През пролетта в Санкт-Петербург неизменно се разнася мирис на корюшка (вид лъчеперка, най-популярната риба в Северозападна Русия – бел. прев.) – не можеш да го сбъркаш с нищо друго. Купища дребна риба, изсипана в дървени щайги, се продават на входа на метрото и в магазините. „Корюшка! Корюшка!“ – викат търговките с узбекски, таджикски, молдавски и кой знае още с какъв акцент.
Уловената в Нева корюшка ‒ дребна риба, която идва в Ладога за периода на размножаване, понякога пълна с хайвер ‒ неосъществени малки рибки ‒ се пържи вечер по домовете и изпълва стълбищата с миризмата си.
Постепенно търсенето ѝ намалява, зажаднелите градски жители се насищат на невзрачната рибка и тя лежи, мъртва, неподвижна в дървените щайги под унилите викове на източните оплаквачки пред метростанциите: „Кор-юш-ка! Истински невски корюшка, илате, моля ви са!“.
Ала никой вече не я купува, люспите ѝ помътняват, очите побеляват, стават напълно мъртвешки и се обрамчват с бял венец от морска сол. „Ама тая риба си е отишла!“ – ще каже с погнуса някоя петербургска дама на узбечката-търговка. „Ама не, стой малко, не отишла, как отишла, съвсем пресен корюшка, да!“ – ще подеме своя надгробен плач над напразно извадените от водата и полека тлеещи под лъчите на пролетното слънце рибета. Напразно. Градът се е наситил на корюшката и вече я е отхвърлил.
Тази пролетна драма, позната от детството, неотдавна отново изплува в паметта ми, когато видях една удивителна Атонска фреска.
Сияещият, изписан с ярки цветове йерей Зосима стои с Чашата, пълна със св. Тайни на Тялото и Кръвта Христови. Зосима е прекрасен. И одеждите му, и фонът зад него повтарят наситените цветове на Христовите одежди – син и аленочервен. Сякаш Христос Бог е явил Себе си в онзи, който трепти пред подвига на смирената пустинница Мария, в пълна мяра осъзнал колко е недостоен пред нейното действие и смирение. Но пред нашия взор сега в известна степен се открива това, което е съзряла Мария пустинницата, стояща пред него в избелелите си одеяния: „Ти си йерей и носиш светите Дарове!“ – казва тя, предварвайки поклона му пред нозете ѝ. И тогава разбираме, че това не е смиренословие, не е превземка. Мария вижда с „окото на ума“, с „очите на духа“, просветлени с пост и подвиг, че при нея идва Онзи, който е по-високо и от Зосима, и от нея самата – каквато и духовна пропаст да я дели от Зосима и от предишната александрийска блудница Мария.
„Веднъж си мислех, какво са пред Бога всичките ни подвизи, всичко най-важно за нас?“ – написа в едно от писмата си до близко духовно чадо иг. Никон (Воробьов). На друго място той добавя: „… едва сега започвам да опознавам смирението. И то чак на шестдесет години… интересно как е при другите?“.
И това са думи на човек, който е минал през суровия аскетичен подвиг и мелачката на лагерите. Наистина, какво е пред Бога подвигът на подвижника? Нима този подвиг ще преобрази човека в онази мяра, в която Бог го е замислил? Във всяка религия, разбира се, има аскеза и понякога дори по-жестока от християнската. Несъмнено въздържанието променя плътта и въздейства върху душата – това са знаели не само в древен Израел, но дори в езическа древна Гърция, когато са спазвали ритуално въздържание в определени дни. Жриците на Кибела са умеели да умъртвяват плътта в най-буквалния и неукрасен смисъл на тази дума. В Сирия се е родила суровата антиохийска аскеза – след като преминава през едно такова изпитание, здравето на великия Златоуст се разклаща завинаги и той е принуден заради язвата да вкусва питие след Литургия и така възмущавал околните. Гностиците и философите са упреквали християнските монаси, че водят недостатъчно аскетичен живот.
Смешно е дори да се сравняват нашите напъни в поста с усъвършенстваната със стотици поколения школа на аскезата на древните монаси – Лествицата на преп. Йоан, за която ние в крайна сметка можем единствено да кажем, че не разбираме реалиите, скрити зад думите ѝ, защото нямаме този опит. Митр. Иларион (Алфеев) веднъж много точно сравни Лествицата със стара пожарна стълба от външната страна на къщата ‒ нейните грамадни стъпала започват по-високо от човешки бой, чак от третия етаж.
