През тази седмица, втората след Пасха, Църквата насочва вниманието ни към образа на св. ап. Тома. Призовава ни да помислим с кого се уподобяваме в отношението си към Христос и в какво се е състояло „неверието“ на Тома
Според преданието, св. ап. Тома на външен вид приличал много на Христос. Винаги очакваш, когато някой прилича на известен човек, той да има и някакво вътрешно сходство с него. Още по-удивителна е тази прилика на апостола с Христос и прозвището „Тома неверни“.
Всеки от нас носи в душата си някой образ, който следва през целия си живот. Това се проявява в поведението, в начина на обличане, в житейските ориентири. Хората, избрали за свой идеал Христос и успели да въплътят в себе си това подобие, се наричат преподобни. Най-често обаче ние не изследваме своите образци за подражание. Обикновено те са сборни образи, състоящи се от много и взаимноизключващи се лица. Малко на Христос, малко на чейнчаджии, малко на Наполеон, малко нещо руско и т. нат. Намирайки се в такова объркано духовно състояние, човек вместо да следва определен курс, както правят самолетите или корабите, попада в едно хаотично движение. Това ненормално състояние води към лъжлив духовен живот.
Всички в Църквата добре познаваме синдрома на неофѝтството. През първите години от пребиваването в Църквата най-лесно се усвояват външните атрибути на християнството: четенето, бдението, определеният начин на хранене, модата, политиката. Неофѝтът вкъщи е беда. Терор над близките, психопатологично състояние, неспокоен дух – ето основните инструменти, с които той се опитва да закара своите любими хора в Църквата. В този случай подобието на Христос и Неговото царство се търси в организации на външната околоцърковна традиция. Все едно ние сме Тома-верният.
Още една подмяна може да застигне опитните и вече уморени енориаши. Хората незабележимо могат да спрат своето развитие и уподобяване на Христос и да се оттеглят в обредността. Ритуалът е по-лесен от кръста и той може да създаде илюзията, че с Бога е възможно да се договориш чрез жертвите на обряда. Подобието на Христос и Неговото учение в този случай се подменя с буквата на обряда. Тома-верният...
Добре познаваме и синдрома на ролевата игра на спонсорите: „Солидният Господ е за солидните хора“. След успешната финансова сделка солидните господа излитат със своите частни самолети на Атон, Йерусалим или Бари. Струва им се, че в местата, които са достъпни само срещу прилични пари, има по-малко профани, но повече старци и повече Христос. Вероятно им се струва, че на литургията в селския храм благодатта съвсем не е тази, която е на „марковите“ места. Новите „патриарси“ в енориите са величествени и често духовничат, поучавайки другите енориаши и клириците. Дори шегите им са духовно-търговски. При загуби те се шегуват: „Добре, че Бог взе парите“. Тяхното „патриаршество“ се възприема от тях като проекция на симфонията на днешния ден, а в себе си те виждат избранници и втора власт в Църквата. Тома-верният...
Човек може да си помисли, че се шегуват, но въпросът за подобието и неподобието на Христос е много важен. Подобието ни отваря вратите на рая още на земята. Изопачаването на подобието е катастрофално както за хората, така и за държавата. Недостатъчното подобие на човека на Бога се дължи на това, че човек не вижда съвсем ясно себе си пред Бога. За него Бог е в празничното посещение на Атон, под сводовете на храма или в четенията. В ежедневието и прозата на живота Него като че ли Го няма или не се чува. Този дефект е свързан с маловерието и със свързаното с него хаотично подобие едновременно и на падналия свят, и на Христос. Това е като да служиш на двама господари и да не успяваш нито при един.
В какво е бил маловерен Тома и бил ли е той въобще невярващ, както вече се е приело в нашия език?
Нека не ни домързи да отворим Евангелието и да намерим всички епизоди, свързани с този апостол. Най-яркият от тях е денят в навечерието на Лазаровото възкресяване, преди влизането на Христос в Йерусалим.
