На 27 февруари се чества паметта на преп. Ефрем († 1998 г.), живял в светогорския скит „Катунакия“. Той е един от съвременните свидетели на Христовата църква, когото Бог прославя приживе и след смъртта му с благодатни дарове. Неговото житие на човек, който искрено и безкомпромисно търси Бога, минава през старостилния разкол в Гърция, но заради чистотата на сърцето и липсата на лукавство Христос го връща в Своята църква. Негови са думите: „Разколът става лесно, единението е трудно“. Предлагаме откъс от книгата на Русенска митрополия „Съвременни старци на Православието“, посветен на послушанието като добродетел. За преп. Ефрем основата на монашеското послушание е физическото усилие, трудът, желанието да изпълниш волята и да помогнеш на стареца или другите братя. Това послушание в труда има предимство пред личните духовни преживявания и „благочестие“. В този смисъл без послушание истинската молитва е невъзможна, защото човек не се е научил да жертва своята воля и егоистично желание заради ближния. Това учение за послушанието няма нищо общо с послушанието като отказ от отговорност, от различаването на добро и зло, на греха от правдата, което води до религиозна патология и духовна зависимост.
Много често старецът Ефрем се оплакваше, когато слушаше похвални слова и разкази за чудесата на отминали и съвременни светци, защото казваше, че за светците е нормално да вършат чудеса, а за хората – да им се удивляват, но въпросът е по какви пътища вървим самите ние и дали подражаваме на техния начин на живот, който ги е отвел до такива духовни висоти и ги е изпълнил с чудотворната Божия благодат. Днес, когато почитаме светия старец, нека го послушаме и опишем няколко от неговите пътища, неговите мисли, убеждения, действия, които го доведоха до прегръдката на Авраам, както казва Писанието. И който реши да подражава на някои от тях, ще получа полза, защото ще изпълни казаното: „Почит към светеца е подражаването на светеца“. Основно място в учението на стареца заемаше послушанието като единствен сигурен път към спасението и рая. Повтаряше, че това му казвал истинският исихаст старецът Йосиф Пещерник: „Може да се причастяваш и да не се спасиш, може да постиш и да не се спасиш, може да бодърстваш в молитва и да не се спасиш. Ако имаш послушание, със сигурност се спасяваш. И Самият Христос беше „послушен дори до смърт и то смърт кръстна“ (Фил. 2:8)“.
Според по-старите отци смисълът на послушанието се състоеше в това да бъдеш послушен към стареца си и към монашеската общност. Уморителните работи, пренасянето на храни и други неща на гръб от послушника, строителството на ръка, изминаването на големи разстояния, за да продадат изработеното, от което се прехранваха, и много други неща съставяха основното съдържание на послушанието. Покойният старец живееше с този вид послушание от 1933 г., когато е пристигнал на Света гора, чак до 1973 г., когато почина неговият старец йером. Никифор. Цели четиридесет години!
Винаги ни поучаваше, че ако това послушание в различните дейности не става с истинско желание, преданост и любов, то малко се различава от послушанието на мулетата, които също пренасят на гърба си толкова товари. Целта не е да се свърши някаква работа, а основно да породи усмивка на удовлетворение у стареца, който ръководи послушника, да предизвика една молитва от сърце: „Благословен да си, чедо!“. Следователно не са трудовете най-важното нещо, а личността на стареца, с когото сме свързани с любов чрез послушанието.
А след това продължаваше в още по-богословски дух: „Устата на стареца са устата на Христос за доброто на послушника. Христос не се подлага на съмнение, следователно и старецът не се поставя на съмнение. И обратното: обичаш ли стареца си, значи – обичаш и Христос. Този начин на смирено, но и усилно послушание разкрива любовта на всекиго от нас в цялата ѝ сила, както и дълбочината на свободната личност на послушника. Любовта към Христос е съвършена, а Христос, Който е същностно съединен с неизразимата любов на Своя Отец, полека-лека отваря ума ни за действията на любовта на Светата Троица. Така ние се научаваме да прибягваме към нея, защото тя е единствената ни утеха в нашата самота в този свят, тя е нашият бащин дом с неговата топлина и уют, това е нашият Бог“.
