Говори ли Библията за прераждане?

Ще ос­та­вим нас­т­ра­на въп­ро­са как­ви са при­чи­ни­те за раз­п­рос­т­ра­ня­ва­не­то на то­ва твър­де­ние. Да­ли то­ва са ин­си­ну­а­ции, це­ля­щи дис­к­ре­ди­ти­ра­не­то на Цър­к­ва­та и по­ред­но­то об­ви­не­ние сре­щу нея, че сан­к­ци­о­ни­ра поз­на­ни­е­то; да­ли то­ва е опит на чуж­ди за хрис­ти­ян­с­т­во­то вяр­ва­ния да на­ме­рят сво­е­то пот­вър­ж­де­ние, ка­то се до­мог­ват до ав­то­ри­те­та на Еван­ге­ли­е­то; или прос­то на­чин за не­о­фи­ти­те, не­поз­на­ва­щи още хрис­ти­ян­с­ко­то уче­ние в дъл­бо­чи­на, да съв­мес­тят вя­ра­та, в ко­я­то са прив­ле­че­ни от Хрис­тос, с дов­че­раш­ни­те си убеж­де­ния. Та­ка или ина­че не­мал­ко хо­ра от цър­ков­ни­те сре­ди са из­ку­ше­ни от по­доб­ни твър­де­ния, за­то­ва не би­ва да под­ми­на­ва­ме то­зи факт, а да се опи­та­ме да раз­бе­рем до­кол­ко ос­но­ва­тел­ни са те.

Новият Завет и “прераждането”
Ще по­тър­сим от­го­во­ра най-нап­ред в са­мия Нов За­вет. По-спе­ци­ал­но ще ви­дим как и ко­га е оп­ре­де­лен със­та­вът на но­во­за­вет­ния сбор­ник и да­ли в древ­ни­те сбор­ни­ци е има­ло кни­ги и па­са­жи, ко­и­то не съ­щес­т­ву­ват в Биб­ли­я­та, поз­на­та ни днес. За ра­дост на из­с­ле­до­ва­те­ли­те на Све­ще­но­то Пи­са­ние, как­то ни­кой друг пис­мен из­точ­ник, Но­ви­ят За­вет е дос­тиг­нал до нас в уди­ви­тел­но мно­го за­па­зе­ни древ­ни ръ­ко­пи­си -­ по­ве­че от 5 000, ня­кои от ко­и­то са мно­го близ­ки по вре­ме до своя ори­ги­нал, като се доближават дори до 20-ина години от научно доказания времепроизход.

Кни­ги­те, вли­за­щи в ка­но­на на Но­вия За­вет, са на­пи­са­ни през т. нар. апос­тол­с­ки пе­ри­од от ис­то­ри­я­та на Цър­к­ва­та. В със­та­ва на Но­вия За­вет вли­зат че­ти­ри­те Еван­ге­лия, Де­я­ния на све­ти­те апос­то­ли, 21 пос­ла­ния и кни­га От­к­ро­ве­ние. На­пи­са­ни са от Ма­тей, Йо­ан и Пе­тър от чис­ло­то на 12-те апос­то­ли, еван­ге­лис­ти­те Мар­ко и Лу­ка,­ спът­ни­ци и сът­руд­ни­ци на вър­хов­ни­те апос­то­ли, Яков и Юда, бра­тя Гос­под­ни по плът, и апос­тол Па­вел,­ из­б­ран за бла­го­вес­т­ител след Въз­к­ре­се­ни­е­то на Хрис­тос. Кни­ги­те са пи­са­ни по кон­к­рет­ни по­во­ди за нуж­ди­те на раз­лич­ни цър­ков­ни об­щи­ни и от­дел­ни ли­ца, но по­ра­ди го­ля­ма­та рев­ност у хрис­ти­я­ни­те да че­тат и раз­п­рос­т­ра­ня­ват апос­тол­с­ки­те пи­са­ния те се пре­пис­ва­ли и пре­ми­на­ва­ли от об­щи­на в об­щи­на, а вся­ка но­во­ос­но­ва­на цър­к­ва по­лу­ча­ва­ла от сво­и­те ос­но­ва­те­ли пъ­лен сбор­ник от све­ще­ни­те кни­ги.

