Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (16 Votes)
архим. ЙоанНе­от­дав­на от Псков­с­ко-Пе­чор­с­кия ма­нас­тир ми поз­въ­ни мо­ят ду­хо­вен нас­тав­ник ар­хим. Йо­ан Крес­тян­кин и ми ка­за: “Е­то, аз ско­ро ще ум­ра. За­то­ва се пот­ру­ди, на­пи­ши то­ва, ко­е­то пом­ниш и ис­каш да ка­жеш за мен. Пос­ле та­ки­ва не­ща ще взе­ме­те да раз­каз­ва­те, че да ста­не ка­то с отец Ни­ко­лай, за ко­го­то са­мо де­то не пи­са­ха, че кот­ки е въз­к­ре­ся­вал при­жи­ве... А та­ка аз сам ще ви­дя как­во е на­пи­са­но за мен и ще бъ­да спо­ко­ен.”

Из­пъл­ня­вай­ки пос­лу­ша­ние към моя ду­хов­ник, прис­тъп­вам към те­зи за­пис­ки с на­деж­да­та, че ба­тюш­ка­та сам ще от­де­ли зър­но­то от пля­ва­та, ще под­с­ка­же не­що про­пус­на­то и ще поп­ра­ви до­пус­на­ти­те греш­ки... Ня­ма да пи­ша мно­го за то­ва как­во оз­на­ча­ва за мен отец Йо­ан. Це­ли­ят ми мо­на­шес­ки жи­вот е не­раз­рив­но свър­зан с не­го. Той е бил и си ос­та­ва за мен иде­ал за пра­вос­ла­вен хрис­ти­я­нин, мо­нах, лю­бящ и взис­ка­те­лен све­ще­ник и нас­тав­ни­к

Глав­но­то ду­хов­но ка­чес­т­во на отец Йо­ан ви­на­ги е бил не­го­ви­ят дар на раз­съд­ли­вост но и не­по­ко­ле­би­ма­та вя­ра във всеб­ла­гия и все­съ­вър­шен Бо­жий про­ми­съл, во­дещ хрис­ти­я­ни­на към спа­се­ние. Той чес­то каз­ва­ше: “Глав­но­то в ду­хов­ния жи­вот е вя­ра­та в Бо­жия про­ми­съл и раз­съж­де­ни­е­то.” Във връз­ка с мой въп­рос, ба­тюш­ка­та ми пи­са: “Се­га с вни­ма­ние че­та па­ри­ми­и­те. Как­ва дъл­бо­чи­на!?” Сър­це­то на чо­ве­ка об­мис­ля своя път, но стъп­ки­те му Гос­под на­соч­ва” (Притч. 16:9). Вие не­вед­нъж ще се убе­ди­те в своя жи­вот, че е точ­но та­ка.”

Дъл­бо­ко съм убе­ден, че отец Йо­ан е един от мал­ко­то ду­хов­ни­ци в на­ше вре­ме, на ко­и­то Гос­под от­к­ри­ва Сво­я­та Бо­жес­т­ве­на во­ля за кон­к­рет­ни ли­ца и съ­би­тия, ста­ва­щи в Цър­к­ва­та и све­та. Ве­ро­ят­но то­ва е най-вис­ше про­яв­ле­ние на лю­бов към Бо­га и пре­да­ност на Не­го­ва­та Свя­та во­ля, в от­го­вор на ко­е­то Гос­под от­к­ри­ва на хрис­ти­я­ни­на-под­виж­ник съд­ба­та на хо­ра­та, пра­вей­ки го Свой съ­тай­ни­к...

Аз се за­поз­нах с отец Йо­ан през есен­та на 1982 г., ко­га­то вед­на­га след кръ­ще­ни­е­то си дой­дох в Псков­с­ко-Пе­чор­с­кия ма­нас­тир. То­га­ва отец Йо­ан не ми нап­ра­ви осо­бе­но сил­но впе­чат­ле­ние: доб­ро стар­че, бод­ро (то­га­ва той бе­ше на 72 г.), веч­но бър­за­що за­ня­къ­де и веч­но за­о­би­ко­ле­но от тъл­па пок­лон­ни­ци. Мно­го по-ас­ке­ти­чес­ки и по-мо­на­шес­ки вид има­ха дру­ги­те оби­та­те­ли на ма­нас­ти­ра. Но не ми­на мно­го вре­ме и за­поч­нах да раз­би­рам, че “стар­че­то” е точ­но то­ва, ко­е­то се на­ри­ча “ду­хо­вен ста­рец” ­ ряд­ко и дра­го­цен­но яв­ле­ние в Цър­к­ва­та.