Учениците Му рекоха: Рави, сега юдеите искаха с камъни да Те убият, и пак ли там отиваш? Иисус отговори: нали дванадесет часа има в деня? Който ходи денем, не се препъва, защото вижда светлината на тоя свят; а който ходи нощем, препъва се, защото светлината не е в него. Той рече това и после им казва: Лазар, нашият приятел, е заспал; но отивам да го събудя. Учениците Му рекоха: Господи, ако е заспал, ще оздравее. Иисус бе казал за смъртта му, а те помислиха, че говори за сънно заспиване. Тогава Иисус им рече открито: Лазар умря; ала се радвам за вас, че Ме нямаше там, та да повярвате; но да идем при него. Тогава Тома, наричан Близнак, каза на съучениците: да идем и ние да умрем с Него.
... да отидем и да умрем с Него. И това са думи на „невярващ“?! След две хиляди години тези апостолски думи ни се струват естествени. Мъчениците, изповедниците и всички, приели заради Христос кръста в неговата величествена тежест, са направили тези думи разбираеми и дори привични. Само че тогава мисълта за смъртта на Христос и заради Христос е била направо абсурдна. Целият Израил е чакал не разпнатия Месия, а триумфиращия. Месия по определение не можел да бъде убит. Това не можело да стане, просто защото не можело. Единадесетте апостоли съобразили, че в Йерусалим може да се случи не само смъртта на техния Учител, но и нелепото фиаско на цялото им начинание и смъртта на всеки един от тях. А те нямали намерение да умират. Те вече мислели за министерски постове в новото правителство:
Те Му казали: дай ни да седнем при Тебе, единият от дясната страна, а другият от лявата, в Твоята слава. Но Иисус им казал: не знаете, какво искате.
С други думи всички Христови ученици без ап. Тома проявили себе си като маловерни.
Нима Тома не знаел за пророчествата за идващото Царство? Знаел. Нима можело да бъде убит Месия? Не можело. Тогава защо е бил готов да тръгне заедно с Учителя си в Йерусалим на смърт? Защото вярата му е била така голяма, че той, чувствайки себе си редом с Господа, е бил готов по призива на сърцето си да отиде с Него където и да било. Защото се е доверявал на този красив и необикновен Човек, изпълнен с любов и тайнствена власт. Обичал е безрезервно, въпреки погрешната традиция на очакването, въпреки чувството за самосъхранение. Нека и да не е фарисейският Месия. Може и Той да не е този, когото чакал избраният народ, но може би Той бил новата страница в Божия завет?
Известно е на всички, че Бог най-добре се познава именно със сърцето. Тома познал в Иисус Спасителя чрез сърцето си и това видение на Бога станало основата на неговата вяра. Той видял с очите си възкресението на Лазар. Не изглеждало ли, че той на първо място трябвало да повярва и във възкресението на Иисус? А той се усъмнил.
Много коментатори обръщат внимание на това, че ап. Тома олицетворява разсъдъчната или интелектуална възможност да се повярва в Бога. Примерът на благочестивия скепсис, носещ своите уникални плодове. Така да се каже бащата на всички философи и богослови. Ала в Евангелието няма нито едно място, където Тома изразява съмнение в Христос или пък се съмнява в Неговото мнение, нито пък спори с Него. Такова нещо не е имало.
Тома не е повярвал не на Христос, а на апостолите! И в това няма нищо удивително. Ето, те стоят, затворени поради „страх от юдеите“ в тайната горна стая. Те са разубеждавали Христос да не отива в Йерусалим на Пасха. Един от тях Го е предал с целувка. Петър се е хвалел как ще остане верен до смърт, а само за една нощ се е отрекъл от Него. В Гетсиманската градина по време на арестуването на Христос всички ученици са се разбягали. А можело е да останат като римските мъченици, които сами излизали на арената на Колизеума. Нещо повече – разпространявал се и слухът, че учениците искат да откраднат от пещерата тялото на Христос и да симулират Неговото възкресение. Можел ли е Тома, който толкова предано е обичал Христос и болезнено е приемал измяната към Него, да се довери на своите измъчени приятели, които толкова пъти били проявявали малодушие? Не.
