Внимание: деца в храма!

Кол­ко­то и мал­ки да са, от са­мо­то си кръ­ще­ние де­ца­та ста­ват пъл­но­цен­ни чле­но­ве на Цър­к­ва­та Хрис­то­ва, на Тя­ло­то Хрис­то­во. До­ри де­те­то да не мо­же да раз­бе­ре всич­ко, ко­е­то ста­ва в хра­ма, ние зна­ем, че бо­гос­лу­же­ни­е­то се въз­п­ри­е­ма не са­мо ра­ци­о­нал­но. Де­те­то виж­да, чу­ва, до­кос­ва, вкус­ва и най-ве­че чув­с­т­ва с ця­ло­то си съ­щес­т­во при­със­т­ви­е­то на Све­тия Дух и Не­го­во­то дейс­т­вие. Не би­ва да ли­ша­ва­ме де­ца­та от то­ва пре­жи­вя­ва­не, да им от­не­ма­ме въз­мож­ност­та по сво­е­му, по дет­с­ки да вку­сят и ви­дят кол­ко благ е Гос­под.
 
Ня­ма об­що пра­ви­ло за броя и про­дъл­жи­тел­ност­та на цър­ков­ни­те служ­би, ко­и­то те тряб­ва да по­се­ща­ват. Въз­раст­та на де­ца­та, ха­рак­те­ри­те, нас­т­ро­е­ни­ята им са раз­лич­ни и се про­ме­нят. Но при вся­ко по­ло­же­ние де­ца­та не мо­гат да се чер­ку­ват тол­ко­ва чес­то, тол­ко­ва про­дъл­жи­тел­но и да са тол­ко­ва ти­хи, кол­ко­то на нас ни се ис­ка. Те ня­мат на­ши­те ду­хов­ни мер­ки и със си­гур­ност ня­мат на­ши­те фи­зи­чес­ки и пси­хи­чес­ки въз­мож­нос­ти. Са­мо Бог знае кол­ко вре­ме им е нуж­но, за да се на­си­тят с бла­го. Ве­ро­ят­но нес­рав­ни­мо по-мал­ко, от­кол­ко­то на нас, въз­рас­т­ни­те, ко­и­то сме об­ре­ме­не­ни с ви­со­ко­у­мие, сво­е­во­лие, его­цен­т­ри­зъм, гня­в...

Тряб­ва да се съ­об­ра­зя­ва­ме с въз­раст­та на де­те­то и не­го­ви­те въз­мож­нос­ти. Ако в цър­к­ва­та де­те­то го­во­ри на ви­сок глас, тро­па или пла­че, най-доб­ре е вед­на­га да се из­ве­де на­вън, за да не пре­чи на бо­гос­лу­же­ни­е­то. След ка­то си от­по­чи­не и се раз­то­ва­ри от нап­ре­же­ни­е­то, най-ве­ро­ят­но то са­моV ще по­же­лае да се вър­не в хра­ма. По­ве­де­ние, ко­е­то на­ру­ша­ва мо­лит­ве­ния по­кой в хра­ма не би­ва да се по­ощ­ря­ва, но не би­ва и да се на­каз­ва. За ед­но де­те ня­ма ни­що по-нор­мал­но от то­ва да се дър­жи ка­то де­те. За бла­го­чес­ти­е­то е нуж­но вре­ме и зря­лост.

На мал­ки­те де­ца тряб­ва да им се да­ва не­що, с ко­е­то да се за­ни­ма­ват, да им се об­ръ­ща вни­ма­ние вър­ху ед­но или дру­го в хра­ма, да им се обяс­ня­ва как­во ста­ва, за да се пре­диз­ви­ка ин­те­ре­сът им. Мо­же да се до­веж­дат и по-къс­но, са­мо за част от дъл­го­то бо­гос­лу­же­ние.