До­ве­ри­е­то и пос­лу­ша­ни­е­то са глав­но­то пра­ви­ло в об­ще­ни­е­то меж­ду хрис­ти­я­ни­на и не­го­вия ду­хо­вен отец

Не към все­ки ду­хов­ник оба­че мо­же да има пъл­но пос­лу­ша­ние. То­ва са­мо по се­бе си е един мно­го де­ли­ка­тен въп­рос. Чес­то се случ­ва теж­ки ду­шев­ни и жи­тейс­ки тра­ге­дии да бъ­дат пре­диз­ви­ка­ни от не­ра­зум­ни све­ще­ни­ци, смя­та­щи се за стар­ци, ко­и­то са да­ли на не­щас­т­ни­те си ду­хов­ни че­да не­по­сил­но пос­лу­ша­ни­е... Отец Йо­ан ни­ко­га не на­ла­га­ше ни­що със си­ла и не зас­та­вя­ше да се из­пъл­ня­ват съ­ве­ти­те му. Опи­тът и вре­ме­то до­веж­да­ха чо­ве­ка към сво­бод­но и неп­рит­вор­но пос­лу­ша­ние към не­го.

До­ри при твър­да­та убе­де­ност в пра­вил­ност­та и не­об­хо­ди­мост­та на сво­и­те съ­ве­ти, отец Йо­ан се ста­ра­е­ше да на­ка­ра оне­зи, за ко­и­то се от­на­сят, да ги при­е­мат чрез уве­ща­ние, до­ри чрез умо­ля­ва­не. Но ако ня­кой нас­то­я­ва­ше на сво­е­то, отец Йо­ан, въз­дъх­вай­ки, каз­ва­ше: “Е, доб­ре... Пос­тъ­пе­те как­то зна­е­те!”

Из­вес­т­ни са ми слу­чаи, ко­га­то то­зи, кой­то не пос­лу­ша мъд­ри­те ду­хов­ни съ­ве­ти на отец Йо­ан, пос­ле гор­чи­во се раз­кай­ва за то­ва и ско­ро ид­ва от­но­во при не­го с твър­до­то на­ме­ре­ние да из­пъл­ни всич­ко, ко­е­то му се ка­же. Ба­тюш­ка­та с не­из­мен­на лю­бов и съ­чув­с­т­вие при­е­ма­ше та­ки­ва хо­ра, не жа­лей­ки ни­то вре­ме, ни­то си­ли за тях в ста­ра­ни­е­то им да поп­ра­вят греш­ки­те си...

Въз­раж­да­не­то на Сре­тен­с­кия ма­нас­тир в Мос­к­ва съ­що е не­раз­рив­но свър­за­но с ар­хим. Йо­ан Крес­тян­кин

През 1993 г. дой­дох при отец Йо­ан с цял куп проб­ле­ми. След дъл­гия раз­го­вор се от­п­ра­вих­ме на ве­чер­ня с ака­тист на св. ар­хис­т­ра­тиг Ми­ха­ил. Аз пе­ех на кли­ра, а отец Йо­ан се мо­ле­ше в ол­та­ра. Ко­га­то за­поч­нах да се под­гот­вям за че­те­не­то на ака­тис­та, из­вед­нъж ба­тюш­ка­та из­ле­зе от ол­та­ра, хва­на ме за две­те ръ­це и ра­дос­т­но ка­за: “Ти ще от­к­ри­еш под­во­рие на на­шия ма­нас­тир в Мос­к­ва”. “Ба­тюш­ка, но Све­тей­ши­ят пат­ри­арх не бла­гос­ла­вя от­к­ри­ва­не­то на под­во­рия в Мос­к­ва на ма­нас­ти­ри, ко­и­то не са став­ро­пи­ги­ал­ни.” Но отец Йо­ан ся­каш не ме чу и ка­за: “Не се бой! Иди нап­ра­во при пат­ри­ар­ха и мо­ли да се от­во­ри под­во­рие на Псков­с­ко-Пе­чор­с­кия ма­нас­тир!” След то­ва ме бла­гос­ло­ви и на мен ни­що дру­го не ми ос­та­ва­ше, ос­вен да се от­п­ра­вя при Све­тей­шия пат­ри­арх.