По­ра­ди го­ле­ми­те раз­с­то­я­ния меж­ду цър­ков­ни­те об­щи­ни дос­ти­га­не­то на ед­но или дру­го апос­тол­с­ко пи­са­ние до всич­ки цър­к­ви е изис­к­ва­ло вре­ме. Но за­па­зе­ни пис­ме­ни па­мет­ни­ци от II век (Му­ра­то­ри­е­ви­ят ка­нон, си­рийс­ки­ят пре­вод на Но­вия За­вет Пе­ши­то, сви­де­тел­с­т­ва­та на бе­ле­жи­ти цър­ков­ни­ци ка­то св. Ири­ней Ли­он­с­ки, Тер­ту­ли­ан, Кли­мент Алек­сан­д­рийс­ки) указ­ват, че в пър­ви­те ве­ко­ве на хрис­ти­ян­с­т­во­то във всич­ки цър­к­ви са из­вес­т­ни, раз­п­рос­т­ра­не­ни и по­чи­та­ни ка­то све­ще­ни ед­ни и съ­щи кни­ги, а те са съ­щи­те, ко­и­то поз­на­ва­ме и днес. Съ­пос­та­вя­не­то на хи­ля­ди­те за­па­зе­ни ръ­ко­пи­си и де­сет­ки­те древ­ни пре­во­ди на Но­вия За­вет по­каз­ва, че ня­ма фраг­мен­ти в най-древ­ни­те об­раз­ци, ко­и­то да са за­ли­че­ни от цен­зо­ри и да лип­с­ват в тек­с­та на днеш­на­та ни Биб­лия. Нап­ро­тив, до­ри в днеш­ния текст фи­гу­ри­рат па­са­жи, ко­и­то от­със­т­ват в древ­ни­те ръ­ко­пи­си. То­ва са 19 и 20 стих от 16 гла­ва на Еван­ге­ли­е­то според Марк, 7-8 стих от 5 гла­ва на Пър­во­то съборно пос­ла­ние на св. ап. Йо­ан Бо­гос­лов и раз­ка­зът за пре­лю­бо­дей­ка­та от Еван­ге­ли­е­то според св. ап. Йо­ан (Йо­ан 7:53-8:11). В те­зи па­са­жи оп­ре­де­ле­но ня­ма и на­мек за пре­раж­да­не.

До­ка­за­тел­с­т­во за не­на­кър­ни­мост­та на Еван­ге­ли­е­то мо­жем да на­ме­рим и в един тъ­жен за Цър­к­ва­та факт ­- от­па­да­не­то от тя­ло­то й на це­ли на­ци­о­нал­ни цър­к­ви по­ра­ди ед­ни или дру­ги ере­ти­чес­ки от­к­ло­не­ния от Пра­вос­ла­ви­е­то. Още в V-VI в. от един­с­т­во­то на Цър­к­ва­та се от­де­лят т. нар. до­хал­ки­дон­с­ки из­точ­ни цър­к­ви: ар­мен­с­ка­та, коп­т­с­ка­та и си­рийс­ка­та. Те прек­ра­тя­ват вся­как­ви от­но­ше­ния с Кон­с­тан­ти­но­пол и Рим. То­ва ще ре­че, че ако ня­кой в Кон­с­тан­ти­но­пол или Рим би дръз­нал да по­сег­не на це­лост­та на Еван­ге­ли­е­то и да цен­зу­ри­ра ня­кои па­са­жи, те­зи цър­к­ви не би­ха про­пус­на­ли да го изоб­ли­чат. Пък и та­ко­ва гру­бо по­се­га­тел­с­т­во лес­но би мог­ло да се до­ка­же и се­га при прос­то срав­не­ние меж­ду биб­ли­и­те на т. нар. древ­ни из­точ­ни цър­к­ви и на­ша­та Биб­лия. Подобно срав­не­ние би по­ка­за­ло, че ня­ма та­ки­ва час­ти, ко­и­то от­със­т­ват в ла­тин­с­ки­те пре­во­ди, но съ­щес­т­ву­ват в си­рийс­ки­те, нито има тек­с­то­ве, ко­и­то са налице при коп­ти­те или ар­мен­ци­те, а ги ня­ма в сла­вян­с­ки­те пре­во­ди. (Са­мо от­но­ше­ни­е­то към книга “От­к­ро­ве­ни­е на св. Йоан Богослов” е раз­лич­но в раз­лич­ни­те вре­ме­на и на­ро­ди.)

