Homo liturgicus или защо ходим на църква?

Това обединяване не е нещо ново. То е станало още при Кръщението, чрез което кръщаваните стават Христови членове. Първите християни осъзнавали и преживявали това по конкретен начин. За тях молитвата била събранието на всички заедно в Божия дом, тя е била църковна молитва. Св. апостол и евангелист Лука описва това много лаконично: „И всеки ден единодушно престояваха в храма...” (Деян. 2:46). Молитвата бива чута по-добре и дава повече плодове в църковното богослужение.

От друга страна, енорийската сплотеност предпазва от разединение, охлаждане между отделните членове и отчуждение в патологичната самонадеяност и самолюбуване. Едновременно с това литургичната рамка съхранява жизнеността на молитвата, следи и предпазва от многобройните познати и опасни нововъведения и отклонения дори от вярата и етоса.
 
Самотата винаги крие опасности
 
В същото време църковното богослужение поддържа разумен баланс между личната и общата молитва, като поправя евентуалните пропуски.

Освен всичко това богослужението ни съединява с Христос в тайнството на Неговото тяло - Църквата. Това е така, защото богослужението се превръща в семейна молитва, молитва на Божиите чеда – малки и големи, бедни и богати, праведни и грешни.

Какво величие се разгръща, когато чуваш не „Отче мой”, а „Отче наш” - взаимна хармония на сърцата и съзвучие на гласовете!

Следователно, ако чувстваш нужда да се молиш, побързай да отидеш в неделя на църква, в дома за молитва, и се помоли заедно с Христовото тяло. Евхаристията е сърцето на богослужението. За да се приземим малко, ще трябва да признаем, че като хора, които ходят на църква, естествено не винаги имаме една и съща пламенност и ревност. Има моменти на вялост, отпуснатост, житейски и нечисти помисли, духовна суша. Тогава приличаме на войниците, които маршируват и в същото време механично пеят. Техният ум е далеч от тяхното конкретно задължение, но въпреки това песента, която всички пеят, поддържа техният ентусиазъм и идентичност, за да им напомни, че те като стражи защитават родината. Тяхното намерение да й служат остава неизменно. И ние трябва да си припомним, защо сме отишли в събранието, както и че Бог с открито сърце очаква нашия диалог.

Нека откроим и огромната сила на молитвата. Тя духовно ни пренася в друг свят, където жадни и гладни души очакват да се освежат, да обновят своите запаси. Толкова често отвличаме вниманието си сред вихъра на света. За да не изпаднем в летаргията на земното, тленното и тварното, ние се нуждаем от средство за пробуждане и целебен тръбен звук, нуждаем се от взор към небето, от искрена и жива молитва.

Достатъчно е само да си припомним колко лесно вярващи - при това благочестиви вярващи - с течение на времето са станали безразлични и са се отдалечили от Църквата.

Всички понякога упорито твърдим, че знаем достатъчно, че много сме слушали за Евангелието; че сме изрядни християни, познаваме добре Църквата и често ходим на църква. Накратко, твърдим, че вече сме християни. Но от реалността на всекидневния живот се вижда, че с подобни мисли нито познаваме Евангелието, както трябва, нито сме го чели, нито се опитваме да се запознаем с него по-отблизо. Последица от всичко това е, че нашите енориаши страдат от духовна нищета и литургична суша.
 
Вярата ни става се все по-абстрактна, лишена от всякаква отговорност и себеотрицание
 
На практика всички тези недостатъци клонят към атеизъм и агностицизъм, придружени от духовно и нравствено безразличие и отчуждение.

За разлика от това в топлия климат на дейната и жива богослужебна енория има надежда за пробуждане и завръщане. Отдалечилият се човек ще се завърне, за да блести отново светлината от загасения светилник. Той отново ще срещне Христос, за да се разгори отново. Ще оживее, както дърветата, които почти са изсъхнали, тъй като поради суша не са поливани достатъчно. Само да усети, че прохладата на „живоносната вода” го докосва, той веднага ще се изправи, ще преоткрие духовната си сила и здраве. Виждаме благотворното въздействие на енорията, която просто трябва да си възвърне своята жизнеспособност.

Съвременната енория среща нови предизвикателства. Обществото в най-общ смисъл се еманципира от религията и се отдалечава и от всяка връзка с вечните и неизменни духовни ценности. Естествена последица от това е релативизацията на основните нравствени закони. Човек забравя, защо е бил сътворен светът. Не се интересува от нищо друго, освен от себе си. Не се занимава с въпроса, защо самият той се е появил в света. Това не го вълнува. Харесва му новата антропология на пълната автономност, тоест да живее, както той иска. Подобно разбиране обаче съдбоносно води до ожесточение и гибел на човека. Това обяснява, защо човек не внушава респект и се принизява до обикновен биологичен индивид. Нека всички се замислят върху тези въпроси - технократите, генетичните инженери, политиците;  а други нека обърнат внимание на възникналите нравствени проблеми, които никак не са безобидни. В тази ситуация се вижда степента на нравствената криза на съвременния човек и тежката отговорност на енорията за неговото изцеление.

