За взаимоотношенията между духовенството и миряните - І част | Духовен живот | Богослужение

На енорийския свещеник се възлага мисията да учи хората, да им помага със съвети, но той не може и не трябва да поставя живота на енориашите си под пълен духовен контрол. Съвсем различен е другият тип духовно ръководство, наложил се в някои манастири, където имало опитни в духовния живот иноци, където послушниците и монасите доброволно се отдавали на послушание и на пълно духовно подчинение на своя старец. Там взаимоотношенията се изграждали на друга основа: старецът можел не само да дава съвети на своите ученици, но и да заповядва, и те били длъжни безпрекословно да му се подчиняват. Именно такива са взаимоотношенията и днес на Света Гора, където начело на всеки манастир стои опитен в духовния живот ръководител. И всеки, който отиде на Атон, за да постъпи в манастир, посещава различни манастири и избира този, който най-много му допада. Намирайки това място и намирайки старец, на когото е готов напълно да повери живота си, тоест да отсече своята воля пред него, той постъпва в манастира, където доброволно приема върху себе си подвига на безусловно послушание и подчинение на стареца.

Понякога се получава смесване на двата типа духовно ръководство – когато енорийските свещенослужители се заемат с неприсъщата им роля на старци и пренасят монашеското послушание във взаимоотношенията между пастира и миряните в някоя конкретна енория. Подобно поведение води до тежки последствия не само за самите пастири, но и за духовните им чеда. Уви, в днешно време това е често срещано явление. Нерядко млади и неопитни свещеници, мислейки, че щом им позволено да бъдат духовни ръководители, щом им е дадена властта да свързват и да развързват, могат да изпълняват функцията на старци и да изискват от енориашите си безусловно подчинение. Такива пастири не отчитат факта, че условията на живот в манастира и в света са съвършено различни. Послушникът, поверяващ себе си на стареца, - е сам. Той се е отказал от роднинските си връзки и няма други отговорности, освен да живее според манастирския устав и да се подчинява на духовника си. По друг начин стои въпросът с миряните, повечето от които имат семейства и свързаните с тях отговорности, имат различни служебни задължения и т. н. В подобни случаи свещенослужителят няма право да се разпорежда с живота на хората, той може само да бъде техен съветник и пастир.

Изкривяванията, съществуващи в съвременната духовническа практика, предизвикаха загрижеността на ръководството на Руската православна църква. Тази нейна загриженост намери израз в твърде важния и своевременен документ, приет на състоялото се на 28 декември 1998 г. заседание на Светия Синод под председателството на Патриарха на Москва и цяла Русия, Алексий Втори. В него се казва:

В последно време зачестиха случаите на злоупотреби в духовническата практика, които, от своя страна, оказват негативно въздействие върху състоянието на църковния живот.

Някои свещенослужители, получавайки от Бога чрез тайнството свещенство правото да ръководят духовно своето паство, смятат, че това право означава безпределна власт над душите на хората. Забравяйки, че отношенията между духовника и духовните му чеда трябва да се изграждат на основата на взаимно доверие и уважение, подобни пастири пренасят твърде буквално монашеското разбиране за безусловното подчинение на послушника на стареца, върху взаимоотношенията между мирянина и неговия духовен отец, намесват се в проблеми, които засягат личния и семейния живот на техните пасоми, забравяйки за дадената от Бога свобода, към която са призвани всички християни (вж. Гал. 5:13). Подобни недопустими методи на духовно ръководство в някои случаи се превръщат в трагедия за пасомите, които пренасят своето несъгласие с духовника върху Църквата. Такива хора нерядко напускат Църквата и стават лесна жертва на сектанти.

В приведените думи звучи тревога и за пастирите, и за пасомите. Ако свещеникът не усеща до какви граници може да се простира властта му да свързва и да развързва, и започне да се намесва в личния живот на духовните си чеда, подобна намеса може да доведе до разрушаване на семейства. Прекомерната настоятелност на свещеника и завишените му изисквания към енориашите нерядко довеждат до това, че някои хора напускат съответната енория, а понякога и Църквата изобщо. Затова всеки енорийски свещеник е длъжен да помни, че духовните му чеда и цялото му паство са свободни хора, че Господ им е дарил живот и свобода да се разпореждат с него. Разбира се, всеки мирянин се нуждае от съветите на духовника, но не трябва да има робско, безпрекословно подчинение на пастира. Миряните трябва да помнят, че на нито един духовник Църквата не е дала правото да им отнема свободата, дадена им от Самия Господ.

Някои духовници, се казва в документа, обявяват за незаконен гражданския брак или изискват разтрогване на брака между съпрузи, живели много години заедно, но които по силата на едни или други обстоятелства не са венчани. Има случаи, в които духовници настояват за разтрогване на брак между съпрузи, единият от които не принадлежи към православната вяра.