Сле­до­ва­тел­но твър­де­ни­е­то, че в тек­с­та на Еван­ге­ли­е­то е има­ло па­са­жи, пот­вър­ж­да­ва­щи уче­ни­е­то за пре­раж­да­не­то, ко­и­то впос­лед­с­т­вие са за­ли­че­ни, е не­вяр­но.
Но за да сме пре­дел­но обек­тив­ни, ще ос­та­вим за мо­мент Биб­ли­я­та нас­т­ра­на и ще ви­дим как­во е би­ло от­но­ше­ни­е­то на древ­ни­те хрис­ти­я­ни към пре­раж­да­не­то, ка­то раз­гър­нем пи­са­ни­я­та на най-древ­ни­те цър­ков­ни пи­са­те­ли. Ста­ва въп­рос за т. нар. апо­ло­ге­ти или за­щит­ни­ци на вя­ра­та, тво­ри­ли през II-III век. Ако док­т­ри­на­та за пре­раж­да­не­то е би­ла на­ис­ти­на из­по­вяд­ва­на от хрис­ти­я­ни­те от пър­ви­те ве­ко­ве, то тя би след­ва­ло да на­ме­ри из­раз и пот­вър­ж­де­ние в тво­ре­ни­я­та на те­зи древ­ни хрис­ти­ян­с­ки пи­са­те­ли.

Тво­ре­ни­я­та на апо­ло­ге­ти­те са из­ви­ка­ни от не­об­хо­ди­мост­та но­во­по­я­ви­ла­та се и все още не­ут­вър­де­на хрис­ти­ян­с­ка вя­ра да бъ­де за­щи­те­на от на­пад­ки­те от стра­на на ед­на ка­то ця­ло враж­деб­на към хрис­ти­ян­с­т­во­то сре­да: от ези­чес­ка­та дър­жа­ва, не­ве­жа­та тъл­па, ези­чес­ки­те фи­ло­со­фи и не на пос­лед­но мяс­то - от зап­ла­ха­та раз­лич­ни чуж­ди на хрис­ти­ян­с­т­во­то ези­чес­ки и ере­ти­чес­ки вяр­ва­ния да на­ру­шат чис­то­та­та на хрис­ти­ян­с­ка­та вя­ра.

Тер­ту­ли­ан остро про­ти­во­пос­та­вя вярата във възкресението на док­т­ри­на­та за пре­раж­да­не­то. За то­зи ви­ден цър­ко­вен пи­са­тел от II в. вя­ра­та във въз­к­ре­се­ни­е­то е она­зи, ко­я­то за­щи­та­ва ис­ти­на­та за не­пов­то­ри­мост­та на чо­веш­ка­та лич­ност. “А­ко бих­ме ис­ка­ли -­ пи­ше той -­ да се по­ше­гу­ва­ме кой в как­во жи­вот­но ще се пре­вър­не, мо­жем в сво­бод­но­то си вре­ме да на­ме­рим мно­го, ка­за­но по то­зи въп­рос у раз­лич­ни­те ав­то­ри. Все пак не­ка си ос­та­нем при на­ше­то твър­де­ние: че мно­го по-дос­той­но е да вяр­ваш, че от чо­ве­ка пак чо­век ще се по­я­ви. И тъй ка­то ос­но­ва за зав­ръ­ща­не­то е за­мис­ле­ни­ят от Бо­га съд, то за­дъл­жи­тел­но тряб­ва да из­ле­зе лич­ност, за да по­лу­чи Бо­жи­я­та при­съ­да за доб­ри­те си де­ла.”

