В основата на всеки църковен празник стои исторически факт, чието значение обаче надхвърля тесните рамки на историята на човечеството. Тези църковни събития съединяват в едно милиони хора по света, превръщайки ги в този момент в една общност, обединени в едно тяло – Църквата, поради тяхната уникална характеристика да изразяват и факти от личната история на всеки християнин. Затова в подредбата и последователността на църковните празници можем да търсим вътрешна логика, основана на това, че освен факти от историята на човечеството, те са събития от личния път, който изминаваме, за да достигнем „пълната възраст на Христовото съвършенство” (Ефес. 4:13).
Гражданската история и празници са част от „външния” човек, който търси преди всичко своята национална и социална идентичност. Докато църковните събития като Рождество Христово, Кръщение Господне, Възкресение, Петдесетница, както и останалите празници от годишния богослужебен кръг на Православната църква проникват в глъбините на личността и разкриват търсенията и копнежите на „вътрешния” човек.
Празникът Рождество Христово, който честваме като „начало на нашето спасение”, отбелязва историческия факт на раждането на Спасителя Иисус Христос, въплътения Син Божий. Този иначе исторически факт е за всеки християнин и вътрешно събитие, защото по думите на Ангелус Силезиус и хиляда пъти Бог да се роди във Витлеем, каква полза, ако Той не се роди в нашата душа.
От древни времена хората са живеели с идеята за Спасителя и Месия. Жаждата и копнежът по Бога оставали неутолени поради повредеността на човешката природа, засегната от греха. Несекващият стремеж за възстановяване на загубеното богосиновство, в очакване да се роди Спасителят на човешкия род, може да бъде открит като малко съкровище в дълбините на всяка човешка душа. Неговото откриване обаче изисква доблест и мъжество, преди всичко да се вгледаме открито в себе си и да свалим маската на външния човек, който е вложил всичките си копнежи и терзания в утвърждаването в света, в конформизма с общността. Когато преодолеем „автономията” на външния човек, който всъщност робува на своята ограниченост, на условностите на тварния свят и неговите стихии, пред нас се открива „вътрешният” човек. Това познание е свързано с
познанието за дълбокото противоречие в човешката природа
създадена по образ и подобие Божие, но помрачена от греха. Тогава с цялата скръб и горест можем да възкликнем с апостол Павел: „...защото не това, що желая, върша, а онова що мразя, него правя... Аз зная, че в мене, сиреч в плътта ми, не живее доброто; защото желание за добро има в мене, но да го върша не намирам сили. Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша” (Рим. 7:15-19). В страданието, породено от безсилието да надделеем над противопоставеността между плътта и духа, която не е изначална, а привнесена от греха, в човешката душа се ражда жаждата за Спасител, изпратен от Бога, Който да снеме от нас непосилния товар. Така историческото събитие на раждането на Христос става факт от личната ни история, става вътрешно събитие за личността.
В Христос се разкрива тайната на скрития Бог, но и тайната на света и неговия смисъл във времето и вечността, съединени в двуединната и неразделна тайна - Богочовешката тайна. В него се открива не само начинът, по който Бог става човек и влиза в света, но и начинът, по който се става
истински човек, т. е. бог по благодат
Следването на Христос, Който е „пътят, истината и животът”, ни подтиква да отхвърлим „стария Адам” и да свалим оковите на подвластното на греха естество в тайнството Кръщение. Като това отричане на плътта не се осъществява в духа на дуализма, който е чужд за християнина. Ние отхвърляме не плътта, защото всичко сътворено от Бога е добро, а единствено „жилото в нея” и така се сдобиваме с възможността да търсим изначалната хармония в трисъставното естество на човека.
Тази последователност откриваме и в годишния богослужебен кръг или празничния цикъл на Православната църква. След Рождество Христово Църквата празнува друг голям Господски празник Кръщение Господне, Богоявление. Разкриването на тайната на Светата Троица - явяването на Бог в трите му Ипостаси като Отец, Син и Свети Дух - хвърля светлина върху
тайната на троичния състав на човека
като плът, душа и дух и го води по думите на о. Ал. Шмеман към епифанията - явяването на Царството Божие в св. тайнство Кръщение. Защото Кръщението е тайнство на възраждането (Еф. 5:26), преход от стария в новия живот. В кръщелния купел човек умира за греха и се ражда за нов живот в Христа. Затова и св. Йоан Златоуст го нарича „баня на спасението” и „баня на повторно раждане”. Така смъртта и възкресението се превръщат във вътрешни събития за личността в тайнството на Кръщението, а Църквата ни повежда според годишния богослужебен кръг към най-светлия християнски празник - Възкресение Христово.
Кръстната смърт и Възкресението на Спасителя открива и пътя в човека за раждането на Петдесетница на „новата твар”, която е възкресение на Божия образ и подобие в човека от лоното на смъртта-греха с благодатната помощ и действие на Светия Дух в Църквата. Благодатта на Светия Дух ни преобразява в „обител на Св. Троица, защото Отец и Син са неръзлъчни от Божеството на Духа”. Със снизхождането на Св. Дух Пресветата Троица заживява в нас и ни предлага обожение, отдава ни своите нетварни енергии, Своята слава, Своето Божество, всевечната светлина, към която трябва да се приобщим. В Него волята Божия не е външна за нас. Тя ни подава благодатта отвътре, проявява се в самата ни личност, защото нашата човешка воля е в съгласие с Божествената и действа заедно с нея, приема благодатта и я претворява в своя.
Както всеки празник в Църквата е неотменно свързан със св. Литургия, така и тези вътрешни събития и факти за християнската душа не остават самоцелни и самодостатъчни, те се увенчават и намират своето основание и изпълнение в св. Евхаристия, където ние не просто спомняме, но и ставаме причастни на изкупителното дело на Спасителя, приемайки светите Тайни - Тялото и Кръвта Христови.