Може би трябва да разкажем за едно малко непослушание на самия старец, когато бил млад, за да си направим полезни изводи. Неговият старец Прокопий седял на своя стол до прозореца в кухнята и с длетото дълбаел печатчи за просфори. В съседната стая о. Ефрем правел дървени гребени. Върху печката на тих огън се варели печатите, за да омекнат. В един момент огънят позагаснал и трябвало да се засили.
- Отче, огънят гасне! – умолително измърморил о. Прокопий.
О. Ефрем винаги бил готов да помогне, бидейки по-млад. По-късно той разказваше: „Но в онзи момент резбовах гребените, молех се и бях в благодатно състояние, а от опит знаех, че тези състояния след известно време отслабват. Помислих си: „Нека сега, като имам храна, да се наям, а по-късно ще се погрижа за огъня“. Това беше! Благодатното състояние веднага ме напусна“.
Разбирате, че тази храна, това духовно състояние, благодатта и радостта, които изпълват душата в онези часове, не са нещо автономно, нито са просто хубави усещания, а произтичат от личното присъствие на Христос, Когото призоваваме. Те са плод от общението, връзката, съчетаването, единението на моето смирено аз, на умаленото ми его, на моята личност с Личността на Божия Син. Но Царят Христос иска Неговият раб о. Прокопий да бъде равен Нему по чест. „Отхвърлил си о. Прокопий, отхвърлил си и Мене самия, затова засега те изоставям“ – така казал Господ на о. Ефрем.
Покойният старец Ефрем учеше за блаженото послушание именно изхождайки от тези дълбоки основания и предпоставки, както и Самият Господ, и Църквата учат през вековете. Проявяването на послушание към монашеската общност не е нито едностранно, нито еднозначно. Към послушание не се принуждаваш насила. Старецът не желаеше, нито налагаше принудително послушание. Послушание не трябваше да проявява само послушникът или най-младият между братята. Старецът казваше: „Който проявява послушание, той печели. Какво значение има дали си по-възрастен и по-старши или си по-млад? Монахът не може ли да оказва послушание? Старецът поддържа послушанието, като също го съблюдава и така запазва мира в братството и Божието присъствие между тях“.
Дълбоко погрешно е мнението, че старецът Ефрем е учил за пълна зависимост на послушника от неговия старец. Уверявам ви, че старецът никога не използваше думите „завися“ и „зависимост“, които напомнят за машините и техните части, нито пък приемаше за нормално такъв вид послушание, което прави невъзможно послушанието в свобода. Животът и неговите решения не са нещо статично. По време на монашеското пострижение ние взимаме решение за съжителство в послушание, но всеки ден и всеки час се подвизаваме и убеждаваме себе си, че послушанието е благо, докато Бог благоволи да станем по-опитни и изпитани. И така, старецът Ефрем учеше за кръста на послушанието, който е непоклатим и здрав. Най-важното обаче е, че самият той никога не слезе от този кръст, дори бидейки вече духовен старец и може би тъкмо когато беше старец. Не само той самият проявяваше послушание като послушник, не само не се поддаде като наш старец да се възпозва от послушанието на другите, не само той вършеше много неща вместо нас, за да помогне на по-слабите, не само търпеше откритото оспорване, дори понякога и оплаквания, и гняв на някой послушник, но освен всички тези постоянни грижи за развитието на духовните си чеда той отправяше безброй молитви и проливаше горещи сълзи за онези, които най-много го притесняваха. И вършеше това до последния си дъх.
