На 19 септември в древния манастир на св. Йоан Богослов на о-в Патмос се чества откриването на св. мощи на преподобния отец Амфилохий (Макрис; 1889-1970), канонизиран от Вселенска патриаршия през 2018 г., и пренасянето на мощите му в този манастир. Откриването на мощите му става през 1981 г. и е съпроводено с множество чудесни знамения. Публикуваме откъс от словото на Верийския митр. Пантелеймон, посветено на новопрославения светец, включено в сборника „Преподобни съвременни отци на Църквата“, предстоящо издание на Русенска митрополия.
През изминалите десетилетия по Божия благодат се явиха много преподобни, които оставиха своята следа в църковния живот. Между тях е и св. старец Амфилохий от о-в Патмос, старецът Амфилохий (Макрис).
Божията благодат го изпраща в критично за Църквата време, но и за цялата наша страна и по Своя благ промисъл го дари с онези харизми, които бяха най-необходими за мисията, която му бе възложена.
Старецът Амфилохий живя в епоха и на място, които имаха абсолютна необходимост от него. Живя на острова на Откровението, в годините, когато Патмос беше първоначално под властта на турците, а след това на италианците. Години, трудни за православните, които страдаха от забраните на турците и религиозната пропаганда на римокатолическите завоеватели, в години, когато монашеството беше в криза, тъй като беше изоставило киновийния начин на живот и беше преминало към идиоритмичен.
Всички тези неща обаче не се явиха пречка за младия тогава възпитаник на „Схолархио“, който силно обичаше Христос и имаше голяма ревност за монашески живот. Защото Божият Дух „диша, където иска“ (Иоан 3:8), а Божият Дух искаше да благослови за пореден път Патмос чрез Своя избран раб, а от там и целия свят, за да призова народа и да го ръководи.
Бог подготвя младия тогава монах Амфилохий за неговата голяма мисия, като откликва и на неговите търсения. Защото, когато човек търси, Бог не отказва да изпълни молбите на Своите чеда. И тъй като душата на о. Амфилохий горяла от любов към Бога и желание да се влее в аскетичното предание на нашата Църква, Бог отвел младежките му стъпки първо при благочестиви подвижници и исихасти, които се подвизавали на Патмос, а след това, когато поради болест бил принуден да замине за Атина, го отвел на о-в Егина, където се запознал и свързал със св. Нектарий Егински, който го научил на исихасткото предание и умната молитва.
Кой може да отрече, че Божият промисъл е бил този, който е насочил стъпките на младия монах към аскета, епископ на Църквата, към св. Нектарий?
Кой може да отрече, че Божият план е бил младият монах да бъде напоен с водите на православната духовност, за да стане след това духовен отец на множество души, старец, който ще възроди монашеството на Додеканезите, добър пастир, който ще вдъхнови множество мисионерски дела в и извън Гърция?
Кой може да отрече, че по този начин Бог е поискал да го подготви за изкушенията и трудностите, които е щял да срещне, да го ръководи чрез търпението и издръжливостта по пътя на изпитанията и гоненията, но и на болестите, които ще го съпровождат през целия му живот.
Много рано той е призван да поеме духовни и управленски отговорности в манастира „Св. Йоан Богослов“, където първоначално е определен да служи като предстоятел на Пещерата на Апокалипсиса, а след това е избран и за игумен на манастира. Едновременно с това основава и женски манастир „Благовещение Богородично“.
Целта му е била двойна, както ще бъде и през целия му живот. Старецът не е възприемал монашеството като нещо откъснато от света, нито пък е желаел в манастирите да има едно светско монашество, както е в идиоритмичните манастири. Стремял се е към истинското православно монашество, което живее съзнателно православната духовност, сърдечното съкрушение, умната молитва, традицията на общежитийния дух и чрез всичко това се превръща в светлина за света.
Тази светлина, тъй като няма нищо общо с изкуствената, не е ограничена никога от нищо и осветява всяко място, дори когато някои се опитат да я скрият „под крина“, вместо да я сложат на високо място, „на светилник“, така че да се вижда от всички (Мат. 5:15).
Точно така се е случило и с блажения старец Амфилохий. Италианските завоеватели били против неговия избор за игумен на манастира „Св. Йоан Богослов“, както и против основаването на женския манастир „Благовещение Богородично“, чийто монахини според желанието на стареца е трябвало да работят „в кинония за разпространението на християнската истина и за упражняване в човеколюбие“. Поради тази причина италианците заточили о. Амфилохий в Епир, в Гърция, и затворили манастира, тъй като не искали просветеният духовник да бъде „на високо място“, виждан от всички. Без да искат обаче те го поставили на още по-висок светилник, за да осветява оттам не само Патмос и Додеканезите, но почти цяла Гърция, където той развива забележително мисионерско дело.