Когато раждането, смъртта и възкресението станат факти от историята на духовното преобразяване на личността, тогава и богослужението осъществява своята цел. С тайната на Евхаристията като свой център, то е оприсъствяване на живия Христос в живота на човека и света, а чрез това - действително освещаване и преобразяване на творението и времето.
Празникът Рождество Христово, който честваме като „начало на нашето спасение”, отбелязва историческия факт на раждането на Спасителя Иисус Христос, въплътения Син Божий. Този иначе исторически факт е за всеки християнин и вътрешно събитие, защото по думите на Ангелус Силезиус и хиляда пъти Бог да се роди във Витлеем, каква полза, ако Той не се роди в нашата душа.
От древни времена хората са живеели с идеята за Спасителя и Месия. Жаждата и копнежът по Бога оставали неутолени поради повредеността на човешката природа, засегната от греха. Несекващият стремеж за възстановяване на загубеното богосиновство, в очакване да се роди Спасителят на човешкия род, може да бъде открит като малко съкровище в дълбините на всяка човешка душа. Неговото откриване обаче изисква доблест и мъжество, преди всичко да се вгледаме открито в себе си и да свалим маската на външния човек, който е вложил всичките си копнежи и терзания в утвърждаването в света, в конформизма с общността. Когато преодолеем „автономията” на външния човек, който всъщност робува на своята ограниченост, на условностите на тварния свят и неговите стихии, пред нас се открива „вътрешният” човек. Това познание е свързано с
познанието за дълбокото противоречие в човешката природа
създадена по образ и подобие Божие, но помрачена от греха. Тогава с цялата скръб и горест можем да възкликнем с апостол Павел: „...защото не това, що желая, върша, а онова що мразя, него правя... Аз зная, че в мене, сиреч в плътта ми, не живее доброто; защото желание за добро има в мене, но да го върша не намирам сили. Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша” (Рим. 7:15-19). В страданието, породено от безсилието да надделеем над противопоставеността между плътта и духа, която не е изначална, а привнесена от греха, в човешката душа се ражда жаждата за Спасител, изпратен от Бога, Който да снеме от нас непосилния товар. Така историческото събитие на раждането на Христос става факт от личната ни история, става вътрешно събитие за личността.
В Христос се разкрива тайната на скрития Бог, но и тайната на света и неговия смисъл във времето и вечността, съединени в двуединната и неразделна тайна - Богочовешката тайна. В него се открива не само начинът, по който Бог става човек и влиза в света, но и начинът, по който се става
истински човек, т. е. бог по благодат
Следването на Христос, Който е „пътят, истината и животът”, ни подтиква да отхвърлим „стария Адам” и да свалим оковите на подвластното на греха естество в тайнството Кръщение. Като това отричане на плътта не се осъществява в духа на дуализма, който е чужд за християнина. Ние отхвърляме не плътта, защото всичко сътворено от Бога е добро, а единствено „жилото в нея” и така се сдобиваме с възможността да търсим изначалната хармония в трисъставното естество на човека.
Тази последователност откриваме и в годишния богослужебен кръг или празничния цикъл на Православната църква. След Рождество Христово Църквата празнува друг голям Господски празник Кръщение Господне, Богоявление. Разкриването на тайната на Светата Троица - явяването на Бог в трите му Ипостаси като Отец, Син и Свети Дух - хвърля светлина върху
тайната на троичния състав на човека
като плът, душа и дух и го води по думите на о. Ал. Шмеман към епифанията - явяването на Царството Божие в св. тайнство Кръщение. Защото Кръщението е тайнство на възраждането (Еф. 5:26), преход от стария в новия живот. В кръщелния купел човек умира за греха и се ражда за нов живот в Христа. Затова и св. Йоан Златоуст го нарича „баня на спасението” и „баня на повторно раждане”. Така смъртта и възкресението се превръщат във вътрешни събития за личността в тайнството на Кръщението, а Църквата ни повежда според годишния богослужебен кръг към най-светлия християнски празник - Възкресение Христово.
Кръстната смърт и Възкресението на Спасителя открива и пътя в човека за раждането на Петдесетница на „новата твар”, която е възкресение на Божия образ и подобие в човека от лоното на смъртта-греха с благодатната помощ и действие на Светия Дух в Църквата. Благодатта на Светия Дух ни преобразява в „обител на Св. Троица, защото Отец и Син са неръзлъчни от Божеството на Духа”. Със снизхождането на Св. Дух Пресветата Троица заживява в нас и ни предлага обожение, отдава ни своите нетварни енергии, Своята слава, Своето Божество, всевечната светлина, към която трябва да се приобщим. В Него волята Божия не е външна за нас. Тя ни подава благодатта отвътре, проявява се в самата ни личност, защото нашата човешка воля е в съгласие с Божествената и действа заедно с нея, приема благодатта и я претворява в своя.
Както всеки празник в Църквата е неотменно свързан със св. Литургия, така и тези вътрешни събития и факти за християнската душа не остават самоцелни и самодостатъчни, те се увенчават и намират своето основание и изпълнение в св. Евхаристия, където ние не просто спомняме, но и ставаме причастни на изкупителното дело на Спасителя, приемайки светите Тайни - Тялото и Кръвта Христови.
Когато раждането, смъртта и възкресението станат факти от историята на духовното преобразяване на личността, тогава и богослужението осъществява своята цел. С тайната на Евхаристията като свой център, то е оприсъствяване на живия Христос в живота на човека и света, а чрез това - действително освещаване и преобразяване на творението и времето.
