Първото усещане при среща със стареца беше сякаш си застанал пред благородник, който те гледа приятелски. Все едно беше император, който току-що е свалил царските си дрехи и е седнал до теб. Виждаш едно удивително съчетание на величественост и смирение, на царско достойнство и детска простота, което със сигурност не се открива често на земята. Небесносините му очи бяха два прозореца, през които можеше да видиш как ще бъдат душите в рая. За мен в продължение на десетилетия, чак до смъртта му, той беше най-добрият изразител на православието. Дълбочината на мистичния му опит, но и широчината на духовната му личност рядко се откриват в такъв мащаб в църковната ни история. Повече от всичко обаче ценях неговото духовно бащинство и състраданието, което изливаше сърцето му и обхващаше всички, които се приближаха до него. Чувстваш се сигурен и уверен, че каквото и да разкриеш пред този човек, каквато и мерзост да извадиш от себе си, сърцето му ще продължи да бъде пълно с любов и нежност към теб. Близо до него разбираш защо в православието е толкова важен, но и толкова рядък дарът на духовното отчество.
Втората характеристика на красивата му личност беше неговата икуменичност, неговата всеобхватност. Спомням си как плачеше, когато говорехме за Йерусалимската патриаршия или Синай. За разлика от други духовни водачи, които се грижат и молят за своя манастир, за своята епархия или в най-добрия случай за своя народ (като например възгласа, който чух веднъж да се произнася при Великия вход на св. Дарове в България: „Помени, Господи, всички български православни християни“; или когато Гръцката и Руската църкви се превръщат в отдел на вътрешното или, съответно, външното министерство на своите страни и т. н.). Старецът летеше високо и с болка и сълзи се вълнуваше от всичко, което засягаше всяка православна енория или всеки православен дом, на което и място по земята да се намираха. В това се уверих лично.
Третото, което отличаваше този небесен човек, беше, че поставяше събеседника си на същото равнище със себе си и говореше с него като с равен. Тук не става дума за проява на учтивост или духовен флирт, а беше нещо, което извираше от дълбочината на сърцето му. А всеки разбира кога събеседникът му говори с думи от сърце и кога те излизат само от ума.
По време на изповед, например, те питаше: „Вашето сърце какво Ви казва за това, което сега ми разказахте?“. И така те принуждаваше да извадиш от дълбочината на душата си една честност, която да ти позволи да откликнеш на честта, която ти оказва. Искаше да стоиш пред него здрав, с достойнство и уважаван. Мразеше унижението, фалшивото смиреничене и лицемерието. Една гъркиня веднъж беше отишла да се запознае с него и при срещата им започна: „О, дядо, колко се радвам, че най-накрая Ви виждам! От години исках да се срещна с Вас! Смятам, че това е най-голямото благословение в живота ми! За мен Вие сте най-ценното нещо, което има днес православието!“. Старецът взе бастуна си и си тръгна, мърморейки: „Извинете ме, трябва да тръгвам, имам спешна работа…“. Госпожата остана потресена. Не беше разбрала, че едно е старец на Балканите, а друго – този човек. Духовният наставник на Балканите нерядко обича да го ласкаят и ласкателят веднага става от „неговите хора“. Старецът Софроний обаче толкова мразеше ласкателството, че оставяше вцепенени мнозина, които се опитваха да се подмазват, като си тръгваше, без да разговаря с тях.
Смесеният манастир, който създаде в Есекс, казва обаче несъмнено най-много за неговата църковност. Всъщност, в началото той беше замислен като мъжки манастир. Впоследствие старецът реши да приюти за известно време някои жени, които искаха да станат монахини. Лека-полека създаде едно равновесие между двете общности, на мъжете и на жените, и това го насърчи да продължи с изграждането на смесен манастир. Това е непонятно за гърците и останалите хора на Балканите и старецът беше много критикуван и клеветен заради това си начинание. Балканският човек не може да разбере как един англичанин и една англичанка могат да бъдат приятели, без това да има никакъв сексуален подтекст. Да пътуват заедно, да си помагат при нужда, да развиват приятелство, без да им дойде наум да правят секс. На Балканите не може да не предизвикаш момичето. И така, балканците и европейците гледат различно на съжителството на монаси и монахини. Балканският ум не познава идеята за приятелство между мъж и жена и затова е „естествено“, когато чуе за смесен манастир, да се скандализира и ожесточи, че по този начин се разрушава Св. Предание на православието.
Друга отличителна черта на този манастир, която също разрушаваше „дълбокото мистично монашеско предание“, беше, че старецът не използваше монахините като прислужници или готвачки (както става в наши дни), а всички заедно, монаси и монахини, извършваха всички работи заедно. Хиляди монаси на Света гора се скандализираха, а също и в другите балкански страни и Русия, но старецът Порфирий коментира въпроса така: „Това, което се осмели да направи старецът Софроний, е много по-трудно, но и много по-съвършено!“. Жалко е обаче за православието, че гледа на този проблеми по такъв тесногръд и несправедлив начин.
Както каза Христос, по плодовете познаваме дървото. Книгите, които написа този старец, са небесни. Толкова очевидно е, че знанието и материалът, който съдържат книгите му, не извират от човешки извори. Това е първият плод, който сам по себе си би бил достатъчен, за да докаже, че цялото дърво е здраво. Но тези, които познавахме манастира, знаехме, че там не се случва нищо лукаво. Защото не би могъл да просвети толкова много хора и да ги доведе наистина до Бога. Бог се гнуси от лицемерието и когато монасите в някой манастир живеят едно, а показват навън друго, Бог го изоставя и след някое време в обителта се появяват проблемите, които показват истинското ѝ състояние.
Друг плод, който доказва здравето на дървото и манастира, е свободата и достойнството, които отличаваха обкръжението там. Ако погледнем, от една страна, този най-ценен дар на Светия Дух – свободата в Христа, която изразяваше най-добре този манастир, а, от друга, си спомним за самовластието и диктаторския дух на епископите и игумените на православните Балкани, ще разберем защо трябва да бъдем много внимателни, говорейки срещу манастира в Есекс.
Проблемът със смесения манастир се появява тогава, когато хората не позволяват на другия да бъде нещо повече от тях. И както е в конкретния случай, понеже нямат смирението да кажат: „Това, което не можем ние, браво на този, че го направи“. Тъй като обаче това изисква смирение и изстрадана възвишеност, много по-лесно е да кажат: „Това, което не можем ние, е невъзможно да го направи и някой друг. Ако трябваше да стане, щяхме да го направим ние“. И това, за съжаление, е също нещо, което отличава православните на Балканите.
И въпреки всичко Балканите и Русия остават извор на православието. Това, което може да дадем ние – имам предвид духовно здравия православен на Балканите, – не може да го даде един православен англичанин или германец. И това е голямото предизвикателство: целият Запад усеща смътно мистичната сила на православието и я очаква като целувка на живота, която да го извади от смъртта, в която живее. Православието може да бъде представено от нашите страни, стига да помним, че подходящо средство в ръцете на Бога, за да яви православието, е само духовно здравият християнин – било на Балканите или в Русия.
Превод: Златина Иванова