Извадени от водата, от райския божествен живот, хората – поне най-надарените религиозно – чувстват, че не бива да дават воля на онова, което в светоотеческата терминология се нарича „плът“. Плътта трябва да се умъртвява. И ето – тя е умъртвена, като мъртвата рибка, която не е хвърлила хайвера си във водите на просторната Ладога. И после какво? Какво се случва като умре плътта? Дали е някакво извисено възприятие на духовните и псевдодуховните реалии, виждания и откровения, а понякога и бълнувания на гладния, лишен от сън, преуморен човек? Това последното се случва и в тоталитарните секти, случвало се е и във фашистките и кагебистките зандани…
Някой ще рече, „аскезата трябва да бъде правилна, трябва да дръпне за краката надолу юношата, дето го тегли към небето“. Но дори позоваването на преп. Йоан Лествичник става двусмислено. Ами ако юношата е Альоша Карамазов или Макарий Велики и е истински надарен религиозно – толкова, че иска да даде всичко? Нима цялата работа е само в правилната аскеза, в постепенното упражняване на поста и неспането? Заради изисканите духовни движения, родени от поста, и психофизичните упражнения, съпътстващи молитвата, извършваме ли „постно течение“ или тичаме към Христос? И не минава ли Той на заден план – понеже новопокръстените търсят нещо конкретно и в същото време безлично, като някаква вещ, ново усещане.
Понякога западните християни се обръщат към православната традиция, след като са се наслушали и начели за нетварната светлина, и искат да получат този experience, това ново преживяване. Какво пък толкова – някой джентълмен се е заинтересувал от Изтока – индийски или християнски, не е важно. Нима обаче за нас традицията на православието е също толкова чужда и далечна, че сме готови да направим от нея средство за получаване на различни духовни преживявания? Та нали в тази традиция присъства – неслучайно ‒ думата „прелест“…
Има постници, които търсят „нетварна светлина“, „благодат“, „пречистване“, „отпущение на греховете“, „спасение“, „вразумление“, а понякога се принизяват до простата терминология: „по време на поста се появява една лекота“, „чувствам се един такъв радостен, безтегловен“, „искам пак да постя, тогава отново ще се понеса като птица“. И идва новият пост, и постещите се отдават на нови преживявания, като им принасят в жертва не само плътта си, но и отношенията с близките – нима този повод не е духовен, не е християнски? Пък и Христос е казвал, че такива като нас, постници, които умъртвяват плътта, ще ги преследват…
За гоненията срещу постниците Христос всъщност нищо не е казвал. Той се е целил далеч по-високо. Говорил е за гоненията в Негово име. Гоненията, които ще последват заради изповядването Му като Бог. Не бог, който е някъде далеч и нищо не прави, а „Бог отблизо… и отдалеч“ (Иер. 23:23), Бог Жив, Бог, явил се в пълнота в Сина – в Разпнатия, във Възкръсналия. Та нима ние вървим към Него само заради лекотата, която изпитва постещото ни тяло? Или заради нищо друго, освен Него? Не искаме ли да не знаем нищо друго, освен Иисус Христос, при това Разпнатия? „Не намерих за добре да зная между вас нещо друго, освен Иисуса Христа, и то Иисуса Христа разпнат“ (1 Кор. 2:2). Или ни е нужно да вземем от поста нещо полезно? За здравенцето, за духовния живот, за духовните, по-точно психосоматичните усещания? Какво в края на краищата искамe? Да научим и да усетим нещо новичко – като любопитни слушатели на Павел. „А пък всички атиняни, както и чужденците, които живееха у тях, с нищо друго тъй не обичаха да си прекарват времето, както с това ‒ да говорят или слушат нещо ново (Деян. 17:21). Или да срещнем Някой Нов и Съвършено Различен? Да го срещнем и да кажем с учудване – „какво е пред Тебе моят пост, всичко най-важно за мен?… Разбрах, че не съм в състояние да се спася, но виждам – Ти спасяваш въпреки всичко…“.
И Той идва – не благодарение на смирената аскеза на Зосима, не благодарение на високата аскеза на Мария. Той идва волно и весело, силно и живо, и небивало. Към Него са устремени отворените уста на помътнелия лик на преп. Мария Египетска – като на риба, изхвърлена на брега. В цялата си невероятна аскеза тя е просто една умъртвена риба и нейните одежди са безцветни. Тя гледа Чашата, обърната е в профил и това е потресаващ образ. В профил гледат Христос Неговите врагове… Мария, възлюбила Христос, отдала всичките си сили на борбата с греха десетилетия наред в пустинята – въпреки всичко не е станала сама, със свои сили „своя на Бога“. Тъй като единствено с кръвта Христова ние ставаме съучастници на светците и близки на Бога. И тя става такава, като се причастява с дълго чаканите Тайни на Тялото и Кръвта, и се издига до Сина Божи.
Превод: Анна Георгиева
