Колко победоносно, радващо и обещаващо отекват тези думи в нощта на Велики петък, когато в мрака и тъгата на Кръста започва да проблясва светлина на приближаващата Пасха! Най-старата християнска вероизповед, т. нар. Апостолски символ на вярата, казва просто: “Вярвам във възкресението на тялото”.
Според Евангелието, когато след Възкресението Христос се появил пред изплашените Си и объркани ученици, те помислили, че виждат привидение. Но Той им казал: “Защо се смущавате... Аз съм Същият пипнете ме и вижте: духът няма плът и кости, а както виждате Аз имам”. А след това поискал нещо за ядене “и като взе, яде пред тях” (Лука 24:36-43).
Апостолите напуснали Йерусалим с вестта за възкресението от мъртвите и я проповядвали до края на земята. И тази новина станала живот и радост за всеки, който приел думите на апостолите като свои. За света, в който живеели обаче, такава проповед била нечуван абсурд. Този свят приемал неохотно представата за безсмъртие на душата, но възкресението от мъртвите му изглеждало просто комично. От историята с проповедта на ап. Павел в Атина научаваме, че когато философите от това средище на мъдростта чули за възкресението, се смели и рекли: “Друг път ще те послушаме за това” (Деян. 17:32).
Убеден съм че и сега, 2000 години след появата на християнството за човечеството е трудно да схване тази проповед, да разбере защо надеждата за възкресението представлява самата същност на християнството. Самото християнство е отстоявало точно това учение или се е проваляло пак във връзка с него. Всяка година празнуваме Великден и когато чуем отново “Христос воскресе!”, у нас безспорно става нещо. Обаче ако се замислим какво всъщност празнуваме през Великденската нощ, какво празнично има във Възкресение за мен и защо се радваме, всичко започва да изглежда объркано и трудно за разбиране.
Възкресение на тялото... Какво всъщност разбираме под тези думи? Къде е това тяло, разложено в земята, въвлечено обратно в тайнствения кръговрат на природата? Трябва ли да смятаме, че тези кости ще оживеят? И всъщност, за какво ни е тяло в онзи тайнствен и духовен отвъден свят? Нима мистиката и мъдреците на всички времена не ни учат, че добрата страна на смъртта е в освобождаването от затвора на тялото, както казват те, от вечната ни зависимост от материалното, физическото и телесния живот – в това, че смъртта прави душите ни най-сетне леки, безплътни, свободни и духовни?
Може би ще съумеем да видим този въпрос по нов начин, ако разгледаме по-задълбочено значението на тялото. Същевременно не бива да се занимаваме с темата абстрактно, с чисто философски понятия, а така да се каже практически – тоест, трябва да си дадем сметка за ролята на тялото в нашия, в моя живот.
От една страна е ясно, че целите ни тела са преходни и непостоянни. Биолозите са изчислили, че всички клетки, съставящи тялото, се заменят изцяло през седем години. Така на всеки седем години ние, физиологически, имаме ново тяло. Това значи, че тялото, което в края на живота ми ще бъде положено в гроба или погълнато от огъня, няма да е същото като предшестващите, и в последна сметка всяко от телата ни не е нищо друго освен въплъщение на нашата индивидуалност в света: от една страна, форма на нашата зависимост от света, а от друга – на нашия живот и на дейността ни в света.
Всъщност тялото е моята връзка със света и другите; то е моят живот като общение и взаимна свързаност. Всичко без изключение в човешкото тяло, в човешкия организъм, е създадено за тази взаимовръзка, за това общение, за това излизане от себе си. Фактът, че любовта, най-висшата форма на общение, намира въплъщенията си в тялото, очевидно не е случайност; тялото е това, което вижда, чува, усеща и чрез това ме води вън от изолираността на моето аз.
Тогава може би можем да отвърнем: тялото не е тъмница на душата ми, а по-скоро нейна свобода, защото то е душата като любов, душата като общение, душата като живот, душата като движение. Поради това, когато душата загуби тялото си, щом бъде отделена от него, тя губи живот; тя умира, въпреки че това умиране не е пълно унищожение, а само заспиване или успение. По същия начин, всяка форма на сън, не само сънят на смъртта, е вид умиране на нечия органична цялост – заспалото й тяло отсъства и е неактивно. В такива моменти няма друг живот освен подтиснат и нереален – нищо освен сън. Именно затова, когато християните говорят на възкресение на тялото, те нямат предвид съживяване на мускули и кости, тъй като и костите, и мускулите, и целият материален свят, цялата му тъкан не е нищо повече от градивен елемент, и в края на краищата – атоми. А в тях няма нищо особено лично, нищо вечно мое.
Християнството говори за възстановяването на живота като общение; говори за духовно тяло, което развиваме в процеса на целия си живот, чрез стремежите си, чрез своите взаимоотношения с другите и в степента на своята готовност да се отзовем. Християнското благовестие няма предвид вечност на материята, а окончателното й одухотворяване; свят, станал напълно тяло – животът и любовта на човечеството; то говори за свят, изцяло приобщен към Живота.
Култът към гробищата и надгробните паметници не е християнски, защото християнството не провъзгласява разтварянето в природата на известна нейна част, служила за нечие тяло, а за възкресение на живота в цялата му пълнота и завършеност, осъществени в любовта. В това е значението на Великден. В това е и същинската сила и радост на християнството – “смъртта биде погълната с победа” (1 Кор. 15:42).
Превод: Михаил Шиндаров