Ако де­те­то се отег­ча­ва по вре­ме на бо­гос­лу­же­ние, не би­ва да се уко­ря­ва или при­нуж­да­ва да прик­ри­ва чув­с­т­ва­та си, най-доб­ре да се пред­раз­по­ло­жи спо­кой­но да раз­го­ва­ря за то­ва. То ня­ма как да не за­бе­ле­жи, че и въз­рас­т­ни­те се раз­сей­ват, шу­шу­кат си, про­зя­ват се... без ни­кой да им се ка­ра за то­ва. Доб­ре е да му се обяс­ни, че ску­ка­та и дру­ги по­доб­ни из­ку­ше­ния ата­ку­ват и въз­рас­т­ни­те и че в та­ки­ва слу­чаи тряб­ва да до­ве­рим сла­бост­та си на Хрис­та и да Го мо­лим да ни ук­ре­пи и въз­п­ла­ме­ни в сър­це­то ни коп­неж по Бо­га. Ако за­ед­но се по­мо­лим в то­зи дух, де­те­то си­гур­но ще бъ­де дъл­бо­ко впе­чат­ле­но и при по­доб­ни зат­руд­не­ния в бъ­де­ще ще знае как да се спра­ви.

“Проб­лем” само на сво­и­те ро­ди­те­ли ли са де­ца­та

Не би тряб­ва­ло. Де­ца­та са на Цър­к­ва­та Хрис­то­ва и ено­рийс­ка­та об­щ­ност в час­т­ност съ­що но­си от­го­вор­нос­ти за тях. В дос­та ено­рии в стра­на­та ве­че са ус­т­ро­е­ни дет­с­ки за­ба­вач­ки, къ­де­то се гри­жат за де­ца­та, до­ка­то ро­ди­те­ли­те им са на бо­гос­лу­же­ние. Та­зи тях­на ини­ци­а­ти­ва прив­ле­че и за­дър­жа в хра­ма дос­та се­мейс­т­ва с мал­ки де­ца. Не са не­об­хо­ди­ми мно­го сред­с­т­ва, ни­то мно­го уси­лия за да се ус­т­ро­ят та­ки­ва не­дел­ни за­ба­вач­ки, а ду­хов­ни­те пло­до­ве са изо­бил­ни. Нуж­но е мал­ко по­ме­ще­ние в бли­зост до хра­ма, къ­де­то, след ка­то пос­то­ят на ли­тур­гия, де­ца­та да се от­тег­лят. Ако въз­мож­нос­ти­те на ено­ри­я­та не поз­во­ля­ват да се ан­га­жи­ра спе­ци­ал­но пе­да­гог или бо­гос­лов ­ ро­ди­те­ли­те или дру­ги доб­ро­вол­ци от ено­ри­я­та могат да по­е­мат то­ва слу­же­ние, ка­то се ре­ду­ват вся­ка сед­ми­ца. Мал­ко по­со­бия за ри­су­ва­не и иг­рач­ки ще раз­но­об­ра­зят прес­тоя на де­ца­та. Те мо­гат да се за­ку­пят със сред­с­т­ва, съб­ра­ни от ено­ри­а­ши­те или де­ца­та са­ми да си ги но­сят от до­ма и да ги раз­ме­нят помеж­ду си.