Не­го­ви­ят съв­ре­мен­ник Ми­ну­ций Фе­ликс виж­да в док­т­ри­на­та за пре­раж­да­не­то изо­па­че­но раз­би­ра­не за въз­к­ре­се­ни­е­то. В сво­я­та апо­ло­гия на хрис­ти­ян­с­т­во­то “Октавий” той пи­ше: “Що се от­на­ся до въз­к­ре­се­ни­е­то, то най-про­чу­ти­те от фи­ло­со­фи­те ­- най-нап­ред Пи­та­гор, но глав­но Пла­тон -­ са да­ли не­яс­ни и по­ло­вин­ча­ти обяс­не­ния. Те учат, че след раз­па­да­не­то на те­лес­ни­те око­ви ду­ши­те са­ми про­дъл­жа­ват да жи­ве­ят веч­но и от­но­во, и от­но­во пре­ми­на­ват в но­ви те­ла. За да изо­па­чат ис­ти­на­та, до­ба­вят и то­ва, че чо­веш­ки­те ду­ши вли­зат в до­би­тъ­ка, пти­ци­те и ди­ви­те зве­ро­ве. То­ва е твър­де­ние, дос­той­но не за се­ри­о­зен фи­ло­соф, а за поз­во­ля­ващ си гру­би ше­ги ав­тор на ми­мо­ве.”

Св. Ири­ней Ли­он­с­ки (ІІ пол. на ІІ в.) из­тък­ва вя­ра­та си във въз­к­ре­се­ни­е­то на все­ки чо­век в ця­ла­та му ду­хов­но-те­лес­на иден­тич­ност: “Та­ка как­то все­ки от нас при­е­ма съз­да­де­но­то от Бо­га тя­ло, та­ка все­ки има своя соб­с­т­ве­на ду­ша. Бог не е бе­ден и не стра­да от не­до­и­мък, за да не е в със­то­я­ние на вся­ко тя­ло да да­де своя ду­ша.” (“Срещу ересите”)

Св. Юс­тин Фи­ло­соф (ум­рял ок. 167 г.) в поп­ри­ще­то си на фи­ло­соф сам бил при­вър­же­ник на пла­то­низ­ма и вяр­вал в пре­раж­да­не­то. Пре­ло­мен мо­мент в жи­во­та му е раз­го­во­рът му със ста­рец-хрис­ти­я­нин, ко­го­то сре­ща на мор­с­кия бряг. То­зи раз­го­вор по-сет­неш­ни­ят пла­ме­нен за­щит­ник на вя­ра­та в Хрис­тос и Въз­к­ре­се­ни­е­то пре­да­ва в своя “Ди­а­лог с ев­ре­и­на Три­фон”. Ста­ре­цът точ­ка по точ­ка убе­ди­тел­но обор­ва вя­ра­та на ези­чес­кия фи­ло­соф в пре­раж­да­не­то и не ос­та­вя у не­го и у чи­та­те­ли­те на то­ва тво­ре­ние ни­как­во мяс­то за съм­не­ние.

Друг хрис­ти­ян­с­ки пи­са­тел от II век Ати­на­гор от Ати­на пи­ше цял трак­тат “За въз­к­ре­се­ни­е­то на мър­т­ви­те”, ко­й­то не ос­та­вя ни­как­во мяс­то за фан­та­зи­и­те на пре­раж­да­не­то.

В своя фун­да­мен­та­лен труд “С­ре­щу Целз” го­ле­ми­ят бо­гос­лов от пър­ва­та по­ло­ви­на на III в. Ори­ген каз­ва по по­вод на уче­ни­е­то за пре­раж­да­не­то след­но­то: “Да ле­ку­ва­ме те­зи, ко­и­то стра­дат от глу­па­ва­та вя­ра в пре­раж­да­не­то.” И на дру­го мяс­то: “Не вяр­ва­ме в стран­с­т­ва­не­то на ду­ши­те, ни­то в то­ва, че ду­ши­те вли­зат в те­ла­та на не­ра­зум­ни­те жи­вот­ни.”

Пор­фи­рий (232-304 г.), мо­же би пос­лед­ни­ят от го­ле­ми­те фи­ло­со­фи на древ­ност­та, ко­ри­ги­ра съ­щес­т­ве­но док­т­ри­на­та за пре­раж­да­не­то, ка­то при­е­ма, че ду­ши­те на хо­ра­та след смърт­та се зав­ръ­щат са­мо в чо­веш­ки те­ла, а не в жи­во­тин­с­ки. Но независимо от това от­но­ше­ни­е­то на Хрис­то­ви­те пос­ле­до­ва­те­ли към пре­раж­да­не­то ос­та­ва неп­ро­ме­не­но.