Безусловно Църквата смята, че нейното благословение на брака е изключително важно. Но не може да не си даваме сметка, че съществуват ситуации, в които това благословение не е възможно - когато, например, единият от съпрузите не принадлежи към християнската вяра или принадлежи към нея формално. Случва се, духовник (това е характерно най-често за монасите) в случай, че съпрузите не са осветили брачните си отношения, да изисква разтрогване на брака. В резултат на това се разтрогват бракове на съпрузи, живели заедно в мир и съгласие не една година и дори не едно десетилетие.

Има случаи, в които духовници склоняват пасомите си към приемане на монашество против волята им и ги разубеждават да встъпят в брак.

Други духовници монаси забраняват на свои духовни чеда да встъпят в брак и ги принуждават да приемат монашество на основание, че монашеството стои по-високо от брака.

Тук трябва да имаме предвид онова, което казва св. Йоан Лествичник: “Ангелите са пример за монасите, а монашеският начин на живот трябва да бъде пример за миряните.” Но това не означава, че с начина си на живот монасите стоят по-високо от миряните. И пътят на брака, и пътят на безбрачието са равностойни пред Бога. Може да пребиваваш в брак и заедно с това да си монах по дух и по вътрешна нагласа. Но може, бидейки монах, да си нецеломъдрен и да нарушаваш основополагащите заповеди. И в едното, и в другото състояние – и в брака, и в монашеството – може да се достигне духовна извисеност и святост. Сред светиите, почитани от нашата Църква, има немалко монаси, но и немалко пребивавали в брак.

Някои духовници пастири не допускат до причастие лица, които живеят в “невенчан” брак, като отъждествяват такъв брак с блудство; забраняват на духовните си чеда да встъпват във втори брак на основание, че второбрачието се осъжда от Църквата; забраняват на съпружески двойки да се развеждат в случаи, в които по силата на едни или други обстоятелства семейният живот за тях се оказва невъзможен.

Има случаи на хора, встъпили в брак, но поради някакви причини техният съюз се е разпаднал и де факто вече не съществува. В подобни случаи някои духовници казват, че щом съпрузите са венчани, техният брак не бива да се разтрогва. Тези пастири забравят, че освен венчанието, съществува и реалността на семейния живот. Ако, например, мъжът пие, упражнява насилие върху съпругата си и децата си, такова семейство трудно може да се нарече пълноценен християнски брак. Понякога разводът е единственият изход от подобна ситуация. И ако свещеникът не благослови такова решение единствено поради факта, че съпрузите някога са се венчали, това е сериозна грешка.

Преподобни Герман от Аляска, един от видните пастири на своето време и духовен отец на коренните жители на Аляска, нерядко съветвал съпрузи, които преживяват непреодолими трудности в семейния си живот, да се разведат или да се разделят за известно време. Когато го питали защо им дава такъв съвет, той отговарял: “По-добре е да се разведат, отколкото да се убият един друг.” Нерядко в семействата и на вярващите възникват ситуации, в които съпрузите са на границата не само на пълния срив, но и на физическото насилие и дори убийство. За съжаление, далеч не всички пастири, особено сред монасите, са способни да разберат преживяванията на духовните си чеда, намиращи се в подобна ситуация, и трезво и разумно да оценят случващото се.

Има и случаи, в които пастирът “не благославя” един или друг от своите пасоми да се омъжи или ожени по любов, а предлага “по послушание” встъпване в брак с лице, препоръчано от самия него.

Това е още едно грубо нарушение в духовническата практика. Изборът на съпруг или съпруга е лично дело на всеки човек. Пастирът може само да даде деликатен, трезв и целомъдрен съвет. Той може да благослови за брак, но няма право да се разпорежда със съдбите на хората. Известни са случаи, в които пастирът склонява духовните си чеда към брак с едно или друго лице. Като правило, такива бракове се оказват нетрайни, тъй като не възниква любов между съпрузите. В някои от случаите всичко завършва с развод, в други – с разрив с духовника, а в трети – с разрив с Православната църква. Подобни неща никога не протичат безболезнено.

Има случаи, в които пастирът забранява на пасомите си да се обръщат за медицинска помощ, и възпрепятства изпълнението на гражданските им отговорности.

За съжаление, има пастири, които казват на болните, че не е нужно да се обръщат към лекари, а да се уповават единствено на Бога. Това е грешен подход. Бог е създал лекарите, за да ни лекуват. Странно е свещеникът да казва, че когато някой заболее, трябва да остави всичко само в Божиите ръце. Нали когато трябва да отидем някъде, не стоим в очакване Бог да ни пренесе, а се качваме на автобуса. Ако заболеем, защо трябва да чакаме Бог да ни изцели по особен начин. Трябва да се погрижим за своето изцеление сами, и не само да се помолим на онези Божии угодници, като св. вмчк. Пантелеймон, които помагат за това, но и да се обърнем към лекаря. Духовник, който забранява използването на медицинска помощ - е лъжедуховник, лъжепастир.

