Мобилно меню

4.8904109589041 1 1 1 1 1 Rating 4.89 (73 Votes)
5509.jpgПътища и грешки на новоначалните християни

 

Една японска пословица гласи: “Когато в дома се роди дете, цялото семейство се учи да говори”.

Като перефразираме тази източна мъдрост, може да кажем със съжаление, че “когато в семейството се появи християнин, всички негови близки стават мъченици”. Ако тези думи сега се четат от някой близък на такъв християнин, сигурен съм, че ще потвърди истинността им. Ако пък ги чете някой новоповярвал, най-малкото ще ме нарече “клеветник”. Няма да съчувствам на първите, защото мъчениците не се нуждаят от съчувствие, нито ще се оправдавам пред вторите, защото това е абсолютно безполезно и даже небезопасно. Просто искам да споделя с вас мислите, които се родиха в мен през времето на моето “ранно християнство”.

Но нека кажем в началото няколко думи за термините. Всички негативни явления, описани по-долу, носят общото име “неофитство”. Може би това е неправилно, тъй като става дума за недъзи с различен произход, но моята статия не е научна, а е реакция на жив организъм, който реагира на болка.

В Църквата ни днес е прието “неофит” да се нарича този, който е християнин по-малко от десет години. Но въпросът не е във времето. Неофит може да останеш цял живот. А може и да съкратиш този период. Всички сме минали през този отрязък от време, който на теб ти се струва така възвишен и прекрасен. Прекрасен, защото Господ дава на новокръстения и приет в Църквата човек залога на Светия Дух, по думите на Макарий Велики. Но затова пък хората около нас във времето на нашето духовно младенчество са просто пренаситени от поучения, фарисейски молитви и мисионерски опити да бъдат обърнати в Православието.

Не може да се счита за нормален човек, който казва: “Ето вижте, старците се помолиха да нямаме телевизия, защото тя развращава душата, и затова кулата в Останкино изгоря”. А това, че в пожара изгоряха и още трима души, очевидно също е плод на тяхната блага молитва. Или например, следната класическа ситуация: Жена, която сигурно още не е прочела до края Новия завет, но затова пък е назубрила Добротолюбието, обръща гръб на малките си деца, мъж и цялата светска мръсотия и отива да се спасява в манастир, често с благословението на някой младостарец. Достатъчно е да си спомним скорошната истерия с штрих-кодовете. Св. Синод даже излезе със специален указ по въпроса, за да успокои духовете. Но за нашите православни решението на Синода не е указ. Веднага се активизира слухът (който, впрочем, никога не е стихвал), че нашите епископи са еретици, икуменисти и т.н. и на тях не бива да се вярва. Тези настроения всячески се подхранваха от различни старци по манастирите и света.

Известния в целия руски православен свят старец Йоан Крестянкин, който можем да наречем старец в истинския смисъл на тази дума, казва по този повод: “Сега тези документи в този си вид и с този начин на раздаване не за заплаха за нас. Запомни и изясни за себе си волята Божия: Сине, дай ми сърцето си! Не паспорта, не пенсионната книжка, не данъчната карта, а именно сърцето си! Всички тези смущения, брожения, суматоха свидетелстват, че няма жива вяра, няма доверие в Бога”. Но за неофитите мнение на човек като отец Йоан Крестянкин е нищо.

Въобще, неофитството съществува откакто съществува Църквата. Може да кажем даже, че е старо като света. Историята разказва за немалко случаи, когато невъздържани християни вредят на себе си и на хората около тях. Ето най-известният пример: Някой старец имал ученик, който страстно желаел да пострада мъченически. Напразно старецът го увещавал: “Времето на мъченичеството мина. Бог те призовава към друг подвиг. Ти само се научи да Го разбираш!” Но той дори да слуша не желаел. Благослови ме за мъченичество и това е! Накрая изкопчил от стареца си благословията и отишъл в пустинята. Отишъл при сарацините и като не издържал на мъченията, се открекъл от Христос.

Сам по себе си възторгът не е лошо нещо. Но в духовния живот той може да е нещо страшно. Удивително! Възторгът би трябвало да свидетелства за чувствителността на душата. Възторженият човек е като дете – светът за него е чуден и желан като подарък, затова предизвиква възторга му. Но душата на неофита е твърда като гранит и студена като камък, и глуха като гроб.

