Да обикнеш някого истински – значи да се поставиш на мястото на другия. Така човек отстранява от любовта чуждото тяло на своето „аз” (самолюбието) и е готов да приеме и да понесе всяка трудност и изпитание
***
Когато казваме, че е необходимо да се поставим на мястото на другия, за да го разберем, това не означава да го направим буквално. Нима за да осъзнаеш колко е трудна работата на майстора, трябва непременно пет-шест години да изпълняваш неговите професионални задължения? Ако наистина съчувстваш на скърбящия, на болния, ще го разбереш, дори да не си минал през същите трудности.
Нима трябва да станеш бебе, за да разбереш какво изпитва то? Постави се на негово място: то лежи на едно място, загърнато в пелени, ни да се почеше може, ни да мръдне… Като го заболи нещо, дори не е способно да каже на някого за това. Не е нужно старецът да легне в люлката, за да разбере какво му е на едно малко дете.
***
Господ ни дава ревност по Бога в началото на нашия духовен път. След като дойдем в манастира, той малко отнема от нея, за да можем да се подвизаваме със смирение.
***
Едни говорят, понеже притежават дар слово. Други пък имат дарбата да мълчат. Целта на всеки е да освети и следва онова дарование, което му е дадено от Бог.
***
Най-важното за един монах е да не оправдава себе си и да не приема помисли. Така сърцето на човека се пречиства и му се открива духовното зрение.
***
Когато у монаха няма послушание, той принуждава своя духовен баща да му “удари един шамар”[2]. Това причинява болка на духовника. Не телесна, но душевна болка.
Така и нашият Господ. Не му стига всичко, което изтърпя заради нас, пък и ние го терзаем отгоре на всичко. Бог страда тъй, както страда бащата, принуден да удари своето дете.
Ако пък Бог вече е довел човека в манастира, той ще спаси нерадивия монах чрез скръбта. Това не е най-добрият начин и Господ го прави принудително.
***
Трябва да имаме рвение и да го прилагаме не в работата, а в духовния живот.
***
Католиците не знаят какво е смирение, затова Божията Благодат не ще ги доближи.
***
«Ветхия човек» можем да победим в себе си със смирение и умъртвяване на егоизма, гордостта, завистта, своеволието. Като отсичаме своята воля, ние подкастряме корените на «ветхия квартирант» в нас. Отсичането на своеволието – ето това е пътят към смирението.
***
Когато един събрат по обител (или ближен) обичаш повече, а друг по-малко – така показваш, че твоята любов не е от Бога.
***
При мъченичеството човек изпитва болка, но любовта към Господ я превъзмогва и я побеждава.
***
Най-доброто следва винаги да се отдава на Бог.
***
Ако човек през цялото време ходи насам-натам по време на богослужение – значи той [3] изпитва вътрешно безпокойство.
***
Умилението е вътрешна промяна, която се случва с човека по време на молитва. Ние трябва ясно да усещаме присъствието Божие. Тогава чувстваме към него благодарност, защото ще възприемаме всичко като дар от Господ.
***
Много често нашето самооправдание разваля всичко – то отблъсква от нас Божествената Благодат. Ако престанем да се самооправдаваме и се смирим, Благодатта отново ще се върне при нас.
***
Аз дълго обяснявах разни неща на един човек, но той ми каза: «да, но…» и с това «но» всичко развали. В това «но»[3] няма никаква «сол» (Благодат). То всичко разваля и отравя.
***
Онзи, който греши, но приема забележката, се поправя. А който се самооправдава – изпада в прелест.
***
Когато човек пости със смирение, той е достоен за Божествената благодат. Но ако пости с помисъл «ще подражавам на пророка Мойсей» или «ще направя така, както онзи светец» — трудът му е нахалост. Когато егоизмът движи човека, Божията Благодат се отдалечава от него. Телесните подвизи са полезни, когато се извършват с любочестие и смирение.
***
Смиреният човек веднага забравя стореното от него добро, а всяка услуга, която някой му направи счита за най-голямо благодеяние. Той никога не забравя помощта, която му е дадена, и се чувства благодарен пред своя благодетел.
***
Истинското духовно преуспяване идва тогава, когато човек не помни стореното от него добро. Той носи в себе си една духовна деликатност: не помни извършените от него благодеяния и смята, че не е направил нищо добро.
***
Трудът на монаха е молитвата. Нима ние, които получаваме «заплата» от Бога, имаме ли право да не сме прилежни в дълга и послушанието си?
***
Според мен да влачиш чували е нищо в сравнение с това човек да се отнася снизходително към грешките на своя ближен. Да влачат чували могат и егоистите.
***
Колкото повече прехвърляш своя товар на някой друг, толкова ти е по-тежко. Колкото повече поемаш бедата на ближния си върху себе си, толкова по-леко ти става на теб.
***
В миналото, ако някой човек грешал, той се срамувал от своето прегрешение. Сега вече не е така. Идва бесът на безчувствието и ни приспива, а след това прави с нас всичко, което му хрумне. Затова сме длъжни да помним, че основа на всичко е доброто безпокойство.
***
Ако човек обича себе си, той изолира себе си от Бога.
[1] използвани са материали от книгата "Από την ασκητική καί αγιορείτικη παράδοση". Αγιό Όρος, 2011.
2] Под това старецът вероятно има предвид «прилагането на строгост».
[3] В спора.
Източник: Православие и мир,
превод от руски Анна Георгиева
