Митрополит Антоний Сурожки: "Пазете се, братя, свещеници!". Част I- Какво е старчеството?

- В църковните кръгове определението на Синода бе наречено "определение за младостарчеството". Добре известни са Вашите изказвания за това явление. Какъв смисъл влагате Вие в това понятие? Има се предвид младата възраст или духовната незрялост, която понякога се наблюдава дори при възрастни свещенослужители, претендиращи за старци?


Сещам се за един млад свещеник, който веднъж, пристъпвайки към Литургията, внезапно почувствал, че не е в състояние да извърши това тайнство, че много го е страх, че не може да го направи. Той казал: "Господи, какво да правя?!" И в същия миг усетил, как между него и Престола се изправил Някой така, че трябвало да отстъпи назад. И по време на цялата Литургия той произнасял думите, които на свещеника му се полага да произнася, и знаел, че Извършител на литургията е Самият Христос, Който стоял между него и престола. Това трябва да знае всеки свещеник, а не на всеки е дадено да изпита това чудо, защото това е чудо, което не се дава всекиму. В молитвата на св. Литургия свещеникът казва на Христос: "Ты бо еси приносяй и приносимый, и приемляй и раздаваемый, Христе Боже наш"... Затова всеки свещеник, ако е благоговеен, чист в живота си, ако е устремен към извършване на своя християнски подвиг и свещеническо служене, е приемлив и може да бъде приет от Църквата и от хората.

Но това не означава, че му е дадено правото или възможността да ръководи другите хора. Ръкополагането не дава на човека нито ум, нито ученост, нито опитност, нито духовна възраст. То му дава страшното право да стои пред престола Божи там, където само Христос има право да стои. Той в някакъв смисъл е икона, но не бива да си въобразява, че е светиня. Сещам се как в Московската духовна академия, след моя беседа за свещенството, един студент попита: "Как да съвместим онова, което казахте за слабостта на свещеника, с това, което ни говорят, че свещеникът е икона?" Аз му отвърнах (може би твърде рязко): "А ти знаеш ли какво е икона? Това е дъска с бои и линии. И докато тази дъска не е осветена, тя е просто дърво и бои. Но дори и след като бъде осветена, тя става светиня за онзи, който стои пред нея, понеже е включена в тайната на църковната святост. И човек в нея може да съзре икона в пълния смисъл на думата, само ако съумее да види не линиите и боите, а през тях, като през прозрачно стъкло, да стои пред лика на Христос Спасителя, Божията Майка". Това е много важно да помним: че иконата в някакъв смисъл трябва да стане за нас прозрачна, ние трябва да се научим да стоим пред иконата и да виждаме вече не нея, а да осъзнаваме присъствието на Спасителя. Свети Йоан Златоуст казва в едно от писанията си, че когато искаш да се помолиш, застани пред иконата, затвори очи и се моли на Бога... Ще речете, защо да заставаме пред иконата, за да затворим после очи? Защото само с очите на вярата, с очите на духа можем да влезем в общение чрез иконата, дори не "чрез", а през иконата, с Христос, с Божията Майка, със светците, изобразени на нея.

И младият свещеник трябва да помни, че да, той е икона, но той ще стане само тогава в пълния смисъл икона, а не нашарена дъска, когато в благодатта на Светия Дух през него ще се излива светлината Христова, та когато хората  го гледат да виждат не него, а през него да виждат Христос. Има едно място в писанията на стареца Силуан: веднъж той гледал как изповядва един от духовниците на атонски манастир, старец с дълга брада и побелели коси. И когато той се молел над изповядващия се, Силуан изведнъж го видял като сияещ юноша, като Христос. Този човек се превърнал в пълния смисъл на думата в икона - за времето, посветено на свещенодействието, извършвано от Христос и Светия Дух.

Това е положението на обикновения, нормален енорийски свещеник. Освен извършването на тайнства, той може да изнася проповеди. Той може, от една страна, да се учи от древните или от съвременните проповедници; той може, ако е честен и не се старае да изглежда за хората нещо повече, отколкото е, напълно откровено и искрено да споделя с тях онова, което му е на сърцето, - не с лирическо дърдорене, а с това, което му е било дадено да преживее, докато е чел Евангелието.
 