Един от най-доб­ри­те на­чи­ни де­те­то да опоз­нае Пра­вос­ла­ви­е­то ка­то жи­ва тра­ди­ция е по­се­ще­ни­е­то на раз­лич­ни ено­рии и ма­нас­ти­ри. Де­ца­та тряб­ва да чув­с­т­ват, че са от­го­вор­ни чле­но­ве на ено­рийс­ка­та об­щ­ност и учас­т­ни­ци в ней­ния жи­вот. Тряб­ва да се на­сър­ча­ват да по­ма­гат в хра­ма и в со­ци­ал­на­та дей­ност, да под­гот­вят праз­нич­ни прог­ра­ми, из­лож­би и др., а не са­мо да се пол­з­ват от гри­жи­те и вни­ма­ни­е­то на дру­ги­те ено­ри­а­ши. Хрис­ти­я­ни­нът при­над­ле­жи към оп­ре­де­ле­на ено­рийс­ка об­щ­ност. Тряб­ва да чув­с­т­ва от­го­вор­ност към сво­и­те съб­ра­тя в Хрис­та, а не са­мо да при­със­т­ва на служ­би­те. Не­ка де­ца­та да виж­дат в сво­и­те ено­рии при­мер за хрис­ти­ян­с­ки вза­и­мо­от­но­ше­ния и вза­и­мо­по­мощ. Да не се от­б­лъс­к­ват със скан­да­ли, сплет­ни, прит­вор­с­т­во... Де­ца­та са сил­но чув­с­т­ви­тел­ни към всич­ко фал­ши­во и по­каз­но. Ено­ри­я­та тряб­ва да бъ­де ка­то ед­но се­мейс­т­во ­ със спо­де­ле­ни ра­дос­ти и праз­ни­ци, но и със спо­де­ле­ни те­жес­ти, не­мо­щи и са­мо­та. Вся­ка въз­мож­ност за об­щу­ва­не, за сре­щи и раз­го­во­ри, за из­ле­ти и иг­ри из­г­раж­дат об­щ­ност­та, в ко­я­то де­ца­та тряб­ва да се чув­с­т­ват пъл­но­цен­ни чле­но­ве. До­ри ако в ено­ри­я­та все още ня­ма та­ки­ва ус­ло­вия, дос­та­тъч­но е ро­ди­те­ли­те да се опи­тат да съз­да­дат ед­на гру­па от се­мейс­т­ва, ко­я­то да се стре­ми към та­къв иде­ал на от­но­ше­ния. Де­ца­та би­ха има­ли не­из­ме­ри­ма пол­за, ако виж­дат и дру­ги се­мейс­т­ва, ко­и­то жи­ве­ят пра­вос­лав­но.

Де­ца­та и све­ти­ни­те

Как да пос­тъп­ва­ме, ако де­те­то не ис­ка да но­си кръст, от­каз­ва да се при­час­тя­ва или по­маз­ва, отег­ча­ва се в хра­ма? Най-важ­но­то е да не се раз­ру­ша­ва ми­рът. Све­ти­ни­те да не ста­ват при­чи­на за раз­до­ри в се­мейс­т­во­то и по­тъп­к­ва­не на лю­бов­та. Ко­га­то го­во­рим за не­що с лю­бов, с мир, с ра­дост ­ де­ца­та се за­ра­зя­ват от та­зи лю­бов. Ко­га­то виж­дат, че мо­лит­ва­та, пос­тът, бо­гос­лу­же­ни­е­то са не­що ес­тес­т­ве­но и жиз­не­но­не­об­хо­ди­мо за ро­ди­те­ли­те им, то­га­ва за­поч­ват да ги це­нят. И об­рат­но­то: не мо­жем да на­у­чим де­ца­та си на све­щен тре­пет и лю­бов към све­ти­ни­те, ако самите ние прис­тъп­ва­ме към хрис­ти­ян­с­ки­те си обя­за­нос­ти по за­дъл­же­ние, с не­же­ла­ние. Ако ро­ди­те­ли­те пос­тят с тя­гост, как де­те­то ще въз­лю­би въз­дър­жа­ни­е­то? Де­те­то тряб­ва да за­пом­ни пос­т­а не като пе­ри­од на заб­ра­ни, ли­ше­ния, ог­ра­ни­че­ния, а ка­то жи­вот в Ду­ха на Хрис­та, жи­вот в мир и съг­ла­сие, в ис­ти­на и лю­бов. Към та­къв жи­вот не мо­же да се при­ну­ди ни­кой, до­ри соб­с­т­ве­но­то ни де­те. Той мо­же да се при­е­ма са­мо доб­ро­вол­но. При­нуж­да­ва­ме ли де­ца­та към цър­ко­вен жи­вот, то ма­кар и да хо­дят ре­дов­но на цър­к­ва и да при­е­мат тайн­с­т­ва­та, вът­реш­но ще се съп­ро­тив­ля­ват. Един ден, ко­га­то из­ля­зат от кон­т­ро­ла на ро­ди­те­ли­те си, ще се въз­п­ро­ти­вят. От нас се ис­ка да раз­к­ри­ем пред де­те­то кра­со­та­та на ду­хов­ния жи­вот; да му по­мог­нем да от­к­рие Хрис­та и да за­жи­вее с Не­го, за да не ос­та­не с впе­чат­ле­ни­е­то, че то­зи жи­вот е са­мо вън­шен. Са­мо Бог мо­же да ни на­у­чи как да ста­ва то­ва.