Божият план за блажения старец Амфилохий обаче е бил да се върне на свещения остров на Патмос, където той извършва множество дела, чиято основа и краеъгълен камък бил истинският и съзнателен живот в Христа. Додеканезите по онова време са страдали под натиска на римокатолицизма и на униатството. Старецът се противопоставя на тази пропаганда, като показва на хората православния начин на живот, като ги ръководи чрез тайнството на св. Изповед, поучавайки ги с примера на своя свят живот и търпеливо водейки ги по пътя на молитвата, на умната молитва. Самият той казва за тази молитва: „Когато съм застанал на високата скала на молитвата, каквито и вълни да дойдат, не могат да ми направят нищо. Когато обаче ме намерят долу, тогава ме заливат“. И продължава: „Умната молитва приобщава, свързва, освещава. Когато в душата се запали пожарът на молитвата, всичко сухо изсъхва и изчезва. Умната молитва е основата на съвършенството. В началото на молитвата чувстваш радост, после сладост и накрая като плод идват сълзите. Защото вече чувстваш присъствието на Иисус. Когато усъвършенствате молитвата си, няма да се уморявате, няма да се смущавате, няма да се разсейвате по време на богослужение, защото вашето тяло ще е вече дреха. А дрехата нито се жали, нито мръзне, нито се уморява… Колкото и часове да стоя на служба, не се уморявам… Умната молитва е напълнила рая с толкова свети хора. Няма друг начин за очистване и освещаване освен умната молитва… Послушанието, когато го лишиш от тайното дело, от молитвата, няма никаква стойност. Молитвата е спасителният пояс на нашата душа и на нашето тяло. Дори да се озовеш с лодка в океана, пак ще пътуваш без страх. С молитвата се освещава мястото, където живееш и извършваш делото си. Причастявайте се често, молете се горещо от сърце, бъдете търпеливи и ще видите как една силна ръка ще ви държи“.
Любовта на о. Амфилохий към всички хора беше толкова голяма, че искаше да покрие с нея всички, да предпази всички, да подкрепи всички. „Рай без вас, чеда мои, не го искам“, често казваше старецът.
Личността му вдъхновяваше хората, които се запознаваха с него и откриваха в лицето му грижовен баща, вдъхновен учител, който разбира нуждите им и намира начин да умиротвори душите им.
Никога не пропускаше да насърчи хората да се развиват в умната молитва, да подкрепи децата и младите, да подкрепи монахините и духовните си чеда, които работят в света, за да помагат на хората, да ги събуждат от летаргията, да ги приобщават към живота на Църквата. Не жалеше сили, когато трябваше да подкрепи хората в нужда. Винаги бързаше да помогне, да утеши, да спаси.
О. Павел Никитарас разказва: „Беше неделя след края на божествената Литургия. Старецът имаше едно подвижно, платнено столче за почивка. Седеше на него, когато казваше молитвата. Един път, както стоял, чул ясно: „Иди в Икария да намериш Елена“. Не обърнал внимание на гласа, тъй като го сметнал за изкушение. Когато обаче чул същите думи за втори и трети път, без да се бави станал. Изтичал и хванал първия кораб за Икария. На пристанището видял жена, която тичала. Извикал непознатата жена.
- Чедо мое, Елена, спри!
Жената се обърнала към свещеника.
- Простете ми, отче! Предварихте ме, исках да се самоубия. Бях отчаяна, защото мъжът ми умря.
- Чедо, не искам да губиш надежда. Аз съм до теб. Отсега нататък ще ти бъда духовен баща.
Беше научен да обича хората от Самия Бог, както ученика на любовта св. Йоан Богослов, на чийто манастир старецът Амфилохий посвети живота и цялото си същество още от младежките си години. Малко преди блажената си смърт той казва за св. Йоан Богослов: „От малко дете го виждах, обичах го, молех се и го молих да стана негов ученик и последовател“. Така и станало. Св. Йоан Богослов изпълнил желанието на стареца, „понеже той много обикна“ (Лука 7:47).
Огромната любов на блажения старец Амфилохий към Бога и човека, съчетана с дълбоката му връзка с молитвата, бе това, което ръководеше живота и действията му, което го превърна в избран съсъд на Бога за спасението на човешките души. Именно тази любов го разкри като харизматичен изповедник, който привличаше душите на хората към Бога.
