Известни са думите на Христос към стареца Силуан: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай“. В тях е синтезът на духовния опит на аскета, какъвто е бил старецът Силуан. Такъв е бил и о. Софроний, такива трябва да се стремим да бъдем и ние. В тях е същността на съзнанието за нашия грях, нашата немощ, нашата отдалеченост от Бога пред лицето на Неговата безкрайна любов. Всеки християнин трябва да придобие този опит, независимо какво е духовното му равнище. Ние не можем и не трябва да копираме живота на св. аскети, но нашият личен опит винаги е аналогичен на техния опит, според мярата на нашето боготърсачество.
Когато опитът от познаването на Бога в нашия земен живот е толкова наситен, както е при стареца Силуан и при стареца Софроний, той придобива вечна стойност, независимо с какви думи е описан – с обикновени или със словата на учените и богословите.
Монахът, отшелникът в пустинята, не е отделен от света. Когато размислим дълбоко, осъзнаваме, че онтологично ние сме свързани в греха с цялото човечество. Когато светец, какъвто е старецът Силуан, а и старецът Софроний, опитно познае океана на своята греховност пред лицето на Божието милосърдие, не му остава нищо друго освен да се обърне към Бога – заедно обаче с целия свят, защото той е свързан с този свят.
Познавах о. Софроний около петнадесет години. Много ясно си спомням нашата първа среща. Веднага, още с първите му думи, разбрах, че пред мене стои Божи човек.
Поразаваше ме прямотата му. На всеки въпрос, който му задаваха, той успяваше да отговори пред лицето Божие, с необичайна любов, но и с голяма честност.
Животът на о. Софроний винаги беше белязан с хумор. Думата хумор (от фр. „humour“), поради любовта си към играта на думи, винаги съм свързвал с две думи: смирение и любов (на френски съответно „humilite“ и „amour“). Струва ми се, че при о. Софроний чувството за хумор беше свидетелство за смирението и любовта, които живееха в сърцето му. Когато се смееше – това бяха взривове от смях. Нито една наша среща не преминаваше без той да се разсмее с този необикновен смях, в който се проявяваше сърдечна радост. И в същото това време той беше винаги сериозен.
На последната ни среща, преди да взема решението да основа манастир „Св. Силуан“, аз му казах: „Отче, наистина ли смятате, че трябва да основа този манастир?“. Колебаех се много, защото ми се струваше голяма авантюра. За да ме ободри, ми каза тези страшни думи: „Това е невъзможно начинание, но Вие го направете. Знайте, че няма да се получи по друг начин, освен със сълзи и кръв“. А след това добави: „А какво друго Ви остава? Не можете да се върнете назад. Пред Вас е пропаст? Ами скачайте, скачайте!“. И тук той силно се разсмя: „Аз вече скочих – сега е Ваш ред!“.
Ето още едни негови думи, които обичам да си припомням при различни обстоятелства. Манастирът беше вече основан, а аз често се обръщах към о. Софроний и със стенания му разказвах за превратностите, нещастията и трудностите на началния период. Както винаги, той ме изслушваше с голяма любов и доброта. Накрая, веднъж ми каза: „Слушайте, и при мене е същото! Но аз не мога да се препирам с Бога, защото Той ми е дал – разбира се, оскъдно – способността да не споря с Него. Така че правете като мене“.
О. Софроний имаше особена, лична близост с Бога. Последния път, когато го видях жив, беше при получаването на монашеската мантия в негово присъствие. Той влезе в малката стаичка, където се подготвях за влизането в храма, и каза: „Дойдох по важен въпрос“. Изобрази с двата си палеца кръст и прибави: „Сега и до края на живота ви – кръст, кръст, кръст“. Като видя, че още повече се изплаших, той продължи: „Не се притеснявайте! Вижте мене! Бог извърши с мене, каквото можеше, и може би се е получило нелошо – това не зная, Той ще съди. Но Вие знаете, че нашият Бог действа понякога безразсъдно според нас…!“.