И всич­ко ста­на та­ка, как­то ка­за отец Йо­ан. Раз­би­ра се, не без страх аз под­не­сох мол­ба­та за от­к­ри­ва­не на под­во­рие на на­шия ма­нас­тир пред пат­ри­арх Алек­сий II, но той мно­го ми­лос­ти­во се от­не­се към нея. Бла­гос­ло­ви и вед­на­га по­ръ­ча на своя сек­ре­тар еп. Ар­се­ний и отец Вла­ди­мир Ди­ва­ков из­пъл­не­ни­е­то є. Та­ка в Мос­к­ва се по­я­ви пър­во­то и един­с­т­ве­но за­се­га под­во­рие на не-став­ро­пи­ги­а­лен ма­нас­тир, ко­е­то днес, точ­но как­то ка­за и отец Йо­ан, се пре­вър­на в са­мос­то­я­те­лен ма­нас­тир.

Обик­но­ве­но, ко­га­то ня­кой за­поч­не да си спом­ня за отец Йо­ан, той раз­каз­ва или пи­ше кол­ко благ, лас­кав, до­бър и лю­бящ е той. Да на­ис­ти­на, та­къв ду­хов­ник, кой­то та­ка да умее да из­лъч­ва оте­чес­ка хрис­ти­ян­с­ка лю­бов, не съм сре­щал през це­лия си жи­вот. Но не би­ва да се про­пус­ка и фак­тът, че ко­га­то е не­об­хо­ди­мо, ба­тюш­ка­та ста­ва­ и строг. Не­го­ви­те ду­ми на изоб­ли­че­ние са та­ки­ва, че след то­ва изоб­ли­ча­ва­ни­те не са за за­виж­да­не. Спом­ням си как вед­нъж отец Йо­ан ка­за на два­ма йе­ро­мо­на­си: “Как­ви мо­на­си сте вие, вие сте прос­то доб­ри мом­че­та!”

Отец Йо­ан ни­ко­га не се е стра­ху­вал и при­тес­ня­вал да го­во­ри ис­ти­на­та. То­ва той пра­ви за из­п­рав­ле­ние и спа­се­ние на ду­ша­та на своя съ­бе­сед­ник, би­ло ар­хи­е­рей или обик­но­вен пос­луш­ник. Та­зи твър­дост и ду­хов­на про­ни­ца­тел­ност са би­ли за­ло­же­ни в отец Йо­ан още от ран­но дет­с­т­во, ко­га­то е имал въз­мож­ност да об­щу­ва с ве­ли­ки под­виж­ни­ци и но­во­мъ­че­ни­ци.

През го­ди­ни­те на об­щу­ва­не с отец Йо­ан за­бе­ля­зах, че той се при­дър­жа към из­вес­т­ни прин­ци­пи при ду­хов­но­то ръ­ко­вод­с­т­во, ко­и­то оба­че не при­ла­га­ше ма­ши­нал­но.

За мен бя­ха ин­те­рес­ни съ­ве­ти­те, ко­и­то да­ва­ше от­нос­но бра­ка. Отец Йо­ан не бла­гос­ла­вя­ше встъп­ва­не­то в брак, ако мла­до­жен­ци­те ня­ма­ха пред­ва­ри­тел­но поз­нан­с­т­во от три го­ди­ни. При днеш­на­та не­тър­пе­ли­вост на мла­ди­те хо­ра то­зи срок из­г­леж­да­ше за тях твър­де го­лям. Но мно­го слу­чаи по­ка­за­ха кол­ко пра­вил­на е би­ла нас­той­чи­вост­та на ба­тюш­ка­та за спаз­ва­не­то му. Не един път, ко­га­то све­ще­ни­ци от жа­лост сък­ра­ща­ва­ха да­де­ния от отец Йо­ан срок, не­ща­та за­вър­ш­ва­ха пе­чал­но за мла­до­то се­мейс­т­во.