Бла­же­ни Ав­гус­тин (354-430 г.) по­ле­ми­зи­ра или по-ско­ро ос­ми­ва уче­ни­е­то на Пор­фи­рий, ка­то каз­ва: “С­по­ред тру­до­ве­те на Пла­тон чо­веш­ки­те ду­ши след смърт­та пре­ми­на­ват в те­ла и то до­ри в те­ла на жи­вот­ни. [...] На Пор­фи­рий то­ва съв­сем ес­тес­т­ве­но не се е ха­ре­са­ло. Той вяр­вал, че чо­веш­ки­те ду­ши вли­зат са­мо в чо­веш­ки те­ла, ес­тес­т­ве­но не в те­зи, ко­и­то са на­пус­на­ли, а в дру­ги, но­ви. На­вяр­но се е сра­му­вал да по­вяр­ва в пър­во­то, не мо­жей­ки да при­е­ме ми­съл­та, че май­ка­та, пре­вър­на­та евен­ту­ал­но в ма­га­ри­ца, ще тряб­ва да но­си своя син; не се е сра­му­вал оба­че да вяр­ва във вто­ро­то, без да взе­ма под вни­ма­ние, че обър­на­та­та в мла­до мо­ми­че май­ка би мог­ла да се оже­ни за си­на си.” “Кол­ко по-прек­рас­но е -­ пи­ше блаж. Ав­гус­тин -­ да вяр­ваш в то­ва, че ду­ши­те са­мо вед­нъж ид­ват в соб­с­т­ве­ни­те си те­ла, от­кол­ко­то - че мно­гок­рат­но пре­ми­на­ват в раз­лич­ни те­ла.” А ето как­во каз­ва той за Пла­то­но­ва­та те­о­рия за ре­ми­нис­цен­ци­я­та, въз­к­ре­ся­ва­на днес от ня­кои при­вър­же­ни­ци на пре­раж­да­не­то: “Пла­тон, то­зи про­чут фи­ло­соф, се опит­ва да ни убе­ди, че ду­ши­те са жи­ве­ли тук, на зе­мя­та, още пре­ди да се свър­жат с тя­ло­то. От то­ва спо­ред не­го след­ва­ло, че поз­на­ни­е­то е по-ско­ро при­пом­ня­не на ве­че поз­на­ти не­ща, от­кол­ко­то поз­на­ва­не на но­ви. Той раз­каз­ва нап­ри­мер за мом­че, ко­е­то от­го­ва­ря­ло на за­да­де­ни му въп­ро­си по ге­о­мет­рия ка­то опи­тен учен. [...] Но то­ва са лъж­ли­ви спо­ме­ни, по­доб­ни на то­ва, ко­е­то най-чес­то из­пит­ва­ме в сън­ни­те бъл­ну­ва­ния. Случ­ва се та­ки­ва съ­ни­ща да на­вес­тя­ват хо­ра­та до­ри на­я­ве, при­чи­на за ко­е­то са зли­те и лъж­ли­ви ду­хо­ве, за ко­и­то е мно­го важ­но да съ­щес­т­ву­ват та­ки­ва фал­ши­ви пред­с­та­ви за стран­с­т­ва­не­то на ду­ши­те, за да въ­ве­дат хо­ра­та в заб­луж­де­ни­е.”

Стру­ва ми се, че те­зи сви­де­тел­с­т­ва, ма­кар и крат­ки, са на­пъл­но ед­нознач­ни и дос­та­тъч­ни, за да илюс­т­ри­рат как­во е би­ло от­но­ше­ни­е­то на древ­на­та Цър­к­ва към уче­ни­е­то за пре­раж­да­не­то.

