някакви замъци и въображаеми истории…
Когато е на компютъра, дъщеричката ми обича разни игри за рисуване, синът ми обича такива, с които си проверява знанията. Нямаме спор по това, че компютърът е средство да си свършиш определена работа, а не да си пилееш времето. Наясно са и че игрите с насилие са изключително вредни.
Не твърдя, че от компютърните игри не може да се научи нищо добро и полезно. Аз и не познавам детайлно всички компютърни игри. Опитах се да изброя какви знания, умения и качества децата не могат да придобият пред компютъра, умения, които според педагозите, в детска възраст най-естествено и непосредствено се придобиват в традиционните подвижни и групови игри.
Затова не бива да допускаме компютърните игри да изместат традиционните. Не бива да разчитаме и че децата сами ще контролират колко време да прекарат пред компютъра и с какво ще се занимават там. Компютърните игри много лесно водят до пристрастяване и убиват у децата самото желание да ираят на традиционните групови подвижни игри. А именно чрез тях децата от векове са се научавали как да бъдат зрели хора умеещи да вземат решения и да носят отговорност за тях и за грешките си, чрез тях са се научавали как да живеят и да работят с другите: с тези които са ни приятни и с тези които недолюбваме.