Освен че послушанието не е нещо едностранно и еднозначно, то не се отнася само за монасите, а е за всички християни. „Женен ли си? Прояви послушание към жена си. Омъжена ли си? Окажи послушание към мъжа си. Имаш ли деца? Научи ги на послушание. Работиш ли? Прояви послушание към началника си. Не можеш ли да оказваш пълно послушание? Прави колкото можеш. Да не искаме всичко веднага. Не ставаме съвършени от единия ден за другия, достатъчно е да се подвизаваме“ – така казваше старецът Ефрем.
Послушанието е най-полезното нещо за хоризонталното развитие на личните отношения между хората. Молитвата също развива личните връзки, но вертикално, между Бога и хората. За стареца Ефрем послушанието беше основата, върху която посредством молитвата може да се строи чудесното духовно здание, катедралният храм на сърцето, където човек среща Бога. Основното дело на монаха е молитвата. Старецът беше човек на молитвата. „От послушанието се ражда молитвата, а от молитвата – богословието“, казваше той.
- Как да се молим, отче? Цялата молитва ли да казваме: „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай мене грешния“?
- Не, не, това изморява. Достатъчни са петте думи: „Господи Иисусе Христе, помилвай ме“. Ако напреднеш в молитвата, сам ще махнеш другите думи, воден от копнежа на душата си. Ще казваш: „Иисусе, помилвай ме“ или „Пресладки Иисусе, помилвай ме“. А може да стигнеш и дотам, изпълнен с копнеж по Бога, да произнасяш само „Иисусе, Иисусе!“. А ако се удостоиш да се изкачиш и по-високо, тогава ще останеш безмълвен, като в екзстаз от пламъка на благодатта, която ще усещаш.
- А с какво разположение на духа да се молим, отче? Хвалебно? Радостно? Със съкрушение? С благодарност? Със скръб? С покаяние? Как?
- В каквото състояние е душата ти в дадения момент. Изпитваш радост? Моли се с радост. Имаш покаяние? Моли се с покаяние.
- А ако нямам никакво състояние и умът ми не иска да се събере за молитва?
- Умът винаги така прави – бяга, а нашата работа е да го връщаме обратно. Започваме с тихо произнасяне на молитвата или гласно, докато умът ни се събере и започне да внимава в молитвата. След това вече се молим наум, без да произнасяме с уста думите. Опитът учи всекиго. Що се отнася до разположението, ако го няма – създаваме го. Поставяме пред ума си някой духовен образ, който може да трогне душата ни, например Разпятието на Господа, което ни кара да мислим, че сам Богочовекът е страдал по плът за нас, нищожните. Много често съм използвал следния образ: настъпило е Второто пришествие и нашият Христос си тръгва с Неговите избраници, отдалечават се от мене и аз мога да остана вечно отделен от Бога и Неговото царство. Тогава, чедо, виж дали няма да имаш разположение за молитва! Ще викаш в духа си: „Христе мой, спаси ме!“, а сълзите ти ще текат като река.
- Отче, когато започнем да казваме молитвата, трябва ли да имаме в ума си такъв образ?
- Не, не! Тази мисъл я използваме само в началото, за да се затопли разположението на душата. Когато казваме молитвата, я казваме бавно и с разбиране. Не гледаме с ума си нищо – нито думи, нито лица, нито образи.
- А как, отче, да разберем, че напредваме в молитвата?
- Първото, което молитвата носи, е радост. Чувстваш се като царски син, след това се обогатяваш с изобилни сълзи, искаш да прегърнеш целия свят, одушевения и неодушевения. Всички хора ти изглеждат ангели. Нали и апостол Павел казва какви са плодовете на Духа: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание.
- Трябва ли да се молим със свои молитви, отче?
- Аз често го правя. Молитвата със свои думи, както и духовните образи и мисли, за които говорихме преди, дори и кратко тихичко изпяване на църковна песен или на някой тропар – всичко това помага на душата да стигне до състояние, когато и тези неща стават излишни. Тогава временно ги оставяме, молим се с душевна топлина само с Иисусовата молитва: „Господи, Иисусе Христе, помилвай ме“. Целта е да наситим душата си.