Мога да разкажа позорен случай от моя живот, как четях Евангелието на Литургия и чувствах, че чета тези думи, разбирам ги, но до душата ми те не достигат - удрят се като в стена и отскачат. Помислих си: как мога да произнеса проповедта си?... И когато дойде време за проповед, излязох и казах нещо такова: "Ето какво се случи с мен днес. Четях на глас Евангелието. Спасителят Христос говори лично с мен, Той се обърна към мен със Своето слово, а единственото, което аз можех да Му отговоря, беше: Твоите думи не достигат до мене, те са днес за мене просто звук... Какъв ужас!.. Но помислете сами за себе си (казах аз на миряните): когато се чете Евангелието в църквата или когато го четете вкъщи, можете ли да кажете, че всеки път евангелските слова, думите, които Спасителят Христос насочва лично към вас, поразяват душата ви, разтърсват я в дълбочина, запалват в нея някаква светлина, дават ви нов живот? А ако не, то вие се озовавате в същото положение, в което попаднах и аз, само дето моето положение е по-страшно, защото Христос ме е поставил да възвестявам истината Му, а аз днес не можах да чуя Неговите думи. Простете ми, помолете се за мен и помислете за себе си. Амин!" Проповедта, която аз тогава изрекох, беше истина, искреност; и аз мисля, че хората бяха, от една страна, потресени от това, а от друга -бяха научени на нещо. Аз можех с ума си, благодарение на някаква неголяма начетеност да дам коментар на този откъс от Евангелието, но това щеше да бъде неистина, това щеше да бъде "кимвал, що звека". Затова мисля, че и младият свещеник може да споделя своето. Ако той каже какво е преживял по време на четенето на Евангелието, ако той дълбоко е възприел това, колкото и простички да са неговите думи, ще стигнат до хората.
 
Има друга степен. Това е свещеник по-опитен или по-възрастен, който повече знае и е призван да дава наставления на друг човек как да отиде от земята на небето. И този свещеник трябва да бъде крайно внимателен. Нали знаете, когато се качвате в планината, избирате водач, който е ходил там, където вие искате да стигнете, и се е върнал жив, а не е загинал по пътя. Ето такъв трябва да бъде духовникът в пълния смисъл на тази дума. Той не бива да говори нещо, което не е преживял с опита си или което не познава някак си отвътре. Ние идваме при духовника, за да се срещнем с водача към дверите на Царството Божие. Но ако той не е бил там, нищо не може да ни даде. За това трябва да се замисля всеки духовник, всеки свещеник, при когото хората идват на изповед. Може ли да се каже, че всеки свещеник носи в себе си способността да каже на всеки човек онова, което му е нужно? Не. Случва се изповядващият свещеник или просто свещеникът, при когото човек е дошъл за духовна беседа, да го слуша, да разбира това, което му се казва, но да няма отговор. В такъв случай свещеникът трябва да бъде честен и да каже на духовното си чадо: "Всичко, което ми каза, го разбирам, но нямам отговор за тебе. Ще се моля за тебе. И ти се моли, помоли Бог да ми прости, че поради своята неопитност не мога да послужа на тебе и на Него в тази среща, но аз не мога да ти кажа нищо". Често си припомням един случай от живота на Амвросий Оптински, как той отказал да дава с ума си отговор на духовните нужди на двама човеци, защото Божията Майка не отговаряла на неговата молитва за просветление.

Понякога се случва и нещо друго: ти слушаш беседата, изповедта или разговора, който води с тебе вярващият, и нямаш такъв отговор, който да бъде за него, както виждаме в Евангелието - Христос дава отговор на един човек, а слушат различни хора. Едни възприемат, защото са на нивото на този човек; други не възприемат, защото всичко това им е чуждо, клатят глава и си казват един на друг: за какво говори Той? Що за неразбираеми обяснения дава Той на неразбираем въпрос?.. И се случва така, че ние слушаме и разбираме, но в опита си нямаме отговор, и с озарението на Светия Дух също не можем да дадем отговор, който да идва направо от Бога. Тогава можем да кажем на изповядващия се: "Нямам отговор, с който да се обърна към тебе лично, но мога да ти кажа какво съм прочел в Евангелието или при Отците, дето ми се струва, че се отнася до това, което казваш", и да цитираме думите на Христос, думите на този или онзи светец. Помня един случай, който ме потресе. При нас в един малък храм в Париж идваше свещеник, който никога не беше служил, защото страдаше от тежко пиянство. Той идваше в храма с дълбоко покаяние, със съкрушено сърце, и аз го слагах в един ъгъл и заставах пред него, за да може ако падне да падне върху мене и никой да не забележи. А после, по време на немската окупация, арестуваха нашия енорийски свещеник, и го замени този свещеник, който поначало не можеше да служи, защото не беше трезвен. И той се осъзна и започна да служи; и служеше със сълзи, с дълбочина, която разтърсваше нашите души. Веднъж отидох при него на изповед, открих му душата си, и той стоеше до мене и плачеше над мен - не с пиянски сълзи, а плачеше със сълзи на състрадание и разбиране. Когато свърших с изповедта си, ми каза: "Ти знаеш какъв човек съм; не съм достоен нито да слушам твоята изповед, нито да ти давам съвет. Но ти си млад, целият живот е пред тебе, осъзнай се, недей да ставаш такъв, какъвто станах аз, и затова ще ти кажа какво би казал Христос за тебе в Евангелието..." И той ми цитира няколко думи на Спасителя Христос. Това беше една от най-потресаващите изповеди, които съм преживял. Този човек бе стигнал до дъното в своето покаяние и от тези дълбини можеше да роди в мен покаяние, можеше да даде съвет, - съвет, взет от собствения му трагичен живот, но осветен със словата и учението на Христа. Ето втори пример за това как може да се изповядва.