Безброй са тези, които го познават като изповедник и духовник, както и мнозина са тези, които могат да свидетелстват, че блаженият старец Амфилохий е бил причината за верните им решения в критични моменти от живота. Той притежаваше подходящия начин да ръководи всеки човек и да му помага да се докосне до Бога. Едно негово духовно чедо разказва следното: „Беше 1969 г., когато бяхме отишли в Патмос. Там живееше една англичанка, преподавателка в университета, която се беше запознала по-рано със стареца Амфилохий и благодарение на него бе станала православна. Когато я попитахме какво е било онова, което я е накарало да се обърне към Православието, тя ни отговори:
- Труден е въпросът ви. Ако обаче настоявате, ще ви отговоря – за мен Православието е този старец.
Не е никак случайно, че Диоклийският митр. Калистос (Уеър), преподавател в Оксфордския университет, в една своя книга за духовния живот в Гърция казва: „Старецът Амфилохий (Макрис) беше най-големият изповедник в Гърция на 20 в.“. Този възглед се потвърждава и от свидетелството на един друг изтъкнат йерарх, митрополита на Черна Гора и Крайморските земи Амфилохий (Радович), който разказва: „Когато за първи път отидох в Гърция, през 1966-1967 г., отидох на о-в Патмос и се срещнах със стареца Амфилохий (Макрис)… Беше висок, с приятно лице, мек и любезен, с много любов, изключително много любов. Това беше неговата основна характеристика. Изповядах се. Ще ми липсва безкрайно изповедта при него. Запознах се с него, когато носех страшни рани от света. Вече се бях обърнал към монашеството, но все още не бях взел окончателното си решение и имах нужда от някой човек, който да ме окуражи. Отидох при него с известно притеснение, защото все още не говорех добре гръцки език. Още от първия миг на изповедта обаче усетих, че мога да кажа всичко на този човек. Неговото присъствие и начинът, по който се отнасяше с мен, разсеяха всички притеснения. Когато му казах всичко, което ми тежеше, и очаквах да ми наложи някаква епитмия, той ме прегърна, обърна се към мен с кръщелното ми име и ми каза:
- Брате Христо, ще се причастим ли утре?
Очаквах да ми каже всичко друго, но не и това. Толкова голяма беше любовта, която носеше в себе си. Обгърна ме със своята любов – мен, когото виждаше за първи път. Тази любов ти помага да разбереш духа на Църквата и на истинското бащинство. Аз, един чужденец, един непознат, отидох на неизвестно място, при един непознат за мен човек, а се почувствах така, все едно този човек ме познава от детската ми възраст и ме обича толкова, сякаш той ме беше родил“.
Голямата любов на стареца Амфилохий, но и неговото смирение и простота личат от още един случай, разказан от негово духовно чедо. „Когато един път отидохме в манастира „Благовещение Богородично“, старецът ни каза да отидем „и при Христос“, в килията, където той живееше, за да се поклоним. Игуменката каза на една от монахините да ни заведе там. Тя отговори, че не може да ни придружи в този момент, тъй като беше заета с нещо. Игуменката ѝ обясни, че това не е редно и трябва да ни съпроводи, като прояви с това и послушание. И тогава, за обща изненада чухме стареца Амфилохий, който по онова време вече трудно вървеше, да казва: „Не се тревожи, чедо. Аз ще отида заедно с тях“, давайки по този непринуден начин важен урок на всички ни“.
Смятам за голямо благословение, че се удостоих да познавам блажения старец Амфилохий, когато като млад посетих о-в Патмос заедно с блажения митрополит на Солун Пантелеймон (Папагеоргиу) и го придружих до килията, където живееше по онова време старецът. Това се случи няколко месеца преди блажената му кончина, за която разбрах, бидейки вече дякон към Тиатирската архиепископия в Лондон. Тогава блаженият Тиатирски архиепископ Атинагор, който бе брат на манастира „Св. Йоан Богослов“ и беше свързан със стареца Амфилохий, ми разказа следния наистина вълнуващ случай.
Малко преди смъртта си, той трябвало да си направи кръвно изследване. В Патмос нямало микробиолог и затова му взели кръв и я изпратили в лаборатория в Лерос, където да я изследват. Когато кръвната проба пристигнала и лекарят я отворил, всички станали свидетели на учудващо събитие – кръвта излъчвала силно благоухание. Необяснимо за човешката логика, но не и за божествената, която устройва всичко така, че да свидетелства и явява, според Божието обещание, Неговите избрани раби по начин, който Той знае.
Следващото лято аз отново имах възможността да посетя Патмос, заедно със Солунския митрополит Пантелеймон (Папагеоргиу), и да съслужим – аз, като дякон – в манастира „Благовещение Богородично“, както и да отслужим панихида за стареца Амфилохий.
Споменът за неговия благ образ, осветен от аскезата, търпението и издръжливостта, просветен от светлината на Божията благодат и мистичното общение с Бога, е завинаги запечатан в моята мисъл и душа.
Превод: Златина Каравълчева
