Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (20 Votes)
chiprovtsi_monastery_entrance.jpgПродължение

Капанът на духовната гордост
Духовната гордост е капан, в който лесно попадат новообърнати към вярата, особено тези, които за първи път се сблъскват с монашеския живот и искат да живеят автентичния православен духовен живот. Тя може да бъде капан за онези, които обикалят манастирите в търсене на духовно ръководство, без да знаят в какво се състои православният духовен живот в света, в енорията.

Вярващи отиват в манастирите и виждат благочестивия живот на хората там и как те вършат нещата според монашеската традиция и пожелават ревностно да й подражават, без да я разбират. Поклонниците откриват монаси и „старци”, чиито живот им се струва по-духовен от този на енорийските им свещеници, които те считат за неспособни да задоволят духовните им нужди. Те ходят при тях на изповед, установяват духовна връзка с духовен отец или майка в манастира и мислят, че това е единствения начин да постигнат спасение. Често пъти се случва обаче да получат духовен съвет, който те интерпретират погрешно.
Или пък да получат погрешен съвет, който те превръщат в ултимативен критерий на духовния живот. Понякога се случва да изберат за свои старци отлъчени от Църквата, които ги впечатляват с ревностен аскетичен живот. Така поклонникът-ученик изпада в само-оправдание на своя блуждаещ старец, който е причинил схизма в Църквата.

Прекаленото външно благочестие, фалшивото смирение, посвещаването на клюкарстване и обсъждане на живота в Църквата, осъждането на хората за тяхното благочестие или възгледи, абсолютната убеденост, че само един човек знае как трябва да се вършат нещата, води до идолизиране на личността и превръщането на един човек или едно място в еднозначен критерий за православие – всички тези неща могат да бъдат признаци на една и съща болест. Те са аспекти на духовната незрялост. Това, което липсва в цялата история, е Христос и борбата със самия себе си.

2. Подчертаното благочестие

Да ревнуваш за Христос и Църквата Му е нещо прекрасно. Но автентичната духовна ревност е много по-различна от ревността, която идва от едната страстност на човека. Чувствената, плътската ревност винаги съдържа елемент на само-доволство, его-центризъм, когато някой поставя себе си в позицията на „истински православен”, „истински благочестив”, който знае как стоят нещата. Автентичната духовна ревност не е насочена към нищо друго, освен към единение с Христос, нито срещу някой друг, защото падението ни е общо. Истинският ревнител не е лицемер. Фалшивата ревност, като плод на духовна прелест и самомнение, винаги е съпроводена с лицемерие.

Благочестието е важен начин да се персонифицира опита и тайната на вярата. Поклоните, кръстният знак, почтителното поведение и всички останали форми, завещани ни от традицията, са полезни в това дело. Но те не бива да бъдат използвани за нищо друго, освен да изразят любовта ни към Бога. Никога не трябва да бъдат използвани, за да „научат” другите какво трябва да се прави, или за да се отвърнат другите хора от техния неблагочестив живот. Още по-малко пък, за да се покаже на другите, че „виждате ли, знам как се прави всичко”. В повечето манастири правилата на външното благочестие като – поклони, прекръстване, коленопреклонение и т.н. се съблюдават строго. В енориите обаче не. Никой не бива да привлича вниманието на останалите чрез външни прояви на благочестие. Единственият резултат от това ще бъде подхранването на нашата гордост и самодоволство и разсейването на останалите от богослужението.
Правилата на поста също попадат в тази категория. Манастирите следват строга постническа дисциплина. Няма разлика в правилата за пост между монаси и миряни. Никой обаче не бива да осъжда другия или да коментира как и колко пости или пък, че не пости. Постът, както и останалите неща в Църквата, са средствата, а не целта. Ако постим и се чувстваме горди с това, коментираме непостещите, то за нас би било по-добре да не бяхме постили изобщо (Рим. 14:3).

Същите правила важат за литургичния живот. Манастирите според своя устав имат дълги служби съгласно древния типик на св. Сава. Службите могат да продължават часове и да са главното съдържание на деня. Но поне в славянската традиция не се предвижда разлика между манастирското и енорийското богослужение. За поклонниците в манастира службите могат да бъдат прекалено дълги, уморителни и човек да се пресити с тях. От друга страна, енорийските служби, които съответстват на пастирските съображения, може да изглеждат непълни. 