Възраждащият характер на светата Литургия

В началото на втори век, когато броят на кръстените нараснал, се създали малки групи във вътрешността на Римската империя. Придвижването на вярващите до града, в който се намирала епископската катедра, било трудно. Плиний Младши свидетелства, че вярващите вземали участие в евхаристийното събрание по този много изморителен начин. С времето същият проблем се появил дори в централни градове, тъй като се увеличил броят на християните.  През този период все още нямало големи църкви и затова често за богослужението бил използван някой частен дом. От епископския център частица от светото Причастие - fermentum - била отнасяна от дякона във всеки молитвен дом (църква) като символ на общението и единството.

Това църковно цяло – енорията, събранието като духовна майка на вярващите имало за цел да роди чеда, а след това и да ги възроди въз основа на духовността на величественото тайнство: тайнството на хляба и виното. Христовото тяло се съзижда във времето и пространството върху същата основа. Това е Църквата, както тя съществува в историята. И тогава се потвърждават думите от Откровението: „Ето скинията на Бога с човеците” (Откр. 21:3; тук под скиния се разбира общността - б. р.). Въпреки че Църквата се намира тук и сега, в същото време тя се променя, развива, непрестанно се разширява, расте. Тя води своите членове напред, нагоре, към небесното. Но там, където няма такова движение, такъв „кипеж”, неизбежно се появяват проблеми.
 
Хората се нуждаят от Църквата, за да имат живот, но и Църквата се нуждае от своето паство, от хората, за да се развива, да роди и подготви свети членове. Свети Киприян Картагенски е формулирал уникалността на нейната мисия с известните думи „извън Църквата няма спасение”[1].

Членът от Символа на вярата „Вярвам в една, свята... Църква” предполага, че нейната святост е двояка: тя е свята по своята божествена природа и в същото време е свята чрез своите членове. Църквата е отговорна за своите членове, за да могат те да възраснат и достигнат зрялост. Следователно, това е едно постоянен процес на развитие.

Точно тогава възникват много проблеми. Често те водят до напрежение в отношенията, застой, непоследователност и негативност. Преди всичко, централното място на Евхаристията в енорията не трябва да води до оттеглянето от отговорност или до приспиване на енориашите. Чрез св. Литургия постоянно ни се напомня „Светинята е за светите”, тоест напомня ни се, че постепенно трябва да станем свети!

Затова всеки опит за отдалечаването на енорията от тази главна цел и превръщането й в социална и благотворителна организация означава загуба на нейната идентичност и води до избледняване и много отклонения от верния път. Енорията ще изпитва това напрежение до Второто Христово пришествие. Същевременно тя трябва да се бори, за да отхрани членовете си въпреки човешките несъвършенства и честите възходи и падения. Тя ражда своите чеда чрез кръщението, но не може да спре дотам. Те очакват от нея храна, грижа, многостранно поучение за възраждането в Христос, за да се избегне всяка подмяна.

***

Не трябва да забравяме основата на многобройните плодове на тайнството Евхаристия, което е  Христово, тоест богоцентрично дело, което обаче таинствено се крепи и върху съработничеството на Неговия народ, на верните и посветени членове, тоест върху църковния и евхаристиен народ. Тук е  налице синергия между тео-логията и еклезио-логията. Това двояко дело се осъществява от Светия Дух в света и за света. Тази „свише” реалност конституира новата антропология, новото възприятие за човека и неговото предназначение на земята, за да не може той да се привързва към нея повече от необходимото. Само необяснимата, необятна и безкрайна Божия любов може да обясни голямата чест, която се оказва на човека в св. Литургия, след като той се преобразява от земно в обожено същество.

Това е така, защото евхаристийният живот го прави служител, съ-служител, съ-принасян, обожен и съ-прославен човек. Обикновеният, смирен и незначителен човек, който участва в богослужението, се издига в литургичен човек. Често срещаният напоследък израз homo liturgicus не е филологическо преувеличение, а самата реалност.
 