Раз­би­ра се, в син­к­ре­ти­чес­ка­та Рим­с­ка им­пе­рия, в ко­я­то сво­бод­но са шес­т­ва­ли все­въз­мож­ни ре­ли­гии и уче­ния, иде­я­та за пре­раж­да­не­то е би­ла ши­ро­ко раз­п­рос­т­ра­не­на и доб­ре из­вес­т­на на хрис­ти­я­ни­те. Но из­с­лед­ва­не­то на хрис­ти­ян­с­ки­те пис­ме­ни па­мет­ни­ци от оне­зи вре­ме­на не да­ват ни­как­во ос­но­ва­ние да се пред­по­ла­га, че ня­ко­га уче­ни­е­то за пре­раж­да­не­то е на­ми­ра­ло до­бър при­ем сред пос­ле­до­ва­те­ли­те на Хрис­тос. Нап­ро­тив, древ­ни­те хрис­ти­я­ни яс­но раз­би­ра­ли сми­съ­ла на Въз­к­ре­се­ни­е­то и не­го­ва­та дъл­бо­ка не­съв­мес­ти­мост с чуж­ди­те на Еван­ге­ли­е­то вяр­ва­ния за съд­ба­та на чо­ве­ка след смърт­та.

Днес ка­то че ли е на­ма­ля­ло до­ри сред най-рев­нос­т­ни­те хрис­ти­я­ни съз­на­ни­е­то за то­ва, кол­ко цен­т­рал­но мяс­то в хрис­ти­ян­с­т­во­то за­е­ма Въз­к­ре­се­ни­е­то и че та­зи вя­ра не мо­же да се съв­мес­тя­ва с док­т­ри­на­та за пре­раж­да­не­то.

Впро­чем ня­ма ни­що ло­шо във вя­ра­та в пре­раж­да­не­то в дох­рис­ти­ян­с­кия ези­чес­ки свят или сред нех­рис­ти­я­ни, не­поз­на­ва­щи още Хрис­тос. В те­зи вяр­ва­ния на­ми­рат из­раз ня­кои прав­ди­ви пре­ду­се­ща­ния и до­гаж­да­ния за ис­ти­на­та за зад­г­роб­на­та участ на чо­ве­ка: че чо­веш­ко­то съ­щес­т­ву­ва­не прех­вър­ля гра­ни­ци­те на смърт­та; че де­ла­та ни, доб­ри или ло­ши, ни за­ся­гат мно­го по-дъл­бо­ко, от­кол­ко­то е ви­ди­мо и имат пря­ко от­но­ше­ние към зад­г­роб­на­та ни участ; че в мно­го­об­ра­зи­е­то на чо­веш­ки съд­би има по-дъл­бо­ки и ра­зум­ни ос­но­ва­ния от сля­па­та слу­чай­ност и лич­на­та ни во­ля; че гре­хът и зло­то мо­гат да бъ­дат пре­о­до­ле­ни и то­ва за­ви­си от нас и т. нат.

Свет­ли­на­та на свещ­та е не­що без­к­рай­но цен­но и по­лез­но в неп­рог­лед­на­та нощ на не­раз­би­ра­не­то на све­та и на­ше­то мяс­то в не­го. Ние оба­че сме хрис­ти­я­ни и тай­на­та на чо­веш­ко­то ни съ­щес­т­ву­ва­не и ес­ха­то­ло­ги­чес­ка участ ни е раз­к­ри­та яс­но от Иисус Хрис­тос и от светите от­ци на Цър­к­ва­та. На днев­на­та свет­ли­на, която пръска Ис­ти­на­та, т. е. Хрис­тос, раз­би­ра­ме кол­ко фраг­мен­тар­но, из­к­ри­ве­но и на­ив­но е би­ло оно­ва, ко­е­то сме виж­да­ли на пла­мъ­ка на свещ­та. С из­рас­т­ва­не­то във вя­ра­та, с жи­во­то при­об­ща­ва­не с Хрис­тос, ес­тес­т­ве­но, вся­как­ви уче­ния, не­съв­мес­ти­ми с Ис­ти­на­та-Хрис­тос, би тряб­ва­ло да от­па­дат, да от­ми­на­ват ка­то дет­с­ки бо­лес­ти с пре­ми­на­ва­не­то в по-гор­на ду­хов­на въз­раст.

Да не поз­на­ваш Ис­ти­на­та и да я тър­сиш в ед­но или дру­го уче­ние, е по­нят­но и прос­ти­мо. Но да вяр­ваш в Хрис­тос, да ти е раз­к­ри­та ис­ти­на­та, а да про­дъл­жа­ваш да тър­сиш обяс­не­ния за тай­ни­те на би­ти­е­то извън Христовото учение ­ е бе­зу­мие.