От­нос­но мо­на­шес­ко­то пос­т­ри­же­ние отец Йо­ан се ос­ла­ня­ше ви­на­ги на про­вер­ка­та на вре­ме­то. При­да­ва­ше го­ля­мо зна­че­ние и на ро­ди­тел­с­ко­то бла­гос­ло­ве­ние. Аз лич­но ча­ках бла­гос­ло­ве­ни­е­то на отец Йо­ан бли­зо де­сет го­ди­ни, до­ка­то не по­лу­чих и бла­гос­ло­ви­я­та на мо­я­та май­ка. През ця­ло­то  то­ва вре­ме ба­тюш­ка­та от­го­ва­ря­ше на не­тър­пе­ни­е­то ми с ед­ни и съ­щи ду­ми: “Тряб­ва да се по­лу­чи и май­чи­но­то бла­гос­ло­ве­ние!” И до­ба­вя­ше, че Гос­под ня­ма да заб­ра­ви мо­е­то тър­пе­ние и пос­лу­ша­ние.

Отец Йо­ан с ог­ром­но бла­го­го­ве­ние, лю­бов и пос­лу­ша­ние се от­на­ся­ше към ар­хи­е­ре­и­те

и цър­ков­но­то све­ще­но­на­ча­лие. Той на­ис­ти­на бе­ше чо­век на Цър­к­ва­та. Съз­на­ни­е­то за то­ва, че ис­ти­на­та пре­би­ва­ва са­мо в Цър­к­ва­та, бе дъл­бо­ко за­лег­на­ло в не­го и пре­да­де­но на ду­хов­ни­те му че­да. Отец Йо­ан не тър­пе­ше раз­ко­ли и бун­то­ве и ви­на­ги без­с­т­раш­но въс­та­ва­ше про­тив тях, въп­ре­ки че чес­то то­ва му но­се­ше кле­ве­ти и не­на­вист. Но той всич­ко тър­пе­ше, са­мо и са­мо не­го­ви­те ду­хов­ни че­да да вър­вят по цър­ков­ния, по цар­с­кия път.

Мно­го са из­пи­та­ни­я­та, ко­и­то пре­тър­пя на­ша­та Цър­к­ва през пос­лед­ни­те де­сет го­ди­ни. От ед­на стра­на ­ об­нов­лен­чес­ки­те тен­ден­ции, от дру­га ­ бо­лез­не­ни­те ес­ха­то­ло­ги­чес­ки нас­т­ро­е­ния. И в то­зи, и в дру­гия слу­чай отец Йоан

раз­г­ра­ни­ча­ва­ше лю­бов­та към заб­лу­ди­ли­те се в ду­хов­ния жи­вот от не­ра­зу­ми­е­то и вра­жес­ки­те коз­ни

ка­то си да­ва­ше смет­ка и за вре­да­та, ко­я­то та­ки­ва хо­ра ак­тив­но, до­ри ярос­т­но мо­же­ха да до­не­сат в Цър­к­ва­та. Ог­ром­ни­ят, поч­ти сто­ле­тен, опит в цър­ков­ния жи­вот на отец Йо­ан му да­ва­ше въз­мож­ност да раз­ли­ча­ва ду­хо­ве­те и да по­каз­ва яс­но къ­де мо­гат да за­ве­дат чо­ве­ка ед­ни или дру­ги ув­ле­че­ния, или рев­ност­та не по ра­зу­м...
“В кам­па­ни­я­та, в ко­я­то ми пред­ла­га­те да учас­т­вам, аз ня­ма да се вклю­ча ­ пи­ше ба­тюш­ка­та на млад и мно­го ис­к­рен йе­ро­мо­нах, кой­то му пред­ла­га учас­тие в дви­же­ни­е­то “Жи­вот без ИНН”. ­ Ду­хът на по­доб­на дей­ност, в ко­я­то има мно­го са­мо­та, шум и на­деж­да не в Бо­га, а в чо­ве­ка, съ­щев­ре­мен­но и кри­ти­кар­с­т­во към цър­ков­но­то све­ще­но­на­ча­лие, ме ка­ра да ви от­ка­жа. Аз ве­че съм виж­дал дейс­т­ви­я­та и ду­ха на ня­ко­гаш­ни­те об­нов­лен­ци, въс­та­на­ли сре­щу пат­ри­арх Ти­хон, а в дейс­т­ви­тел­ност сре­щу Са­мия Гос­под и Не­го­ва­та Цър­к­ва­...”