Какво се случва по време на тайнството? Обикновено не си задаваме този въпрос. За съжаление ни занимават само няколко външни аспекта на св. Литургия – и това е толкова трагично, че стигаме дотам да мислим, че всичко там се ръководи и извършва от свещенослужителя, от певците и че привидно задължението на хората в храма чисто и просто е да присъстват, да ходят в храма, да следят това, което се извършва, а за компенсация да получат  нафора! Мнозина от нас мислят така и успокояват съвестта си с думите „Обичаме службите! Редовно ходим на тях! И стоим до края, за да вземем нафора. Не си тръгваме, както другите!” Как да не плачем с горчиви сълзи пред това невежество и заблуда?

Самите богослужебни текстове ни опровергават, дават ни урок и ни връщат в правилното и много по-пространно разбиране.

Най-големият плод на вярата е установяването на много близки отношения с Бога. С течение на времето тези отношения ще се разраснат. В св. Литургия от обикновени отношения те се променят в светотайнствено общуване, в което приемаме целия Христос, погребан и възкръснал. Ставаме съ-телесници - Христос се пренася, за да Го приемем в нас. В същото време и от човека се очаква да покаже своята причастност, да се жертва, да се принизи, за да може да приеме Светия на светите. И от двете страни се очакват действия, за да се стигне до единение чрез Светия Дух. По този начин се избягват двете крайности, които нажежили богословския спор между бл. Августин и Пелагий (430 г.), който  засегнал въпрос за Божията и човешката страна в спасението. Тук няма отговор, защото се касае за тайнство и то може да бъде разбрано само чрез критерия на едно друго, още по-величествено и непостижимо за ума ни тайнство: именно, че Христос прие пръв да ни възлюби, както Женихът – Своята невеста. Свети апостол Павел обяснява това: „Христос обикна църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото; за да я представи на Себе Си славна църква, която няма петно или порок, или нещо подобно, но да бъде света и непорочна” (Еф. 5:26-27).

Тук ясно се вижда и описва, какво е направил Христос, какво очаква от всички нас и от всеки един човек. Посланието до ефесяни трябва да легне в основата на всяко литургично обучение. В него са описани поразителните, преломни, необясними за човека Божии дела, чиято цел е човек да се приближи до Него и да съ-действа за своето спасение: „както и ни избра чрез Него, преди да се свят създаде, за да бъдем свети и непорочни пред Него” (Еф. 1:4). В Своята любов Той ни е предопределил за осиновение. Каква голяма чест: от въстанали срещу Него да  станем Негови синове!

„Тая благодат Той изобилно ни дарува,... макар да бяхме мъртви поради престъпленията, оживотвори ни с Христа... и възкреси с Него и постави на небесата; и тъй, вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога” (1:8; 2:5-6, 19).

Когато хората научат всички тези уроци на св. ап. Павел по еклезиология, тогава и най-секуларизираният вярващ човек ще бъде разоръжен от хладното си отношение  и отдалечаване от тайнството. Той ще започне да осъзнава, че

трябва да остави оправданията и от присъстващ на св. Литургия да се преобрази в съ-принасян и съ-жертван човек;
 
ще започне да осъзнава, че присъствието му не е знак за това, че той е неутрален и хладен наблюдател, който обича службите.

Трябва да изтъкнем още няколко убедителни причини. Вярващите принасят даровете, които ще бъдат осветени, с увереността, че вземат дейно участие в богослужението. В херувимската песен „почетното звание” се отнася към всички, които участват в богослужението. Ангелите, херувимите прославят Бога. Сега и ние заемаме „официално място”, бидейки удостоени да изобразяваме  херувимите. Всички ние, „тайно изобразявайки херувимите,... нека сега отложим всяка житейска грижа”. Защо е всичко това? Отговорът се крие в същата песен: „и тъй, да приеме Царя на всичко, Когото ангелските чинове невидимо тържествено носят”.

При това всички молитви на анафората предполагат приношението и участието на народа в тайнството. В най-великия момент извършителят на тайнството ни напомня, че извършител и принасящ е не само той, а всички заедно. Тогава той благоговейно издига св. Дарове и възглася: „Твоя от Твоих”.

Употребата на множествено число „принасяме Ти” има огромна богословска тежест, защото потвърждава, че в действителност и миряните са царствено свещенство, служители и съ-служители.