А има и трето ниво. Това е старчеството, нивото на онези хора, които образно казано, са изминали почти целия път до дверите на Царството Небесно, може би не са влезли в него, а може да са били допуснати до него, но са били изпратени обратно на земята, при нас, за да ни водят към това Царство. Това е старецът. Това е човек, който е извървял целия път до дълбините на душата си, стигнал е до онова място, дето е запечатан обраузът Божи в него, и който може да говори от тези дълбини. Знам и такива случаи от живота на духовниците в наше време, когато човек се е изповядал, духовникът се е молил, слушал е неговата изповед и после вместо отговор на това, за което му е говорил изповядващият се, му е дал отговор на неизказаното, на онова, което Светият Дух му е открил за човека, - не за някакви особени грехове, а за тайната на душата му. Аз знам това от опита на няколко души, които са идвали така на изповед, носейки честно покаяние за всичко, което знаят за себе си, и духовникът е отговарял на онова, което те още не са знаели за себе си. Затова няма нужда да се стремиш към старчество, трябва да се стремиш да бъдеш добросъвестен извършител на тайнства и човек, готов да сподели душата си с изповядващия се или с дошлия при него за съвет, при това без да се изтъква, а просто да споделя, както ние споделямe един с друг. Трябва също да помним, че на изповед свещеникът не е съдия. В краткото обръщение, което свещеникът произнася по време на изповед, се казва: “Христос невидимо стои, за да приеме твоята изповед, а аз съм само свидетел, не укривай нищо от срам...“. Но защо е нужен свидетел? За да се даде отговор на този въпрос, трябва да се изясни значението на думата "свидетел". Тази дума има поне три значения. Представете си: вървите по улицата и изведнъж попадате на някакво сбиване. Приближава се полицаят и пита: "Какво видяхте?" На вас ви е все едно кой крив кой прав, просто казвате на полицая какво сте видели. Вие не защитавате единия, не заклеймявате другия, само описвате това, което са видели очите ви и са чули ушите ви. Има и друго състояние на свидетел - в съда свидетелят се изказва за подсъдимия или против него: той е направил избор.
Но има и свидетел от съвсем друг вид - това е най-близкият ни човек, когото каним да стане свидетел на нашия брак, свидетел на най-големите тайнства на нашия живот, свидетел, когото искаме до себе си, когато ни се случва най-прекрасното или най-страшното нещо. Такъв е свещеникът. Той е като приятеля на жениха, който довежда жениха до невестата или невестата до жениха. Той е приятел на Жениха в този смисъл, че присъства на тайната на срещата между Бога и каещия се човек. Това е най-изумителното, което можем да си представим. Бог го кани да присъства на тази дълбока среща, на този брак на живата душа с Живия Бог. И с какво чувство трябва да стои свещеникът само! Колко дълбоко трябва да разбира, че той е само свидетел, - не в този смисъл, че е страничен човек, на когото е дадено да види нещо, а че е поканен да участва в тази тайна брачна среща... И щом е така, той трябва да разбира, че срещата се случва между Спасителя и каещия се, че той самият, приятелят на Жениха, води каещия се като невеста, и стои изумен, благоговеейки пред тази тайна. Ако дори най-неопитният свещеник се отнасяше така към изповедта, то той би бил вече Тайноизвършител; а старецът само тогава е старец, когато се отнася към човека именно по този начин - и на изповед, и извън изповедта, при всяка среща.