- Отче, а това ли е умната молитва и трябва ли да спазваме вдишването и издишването, когато казваме Иисусовата молитва?
- Не, това е началото на умната молитва. Умната молитва е действие на благодатта и Бог я дава на подвизаващите се в молитва. Когато душата е готова, тогава Бог я издига до съвършенството на умната молитва. Дотогава ние трябва да се подвизаваме в молитвата, стъпили на здравата основа на послушанието. Вдишването и издишването не е задължително да са свързани с молитвата. Това е нещо второстепенно. Още по-малко е нужно молитвата да се свързва с ударите на сърцето. С мястото на сърцето – да, но с биенето на сърцето – не.
- Възможно ли е без послушание да имаме молитва?
- Ще ти кажа следното. Имало един старец с двама послушници. Единият бил добър в послушанието, но молитвата му била суха. Другият не проявявал послушание, но молитвата му била пълна със сълзи. Старецът недоумявал какво се случва и отишъл да се посъветва с техния изповедник. Онзи мъдрец го посъветвал да почака малко и да види как ще се развият нещата. И наистина след известно време добрият послушник започнал да усеща благодатта на молитвата и се изпълнил със сълзи и радост, докато другият лека-полека загубил онова, което имал, и останал празен!
- И един последен въпрос, отче: Колко време може да продължи горещата молитва?
- При мене продължава до три часа. След това лека-полека отслабва и тогава продължавам, като просто казвам молитвата спокойно, без онази разгорещеност, а често пъти и си пея различни мои псалми или пък църковни, чета малко и сетне си почивам, докато съмне.
Този диалог ни показва колко достъпен беше старецът в учението си за молитвата, което в същността си беше учение за свободата, радостта и извисяването. Старецът никога не използваше думата свобода, може би защото беше абсолютно свободен човек и завършена в Христос личност. Той обаче учеше на нея с делата си. Как да ви кажа, свободата, която е толкова търсена от хората, източник на щастие за хората в древността и една от най-важните черти на създадения по Божи образ човек, свободата, която е светилник за единствената и неповторима личност на всеки човек, печат за истинността на любовта, но и на всяка добродетел, тази свобода е връзка между личности и преди всичко връзка между личността на всеки човек и Личността на Божия Син.
Природните събития се подчиняват на детерминизма и принудата, а личностите – на свободата и любовта. И така, учението на стареца за добродетелта е учение за свободата, сиреч за свободата на връзката на всеки един от нас с Личността на Христос. Старецът, а чрез него и Бог ни дава всичко. Молѝ се по начина, който ти носи мир, пътят ти е отворен, усещането за спокойствие и свобода е голямо, а получаването на Божията любов – пълно.
Следващата стъпка е свободата на молещия се да отговори на благата, които получава: това, че е приет, че стои в приятелското лично присъствие на Христос, Който го изпълва със сила, че го посещава Този, Който е най-желан. Когато това постоянно усещане за присъствието на Божията Личност узрее в нас, тогава ние вече не само искаме в замяна на Неговите дарове да отдадем всичко, което притежаваме, но желаем да се издигнем заради Него над себе си, над цялото зло, мъка, смърт на света. Нека си спомним за какво се молеше пламенният апостол Павел: ние не летим в облаците, не говорим за далечни и непонятни идеи, Бог е достъпен и е много близо до всички нас – Самият Той и Неговите благословения. Нужно е само да отделим малко време за себе си, за другите, за Бога. Малко време, което ще се превърне в квас, който ще закваси цялото тесто. Старецът казваше: „Ако аз като монах, който имам спокойствието и времето да се моля, правя по сто молитви на ден, а ти, който живееш в света със семейство, работа, грижи и тревоги, отправяш три молитви дневно – то пред Бога ние сме равни!“.
Да имаме молитвите му!