***

В зората на човечеството всички хора принасяли жертви на Твореца, но с постепенното автономизиране на човека това ставало все по-рядко, а днес почти е угаснало. Кой смята, че трябва да жертва нещо или сам той да се жертва за Бога? Разбира се, под „жертва” нямам предвид принасянето на животни, каквито законът изисквал. С Христовото въплъщение това било отменено, но не напълно, защото било заменено от безкръвната Христова жертва, която се извършва на всяка Евхаристия. Каин и Авел принесли своята жертва (Бит. 4:3-4). В цялата история на Божието домостроителство човекът не е обикновен консуматор на житейските дарове и блага, а литургичен човек, който отправя благодарност, благодари за всичко,  което истински го радва. Затова той се обръща към Бога. „Учението на 12-те апостоли” приканва верните да пристъпят „по-близо до Бога” (10:6). Всяко отдалечаване води до гибел, до смърт. Свети апостол Яков повтаря същия призив: „И тъй, покорете се Богу; опълчете се против дявола и той ще побегне от вас. Приближете се към Бога и Той ще се приближи към вас; очистете ръце, грешници; изправете сърца, двоедушни. Понесете страдания, плачете и ридайте: смехът ви нека се обърне на плач, и радостта - на тъга. Смирете се пред Господа и ще ви въздигне” (4:7-10). Тук виждаме закона на взаимната зависимост; нужно е двустранно движение, като едното следва другото.

Изкупителното дело на Спасителя в Божието домостроителство е довело до много плодове. Ще подчертаем издигането на всеки кръстен човек в член на царственото свещенство, за което говори св. ап. Петър (1 Петр. 2:9-10), както и св. апостол и евангелист Йоан в Откровението „Който ни направи пред Бога и Своя Отец царе и свещеници... и ще царуваме на земята” (1:6; 5:10). Също така не трябва да забравяме, че въпреки нашето недостойнство ние оказваме гостоприемство на Светия Дух. Действително ставаме духоносци не само с Кръщението, но и на всяка Евхаристия, като потвърждаваме това, за да можем постоянно да черпим сили и въодушевление. Свети апостол Павел говори за това: „Не знаете ли, че вие сте храм Божий и Духът Божий живее във вас? ...вие пък сте Христови, а Христос - Божий” (1 Кор. 3:16; 6:19).

Всеки член на Църквата същевременно е и свещеник. Странни думи!
 
Необичайни, не са добре приети - нито въодушевяват мнозина, нито ги трогват. Но въпреки всичко това е безспорна християнска истина. Тези думи изобщо не са нови, нито са измислица на богословите. Те са древни и принадлежат не към една затворена, а към една открита малобройна общност, но по неизказан начин се потвърждават от Божието слово. Това ни изненадва, защото не сме го знаели. Не го знаем, не са ни научили на това, както и на много други неща. Ние дори не сме се погрижили да научим, в крайна сметка, какви дарования, какви качества ми дава това, че съм християнин? Какво означава да бъдеш християнин, член на Църквата? Намираме прост отговор в анафората на св. Василиевата литургия:

„Научи ни да Ти благодарим достойно за Твоите благодеяния, които си извършил и вършиш за нас. . . Очисти ни от всяка сквернота на плътта и духа и ни научи със страх пред Тебе да вършим святост, та като приемем с чисто свидетелство на нашата съвест частица от Твоите светини, да се съединим със светите кръв и тяло на Твоя Христос”[2].

Комично и трагично е, когато в най-обикновената молитва „Отче наш” се молим „да дойде Твоето царство!” Защо ли? Къде трябва да дойде царството Му? Защо изключваме себе си? Именно за нас става въпрос, в нас трябва да дойде, да се установи, за да станем Негово жилище, Негов храм. Бог ни поверява определена мисия. Той иска ние да  бъдем Негови съработници. Църквата няма да се разпростре по целия свят, нито светът ще бъде спасен, ако не приемем царството Му, синергията, нашето общо пътуване. Нека сериозно се отнесем и оценим правата и многобройните отговорности чрез св. Литургия.

Трябва да имаме предвид, че Евхаристията не е предадена от Христос в Църквата Му, тоест в тялото на вярващите, като някакъв  ритуал, който се извършва по обичай или има за цел да замени юдейското богослужение и да добави към богослужението още едно последование, изпълнено с богати идеи. След като хлябът и виното са Самият Христос, то целта е утвърждаването на постоянното присъствие на Христос в живота на вярващите, чиито прояви са животворната любов, утехата, освобождаването от греха, под чието робство човек изнемогва. Без литургичния живот християнинът остава нерешителен, слаб, уязвим, лесно може да се подхлъзне, склонен е към тленни и сетивни неща. Как той ще се убеди, че прославяният Бог ще слезе, за да му помогне в неговата тежка борба? Как ще посрещне преждевременната смърт на любимите си хора? Как ще се отнесе към нахлуването на злото около него, вътре в самия него, на неправдата и експлоатацията?

С очите на своята душа съвременният вярващ човек трябва прозре точно тези измерения на тайнството зад покрова на принасяните дарове – да открие  не материалния елемент, а самото лице на Христос, Който слиза, за да се принизи, да се отдаде на тези, които достойно Го приемат за прошка на греховете и вечен живот, и така да се осъществи общността на личностите.

Превод: К. Константинов