Така и на нас никой не ни се доверява. Ние можем да се представяме за духовни, православни, пълни с любов, но не ни вярват. Струва ни се, че като Христови ученици проповядваме думите на Бога, а никой от слушащите тези думи не възнамерява да стане християнин. В най-добрия случай да има няколко души, които някак сме убедили да дойдат в храма. А към думите ни са равнодушни дори близките ни. Защото фалшът на ролевите игри, за които говорехме по-горе, прави очевидна липсата на дела на вярата. А вярата без дела е мъртва и абсолютно неубедителна. Никой не вярва само на думи.
Разбира се, Господ е видял раната в сърцето на един от Своите любими и искрени ученици, комуто Той е дал подобие със Своя телесен образ. Това не е било случайно. Той е знаел за страданията на апостола и обичайки го се е явил на Тома. Това е било извънредно явяване на Божията любов към човека. Заради един-единствен ученик Той отново е преодолял границата на световете и се е явил в зримо тяло. Оказва се, че това може да стане.
Бог в историята се явявал на хората в зримо тяло: на Авраам, частично на Моисей, на преп. Александър Свирски и на някои други Свои избранници. Понякога с Божието посещение се удостояват и обикновени хора, които Господ иска да спаси. И ето, сред тях се е оказал и Тома, като особен избранник. Господ не е можел да не подкрепи Тома, който така се е стремял към Него и едва не е паднал. Той не само му се е явил, но нещо повече – разрешил му е да Го докосне. Да обърнем внимание, че ако до Пасха Христос и учениците, както четем в Евангелието, са можели да поздравяват Христос с целувка, можели са да изливат на главата Му елей или да се докосват до Него, то след Възкресението възниква някаква дистанция. Както Той казва на Мария Магдалина, която среща сутринта на Пасха: „Не се докосвай до Мене, защото още не съм възлязъл при Моя Отец. Но иди при братята Ми и им кажи: възхождам при Моя Отец и при вашия Отец, при Моя Бог и вашия Бог“ (Иоан 20:17).
А тук, напротив, предлага на Тома да сложи пръст в раните от гвоздеите. Това е много висока степен на доверие и знак за близост, следствие от вярата на Тома. Докосването като аргумент за това, че възкръсналият Христос не е призрак, а реалност.
„Тома неверни“ е нелепо недоразумение в нашия език. Ако той не е бил вярващ, той никога не би отишъл в дивите страни с разказ за своя чудесен Приятел и Бог. Той никога не би отишъл да споделя тази радост с народи, които са били жестоки и варварски. Той е минал през Етиопия, Персия, Афганистан и е бил убит в Индия. Там го набучили на пет кола заради проповядването на Христос.
Подвигът на апостолството и мисионерството е особена тема, която за наш срам не е актуална в Русия. Затова феноменът на апостолството още по-силно поразява въображението. Поляци, немци, италианци, американци отиват в Африка, на тихоокеанските острови, в най-затънтените краища на земята с Евангелието в ръка, а випускниците на нашите мисионерски курсове се установяват в Москва и в другите големи градове. Каква ти Африка и Пакистан, там няма интернет и енорийски духовници! Подвигът на апостолите, разпръснали се често сами по лицето на земята, е просто потресаващ със своето мъжество и сила, които само вярата може да породи. Да отидеш неизвестно къде без кредитна карта, без охрана и вероятно на смърт – това е истинското уподобяване на Христос. При това от Йерусалим по целия свят са били изпратени „специални части“ за издирване и убийство на Христовите ученици... Но мисията е станала основно дело в живота на св. ап. Тома. Той е утвърждавал всеобщността на християнството не чрез красотата на стария обряд, не чрез иконите или архитектурата, а чрез самия живот, в който всеки човек по призвание е дом на Светия Дух. Можело е да стане като съвременния енориаш четец, иконописец, познавач на устава, богослов и какво ли още не, от което Църквата ще има полза, и да остане в уютната си квартира. А той е избрал подобието на живота на Христос – проповедта. Той е живял на максимум.
За този подвиг и смърт св. ап. Тома-верният е бил готов отпреди. Затова в седмицата на Тома Църквата ни напомня не само за вярата на Тома, но и за необходимостта от подвиг на вярата. Тези дни са наистина освежаващи след празничното отпускане и благодушието на следпасхалната седмица...
Източник: Правмир
Превод: Златина Иванова