о. ЙоанСви­де­тел съм на то­ва как отец Йо­ан по­на­ся­ше ом­ра­за­та, из­ли­ва­ща се вър­ху не­го за сто­е­не­то му в Хрис­то­ва­та прав­да. Виж­дал съм не­го­ва­та бол­ка, но и бла­го­ду­ши­е­то му до­ри ко­га­то не го раз­би­ра­ха или го пре­да­ва­ха. Но отец Йо­ан ни­ко­га не гу­бе­ше без­к­рай­на­та си лю­бов до­ри към оне­зи, ко­и­то го обиж­да­ха. За мен бя­ха мно­го важ­ни ду­ми­те от ед­на не­го­ва про­по­вед, про­из­не­се­на в ка­тед­рал­ния храм на Псков­с­ко-Пе­чор­с­кия ма­нас­тир през 1985 г.: “От Гос­под ни е да­де­на за­по­вед да оби­ча­ме хо­ра­та ка­то на­ши ближ­ни... А да­ли те ни оби­чат, нас не ни ин­те­ре­су­ва. На­ша за­да­ча е да ра­бо­тим вър­ху то­ва ние да ги оби­ча­ме.”

Ма­кар че ува­жа­ва­ше и се под­чи­ня­ва­ше на цър­ков­на­та йе­рар­хия, отец Йо­ан не про­я­вя­ва­ше не­ра­зум­но под­чи­не­ние. Бил съм сви­де­тел как и игу­ме­нът, и епар­хийс­ки­ят ар­хи­е­рей убеж­да­ват ба­тюш­ка­та да бла­гос­ло­ви тях­но ре­ше­ние, с ко­е­то не е съг­ла­се­н... Отец Йо­ан на­пъл­но спо­кой­но из­дър­жа­ше на мно­год­нев­ния на­тиск. Той поч­ти­тел­но, тър­пе­ли­во и крот­ко обяс­ня­ва­ше, че не мо­же да да­де бла­гос­ло­ве­ние за не­що, с ко­е­то ду­ша­та му не е съг­лас­на. Но ако на­чал­с­т­ва­щи­те счи­тат за не­об­хо­ди­мо да се пос­тъ­пи имен­но та­ка, то той без­ро­пот­но ще при­е­ме тях­но­то ре­ше­ние ­ те от­го­ва­рят за не­го пред Бо­га и ма­нас­тир­с­ко­то брат­с­т­во. Ре­ше­ни­е­то, каз­ва­ше отец Йо­ан, се при­е­ма “по страст” и сво­е­то “бла­го сло­во” за та­ко­ва ре­ше­ние той не мо­же да да­де.

Мно­го още мо­же да се на­пи­ше, осо­бе­но за пре­об­ра­зя­ва­не­то и въз­раж­да­не­то на чо­веш­ки­те ду­ши при об­ще­ние с отец Йо­ан. Как хо­ра­та се об­ръ­ща­ха към пра­вос­лав­на­та вя­ра и спа­се­ни­е­то...

В зак­лю­че­ние ис­кам да ка­жа са­мо ед­но: бла­го­да­ря на Бо­га, че по ве­ли­ка­та Си ми­лост да­де на мен греш­ния да срещ­на та­къв ду­хов­ник и да об­щу­вам с не­ го.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/qpu 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Гледай да имаш милост към всички, защото чрез милостта човек намира дръзновение да говори с Бога.

Авва Памб