Някои пастири натрапват на духовните си чеда едни или други политически възгледи.

В съвременния свят не само миряните, но и много от свещенослужителите се разделиха на либерали, демократи, консерватори и т. н.; има свещеници, които поддържат различни политически кандидати. Безусловно, всеки свещенослужител има право да се придържа към едни или други политически възгледи и да симпатизира на едни или други политически дейци. Но ако каквито и да е политически възгледи се натрапват на духовните чеда, а още повече – се проповядват от църковния амвон, това е грубо посегателство върху личната свобода на християните. Членовете на една или друга енория имат правото да изповядват различни политически възгледи. И църквата не е място, в което хората идват, за да чуят онова, което чуват по телевизията – предизборна агитация или политически лозунги. Храмът е място, в което хората трябва да слушат за Христос и за живота в Христа.

Някои духовници считат обучението в светски учебни заведения за “ненужно” или вредно за спасението.

В църковните среди понякога присъства страх от учеността и недоверие към нея. Има пастири, които смятат, че не е нужно да се образоваме, че трябва да се спасяваме в “простота”, че учението води до възгордяване и пр. Подобен подход е дълбоко погрешен. Знаем, че сред отците на Църквата е имало немалко учени хора – например Григорий Богослов, Василий Велики, Йоан Златоуст - те не само не страняли от учеността, но отдали много години от живота си в изучаване на светските науки, за да могат след това да пренесат своите знания в Църквата. Като правило, становището, че учението е ненужно, идва от нискообразовани хора, и не трябва да се съобразяваме с тяхното мнение по този въпрос.

В определението на Светия Синод се казва: Подобни изисквания не само нарушават правото на всеки християнин да взема самостоятелни решения, но и влизат в противоречие с действащото законодателство.

Зачестиха случаите на създаване на църковни общини, които се изграждат изключително върху авторитета на самия пастир, подкрепени с негативно отношение към църковното ръководство, а също и към други пастири и църковни енории. Тези пастири забравят, че тяхната мисия е да водят хората към Бога, а не да групират енориашите около себе си. В подобни енории се създава атмосфера, основаваща се върху собствената изключителност, несъвместима с духа на съборността, върху който се гради Православната Църква.

Днес съществуват немалко енории, в които всичко се изгражда върху авторитета на пастиря, а понякога дори се създава култ към неговата личност. Този култ е изкуствено подхранван от самия духовник. В подобни енории цари съзнание за собствената изключителност, за хората отстрани е много трудно да влязат в тях, тъй като на тях се гледа като на чужди. Там се създава недоверие към другите енории: вярващите казват, че не трябва да се ходи в един или друг храм, защото в него всичко е по друг начин – твърде либерално или, напротив, твърде консервативно. Енории, в които се създава подобна атмосфера, приличат на секти. Духовните чеда са фанатично предани на своя пастир, не слушат нищо друго освен онова, което той им внушава. Те не са способни критично да оценяват думите му и сляпо вярват в него. Всяка изречена от него дума, те приемат като истина от последна инстанция. Това, разбира се, е много опасно явление.

Ето какво е постановил Светият Синод относно изброените нарушения на църковните правила от някои свещенослужители.

Имайки предвид зачестилите жалби на миряни по повод на канонично неоправдани действия на отделни пастири, уведомяваме носещите духовническо служение за недопустимостта от принуждаването или склоняването на пасомите против волята им към следните действия: приемане на монашество; извършване на църковно послушание; внасяне на каквито и да е пожертвования; встъпване в брак; развод или отказ от брак, с изключение на случаите, в които бракът е невъзможен по канонични причини; отказ от съпружески живот в брака; отказ от военна служба; отказ от участие в избори или от изпълнение на други граждански задължения; отказ от получаване на медицинска помощ; отказ от придобиване на образование; от трудоустрояване или смяна на местоработата; промяна на местоживеенето.

Има случаи, в които духовници, злоупотребявайки с властта си над пасомите, изискват от тях да внасят като пожертвования големи суми или да прехвърлят имуществото си на църквата, в това число и на самите духовници. Подобни изисквания са характерни за тоталитарните секти, но са абсолютно недопустими за Православната Църква.

Следва

Митр. Антоний Сурожки: "Внимавайте, братя свещеници!"

Епископ Иларион (Алфеев): "За взаимоотношенията между духовенството и миряните"