Изкушенията тук са да започнеш да мислиш, че в манастирите нещата се вършат „правилно”, а в енориите – „погрешно”. Второто изкушение е да мислиш, че в енорийските служби „няма толкова много благодат” и че там отношението към църковния живот е „несериозно”. Това автоматично води до осъждане на свещеника като по-малко „духовен” и мързелив, който реже църковните служби. Такива съдници да си спомнят как стоят те на дългите манастирски служби, престъпвайки от крак на крак и сядайки при първа възможност, като гледат постоянно часовника си кога ще свърши службата... В енориите богослужението е по-късо по пастирски съображения и е израз на благоразумие. Никой не бива да осъжда енориите или свещениците, когато те правят всичко, на което са способни.

3. Осъждането

Голям грях е да осъждаш хората, още повече свещеници. Стандарът, който налагаме на свещеника, обикновено е много висок, толкова, колкото ние никога не бихме могли да постигнем в живота си. Животът на енорийския свещеник е пълен с много грижи, притеснения, отговорности – много повече, отколкото имат монасите в манастирите. Миряните виждат една много малка част от живота на своите свещеници. Много си мислят, че те работят два часа в неделя и това е! Докато работният ден на свещениците е много повече от 8-часов. Как тогава ги осъждаме и то заради „духовността” им?

Духовникът в манастира може да изглежда „по-духовен”, защото той прекарва от 6 до 8 часа от деня на богослужение и има малко други ангажименти. Опитай се да правиш и ти така със семейството си, знаейки, че в енорията ти те чакат десетки, а понякога и стотици души с различни нужди. Аскетизмът на човек, който служи на Христос и ближните си в света, свещеник или мирянин, е не по-малък от този на монаха в манастира.

4. Злоупотребата с духовното ръководство

Често пъти хората ходят в манастирите в търсене на духовно ръководство и за да се изповядат. Древна традиция в православието е да имаш йеромонах за духовен отец и да повериш живота си на него. Най-често хората се обръщат към голям старец с въпроси за големи житейски проблеми. Вярно е също, че някои хора осъществяват по-добра лична връзка с енорийски свещеник, отколкото други. Енорийските свещеници трябва да насърчават енориашите си за това.

Ако Църквата е духовна лечебница, то манастирите играят ролята на спешна помощ със съответните специалисти. Ако имате рак, не ходити при джипито си, но и за настинка не ходите при неврохирург. Старците, ако са истински, знаят какъв съвет да дадат в нужния момент, благодарение на дългогодишния си аскетичен опит и сърдечна чистота и помагат на хората в моменти на сериозни житейски изпитания. Някои може да имат духовни дарове. Други може да нямат. Болшинството монаси не са старци, колкото и фантазията ни да се опитва да ги изкара такива. Това не значи, че не могат да изповядват и ръководят духовно хората. Истинският старец обаче винаги оставя у човека усещането за свобода, дори в случаите, когато му предава Божията воля. Никога няма и следа от манипулация. Старецът просто иска спасението на човека и се превръща за него в съсъд на Божията любов и прошка. Голямото изкушение тук е да се превърне стареца в идол и дори в заместител на Христос. Персоналният култ е деструктивен както за учениците, така и за стареца.

Послушанието също е нещо важно за духовния живот. Но то винаги има ясно определени граници. То не може да те принуди да вършиш нещо, което е незаконно или безнравствено. Истинското послушение има една единствена цел – да ни доведе до послушание на Бога.

5. Църковното клюкарство

Често пъти манастирите привличат хора, които под предлог, че искат да водят по-сериозен духовен живот, изпадат в съблазънта непрекъснато да осъждат неправилни църковни практики, кой как служил, защо не служил, календарът какъв бил и така нататък. Много често това може да доведе и до отпадане от Църквата.

Защо трябва да посещаваме манастирите?

Православните християни трябва да посещават, разбира се, манастири и то колкото може по-често, като черпят духовни сили от благочестието и аскетизма на отците и майките там и се стараят според силите си да им подражават. Изкушенията са плод на нашата незрялост и незнание. Нека си даваме сметка за своите очаквания и да ревнуваме за истинските плодове на духовния живот – смирение, вяра и любов.

Авторът е монах в манастира "Св. Йоан Шанхайски" в САЩ. Статията е публикувана в сп. "AGAIN".
Превод от англ. със съкращения: Златина Иванова

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ayy6 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Когато някой е смутен и опечален под предлог, че върши нещо добро и полезно за душата, и се гневи на своя ближен, то очевидно е, че това не е угодно на Бога: защото всичко, що е от Бога, служи за мир и полза и води човека към смирение и самоукорение.
Св. Варсануфий Велики