Английският писател Честъртън е казал за някого: “той беше душевно здрав, защото познаваше скръбта”. Неофитът е душевно болен, защото не познава скърбите, нито жалост, нито милост. По друг повод същият писател Честъртън пише: “не е трудно да различиш душевно здравия човек: в сърцето му е трагедия, а в ума – комедия”. Неофитът не само не носи трагедия в сърцето си, но често и въобще няма сърце. Според него за всеки житейски случай има църквно правило, а за всяка човешка болка – написани истини. Истината убива такъв човек, вместо да го оживотвори, отвежда го в робство, вместо да го направи свободен. Самият неофит е бодър и оптимистичен. Но неговият оптимизъм е за сметка на другите. Това е оптимизмът на човекоядеца. От обряди и канони той си е построил висок замък и от неговата висота наблюдава ровещите се в калта червеи.

Напразно сравняват неофитите с фарисеите. Фарисеите не са заслужили това сравнение. Ако вярваме на св. Йоан Златоуст последните са способни на покаяние. Именно така той разбира отиването на фарисеите при Йоан Кръстител. Когато завели прелюбодейката при Христос, Той бил обкръжен от фарисеи. Но, спомнете си, нито едик камък не полетял към нещастната жена. Може да бъдете сигурни, че ако я обкръжаваха неофити, залп от камъни щеше да се стовари върху й. Фарисеите знаели тайните си грехове и думите на Спасителя ги накарали да се засрамят.

Докато неофитите нямат грехове. Не знам за какво се каят с часове по време на изповед. От устата им не слиза: “Простете ме грешника, най-грешен сред грешните”. Но когато разберат, че техният ближен върши нещо, което не се вмества в тяхното благочестие, те внезапно се превръщат в онзи длъжник, описан в Евангелието, който бил готов да убие другия за сто динария: “Постоянно си болен. Ясно е, че имаш много грехове. Трябва да покаеш!” Сигурен съм, че не са чели Книга Йов, нито знаят нещо за неговите приятели. Но за руските православни светци, които цял живот боледували и от слабост не са могли дори ръката си да вдигнат, без съмнение знаят. По тяхната логика Амвросий Оптински и Игнатий Брянчанинов са безспорни грешници. Св. Йоан Златоуст в своята първа беседа за статуите говори за осем причини, поради които боледуват християните. Не е лошо неофитите да се запознаят с тях.

Колкото и дългогодишно приятелство да ви свързва с някой неофит, ако въобще такъв човек е способен на приятелство, всичко рухва в момента, когато той узнае нещо за вас. Няма значение какво ще бъде то. Поводът може да варира от носенето на рокля с гол гръб до гледането на телевизия. Тогава нищо не може да спаси вашата дружба.

Може ли някакъв грях да пробуди в неофита чувство на покаяние? Личният ми опит от общуване с такъв тип хора показва, че даже когато падат в откровени, груби грехове, като например блуд, човек с такава настройка на душата успява по някакъв непостижим начин да се нагоди така, че запазва за себе си правото да съди другите и даже е постигнал сърдечната Иисусова молитва. Такъв човек е бодър и весел.
Спомням си една благочестива девойка как молеше своя съсед: “Благослови чайника!” След много години чух фраза, която можеше да бъде добър отговор за тази девойка: “Благословляется и освящается чайник сей!»

Неофитът е влюбен в себе си. Той обожава своята праведност. Освен всичко друго, той е и пророк! Да, да, той знае Божията воля. Светиите може да се смирявали плътта си, за да събудят своя дух, може да са умалявали волята си, за да узнаят Божията. За неофита всичко е много по-лесно. Волята Божия е това, което той върши. Той никога няма да каже: прости ми, подведох те с моята невнимателност. Не, Божия воля е било да се успя, да пропусна срещата, да не мога да ти помогна. Те мислят, че човекът, когото са оставили в беда, всъщност е бил оставен от Бога. Всички останали (с изключение на свещениците) за неофита са низши същества. А, ако този другият не е християнин, той даже човек не е, а просто утайка.

Спомням си за онзи разказ от патерика, където се разказва как Макарий Велики вървял през пустинята със своя ученик и ученикът избързал напред. Срещнал един жрец и понеже в главата му всичко било ясно и подредено, казал: «Къде отиваш, бяс?» За което и го набили. След него пристигнал Макарий Велики и поздравил жреца. Той се изненадал и попитал: «Защо ме поздравяваш, след като си християнин? Преди малко мина един, също християнин и така ме обиди, че го пребих почти до смърт». «Защото виждам, че си добър човек и за добро се трудиш, само не знаеш, защо вършиш това», отговорил Макарий Велики. По-късно жрецът се кръстил и станал християнин. За съжаление, в живота си срещаме повече ученици, а не Макарий.

