Защо гласът на свещениците на Руската православна църква в Русия не се чува седмица след началото на непрестанните удари на руските въоръжени сили в Украйна и защо „специалната операция“ не може да се нарече свещена война? Кратък разговор с прот. проф. Георги Митрофанов, преподавател по църковна история в Санкт-Петербургската духовна академия.

- Отец Георги, първият ми въпрос е прост: в ада ли сме или още не сме? Как възприемате случващото се? Вие лично страхувате ли се?

- Стилът на интервюто едва ли предполага толкова емоционално поставен въпрос. Но тъй като го зададохте така, ще предваря отговора си със стихотворение на един от най-трагичните руски поети на 20 век Николай Стефанович:

Няма как този Трети март да не е много по-различен, включително от предходните национални празници в тежките дни на пандемията. Слава Богу, този път ще си спестим тегнещото присъствие на Путин или Лавров, на Московския патриарх Кирил или на посланичката Митрофанова. Ще минем и без имперски назидания. Смисълът на един национален празник е тъкмо в това: сами да осмислим отрязъците от време, превърнали се в синкопи на националната ни участ и новата българска държавност. Време за наш размисъл.

От една седмица Русия води война в сърцето на Европа, в Украйна загиват хиляди хора. И това няма как да не промени този Трети март. На българските политици, които ще застанат днес на трибуните, ще им се наложи да потърсят по-различни думи от обичайните. Дори да се връщат към историята, би трябвало да осъзнават, че пак става дума за свобода и независимост. Нашата, но и на украинските ни събратя, чиито прадеди са ни се притекли на помощ преди век и половина. А заговорят ли за държавност, редно е да намерят думи за състрадание и съпричастност към върволиците от украински жени и деца, идващи към нас през Румъния.

Толкова пъти сме си казвали един на друг: нашите поколения в крайна сметка са щастливи, защото нашите поколения не познават войната. Понякога този факт ме е изумявал – за кратко, разбира се, защото колко по-актуални проблеми винаги е имало пред нас: икономически, социални, политически, духовни, национални и винаги протести, митинги, демонстрации, с мисъл за децата, писането, романите, пиесите, книгите, културата. И от време на време тази толкова кристална мисъл: ние не познаваме трагедията на войната. Като че ли сме някакви избраници, над които съдбата е била милостива, за да можем спокойно да осъществяваме целта на живота си.

И ето, сега съвсем близо до нас, в Украйна, се отвори раната на войната. Не вярвах, че може да се случи в тези мащаби, с този размах, с тази вероломност. Докато не видях злобата в присвитите очи на Путин по време на неговото едночасово изявление, в което той изложи своята версия на историята и своите идеи за нейното пренаписване.

Оттогава стоя по цял ден пред екрана на лаптопа си и телевизора, сменям каналите, взирам се в кадрите, чета информациите. Придобивам чувството за нереалност, за шизофренно раздвоение. Това са кадри и сюжети от военен филм, които аз наблюдавам и от които искам да избягам, но от този филм няма къде да се скрия. Както няма къде да се скрият украинците от падащите ракети и снаряди. Разрушенията, които виждаме, не са декор, бягащите хора не са статисти. И отново сядам пред компютъра, и отново започвам да се взирам в екрана му.

Разговор за доброто и злото в ерата на войната с Украйна и света

Озлоблението или, обратно, отчаянието и объркването, с които всички се сблъскахме след началото на войната в Украйна, ни поставя пред проблема за доброто и злото. Тези понятия са някак банални, познати на всички от детската градина, но всеки път, когато доброто стане неразличимо от злото, не е ясно с какво всъщност си имаме работа. Дали ние създаваме доброто и злото, или доброто и злото ни създават? Това абсолютни истини ли са или субективни оценки? Променят ли се с течение на времето понятията за добро и зло, участват ли в моралния и духовен прогрес на човечеството? Бих искал да обсъдим всичко това точно сега, когато всеки ще трябва да вземе решение, за да разбере на чия страна е. За това говорихме с богослова, писател, специалист по християнска философия, проповедник, дякон Андрей Кураев.

- О. Андрей, вие наблюдавате какво се случва днес с Русия и света. Можете ли да предадете какви са чувствата, които изпитвате при тези новини?

- Огорчен съм, защото съм на такава възраст, че не съм сигурен, че ще преживея сегашния консенсус. Че ще видя Русия, която разбира себе си и своето място в света по различен начин. Засега виждам изпълнението на най-лошия сценарий. Защото през 90-те светът наистина беше многополюсен, независимо какво казва нашият президент за него. Да, имаше очевиден полюс – САЩ. Но имаше и други два полюса, които набираха сила – Китай и ислямския свят. За Русия това беше важен избор – към кого да се присъедини.

Трудно е да се говори. Трудно е да се мисли. Много е трудно да се молиш. Това е шок. И е ужасно да осъзная, че съм се объркал, когато не вярвах, че ще има война. Не, изобщо не вярвах, мислех, че приказките за войната ще останат само приказки, истории на ужасите, в които възрастните не вярват. Повечето ми приятели също не вярваха.

В четвъртък сутринта се събудихме в свят, който беше различен. В този нов свят Кремъл води две войни наведнъж: той отприщи голяма война срещу Украйна и продължи войната срещу Русия. Последиците от тези войни ще бъдат тежки за народите на двете страни. Ако агресията срещу Украйна е открита война, с бомбардировки, въвеждане на войски на територията на независима държава и жертви сред военни и цивилни, то войната на Кремъл срещу Русия не изглежда толкова очевидна. Арести, политически убийства, процеси, превърнати във фарс, изтезания на затворници, унищожаване на независими медии, натиск върху адвокати и граждански активисти – всичко това изглежда несравнимо с откритата въоръжена агресия, но все пак това е война, която Кремъл яростно и последователно води срещу своя народ.

Само на 24 февруари, в деня, когато руските войски преминаха границата на Украйна, 1700 души бяха задържани в различни градове на Русия. Почти всички ще бъдат съдени от послушните на Путин съдилища. На Кремъл не се хареса, че гражданите на Русия се осмелиха да се противопоставят на войната с Украйна.