Когато човек умее много добре да върши нещо, е лесно да се възгордее. Даже, когато човек много знае, той не е свободен от греха на превъзнасянето. Но е удивително, колко поразително неграмотен е неофитът. А и защо му е да знае – батюшката и без да чете, ще му каже каквото трябва. «Без нашия батюшка сме като слепи котета», казва неофитът и е напълно доволен от това.

Както вече казахме, неофитът обича много да си играе на послушание. Монашески книги за послушанието изпълват книжните му рафтове. Разпален от бързия си напредък в църковния живот, сега той желае да познае и областите «отвъд хоризонта». Замаян от четенето на такава литература, която в миналото старците в манастирите не са давали на всички монаси, новият подвижник си устройва домашен Атон.

Веднъж наместникът на един манастир, сега вече игумен, видял, че послушниците твърде много четат «Добротолюбието» и вече им растат криле. Тогава ги посъветвал да прочетат нещо друго. Този ден една негова позната художничка му подарила своята последна работа: илюстрации към книгата «Мечо Пух». Ето, казал той, това четете. Послушниците се изненадали. «До къде да четем?», попитали те, мислейки, че това е някаква шега. «До Слонопотама», отговорил игуменът. «Това е напълно достатъчно». В случая, послушанието изиграло своята добра роля и нещата дошли на мястото си. Но не на всички им върви така с духовниците. За съжаление, нито дългата бяла брада, нито продължителността на пребиваването в Църквата не гарантират духовна безопасност. Но това е тема за отделен разговор.
Църковните болести са тежки. Хората, страдащи от тях, причиняват много скърби на околните, и на първо място на своите домашни. Хората, които са далеч от Църквата, се затрудняват в пътя си към нея. Човек, искрено интересуващ се от религиозния живот, като види такъв новоизлюпен светец, по него ще си направи изводи за цялата Църква. Разбира се, може много да му се обяснява (както прави дякон Андрей Кураев), че както не бива да се съди за живописта по комиксите, така и за християнството трябва да съдим по християнските светци, а не по първия попаднал на пътя ни енориаш. Може да говорим за това, че църковната история е красива само в лошо написаните книги. И че в живота всичко е много по-сложно. Или обратно, просто. Но има срещи с възторжени християнски пионери, раните от които дълго време не зарастват.
Знам един град, където благодарение на тамошния свещеник цари здрав духовен климат. Човек преболедува неофитството в сравнително лека форма и бързо се освобождава от него. Добро ли е това или лошо? Не мисля, че е много добро. Християнинът там може да оприличим на антарктически пингвин, който няма имунитет, тъй като в Антарктика няма вируси. Какво ще стане с такъв човек, когато се сблъска с неофитството в цялото му великолепие? Християнинът, раснал в парникови условия, е неустойчив на студ. Важно е да се мине през неофитството, но да не останем там.

Честъртън дава забележително, наистина светоотеческо определние за праведника: праведникът е строг към себ си и снизходителен към другите. В периода на нашето духовно младенчество ние не винаги успяваме да проумеем това. И затова отстрани неофитството е така непривлекателно. Но всички ние трябва да го преболедуваме. И няма къде да избягаме оттова.
В миналото в някакъв смисъл нещата са били по-прости. Църковното предание, живо и действено, ограждало човека от излишен ригоризъм. В повечето случай възторжеността не преминавала в сектанство. Но днес всичко така се усложни, а трагичната история на революцията прекъсна тънката нишка на църковното Предание. По чудо съхранилите се нишки се възстановяват много бавно и с много усилия.

През последните години в Църквата се вля невиждан поток хора. От една страна, това е забележително. Гонената Църква пред очите ни се възражда от руините. Но от друга страна, Църквата бе силно разклатена. Всеки човек, който влиза в нея, внася своите страсти, своето греховно, все още непреобразено от благодатта, виждане за света. И когато в църковното тяло, така отслабнало от комунистическата диктатура, се оказват толкова нови членове, ситуацията започва да напомня медицински случай. Ако организмът има слаб имунитет, то в него леко прониква всеки вирус.
Църквата ни мъчително страда от неофитство. Огромното количество не по разум православни се разпореждат в Дома Божий като в свой дом, по думите на св. Григорий Богослов. Но все пак има нещо, което укрепва вярата ни, че болестта ще премине: «А Църквата е почти в такова положение, в каквото е и моето тяло – не се вижда добра надежда, нещата стават все по-лоши». Тези думи са на св. Василий Велики. Тоест, казани са преди повече от хиляда и петстотин години. Да, болестта е тежка. Да, тялото е в конвулсии. Но Христос е по-силен от нашите грехове. И Той ще ни излекува.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kw99 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Знанието на Кръста е скрито в страданията на Кръста.

Св. Исаак Сирин
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.