„Бог не е създал смъртта“. Човекът я е въвел в света, пожелавайки по своя воля живот само за себе си и в себе си, откъсвайки се от източника, целта и съдържанието на живота – от Бога. Поради това смъртта – като разединяване, отделяне, временност и преходност – е станала върховен закон на живота, разкривайки илюзорната природа на всичко земно.
За да се утеши, човекът е създал мечтата за друг свят, в който няма смърт; и заради нея се е лишил от този свят, предавайки го решително на смъртта. Само ако си върнем напълно християнското разбиране за смъртта, като за корен на извратеното разбиране за самото съдържание на живота, бихме могли да чуем отново, сякаш за пръв път, вестта за унищожаването на смъртта чрез възкресението.
Провъзгласяването на възкресението е сърцето на християнството. Бих искал да подчертая, че не говоря просто за безсмъртие на душата след нейното разделяне от тялото, за тайнствено безтелесно съществуване в отвъден, мистериозен и етеричен свят. Имам предвид точно възкресение. „Мъртвите ще възкръснат и тези, които са в гробовете ще се възрадват“.
Колко победоносно, радващо и обещаващо отекват тези думи в нощта на Велики петък, когато в мрака и тъгата на Кръста започва да проблясва светлина на приближаващата Пасха! Най-старата християнска вероизповед, т. нар. Апостолски символ на вярата, казва просто: „Вярвам във възкресението на тялото“.
Според Евангелието, когато след Възкресението Христос се появил пред изплашените Си и объркани ученици, те помислили, че виждат привидение. Но Той им казал: „Защо се смущавате… Аз съм Същият пипнете ме и вижте: духът няма плът и кости, а както виждате Аз имам“. А след това поискал нещо за ядене „и като взе, яде пред тях“ (Лука 24:36-43).
Апостолите напуснали Йерусалим с вестта за възкресението от мъртвите и я проповядвали до края на земята. И тази новина станала живот и радост за всеки, който приел думите на апостолите като свои. За света, в който живеели обаче, такава проповед била нечуван абсурд. Този свят приемал неохотно представата за безсмъртие на душата, но възкресението от мъртвите му изглеждало просто комично. От историята с проповедта на ап. Павел в Атина научаваме, че когато философите от това средище на мъдростта чули за възкресението, се смели и рекли: „Друг път ще те послушаме за това“ (Деян. 17:32).
Убеден съм че и сега, две хиляди години след появата на християнството, за човечеството е трудно да схване тази проповед, да разбере защо надеждата за възкресението представлява самата същност на християнството. Самото християнство е отстоявало точно това учение или се е проваляло, пак във връзка с него. Всяка година празнуваме Великден и когато чуем отново „Христос воскресе!“, у нас безспорно става нещо. Ако обаче се замислим какво всъщност празнуваме във Великденската нощ, какво празнично има във Възкресението за мен и защо се радваме, всичко започва да изглежда объркано и трудно за разбиране.
Възкресение на тялото… Какво всъщност разбираме под тези думи? Къде е това тяло, разложено в земята, въвлечено обратно в тайнствения кръговрат на природата? Трябва ли да смятаме, че тези кости ще оживеят? И всъщност, за какво ни е тяло в онзи тайнствен и духовен отвъден свят? Нима мистиката и мъдреците на всички времена не ни учат, че добрата страна на смъртта е в освобождаването от затвора на тялото, както казват те, от вечната ни зависимост от материалното, физическото и телесния живот – в това, че смъртта прави душите ни най-сетне леки, безплътни, свободни и духовни?
Може би ще съумеем да видим този въпрос по нов начин, ако разгледаме по-задълбочено значението на тялото. Същевременно не бива да се занимаваме с темата абстрактно, с чисто философски понятия, а така да се каже практически, т. е. трябва да си дадем сметка за ролята на тялото в нашия, в моя живот.
От една страна е ясно, че целите ни тела са преходни и непостоянни. Биолозите са изчислили, че всички клетки, съставящи тялото, се заменят изцяло през седем години. Така на всеки седем години ние, физиологически, имаме ново тяло. Това значи, че тялото, което в края на живота ми ще бъде положено в гроба или погълнато от огъня, няма да е същото като предшестващите, и в последна сметка всяко от телата ни не е нищо друго освен въплъщение на нашата индивидуалност в света: от една страна, форма на нашата зависимост от света, а от друга – на нашия живот и на дейността ни в света.
Всъщност тялото е моята връзка със света и другите; то е моят живот като общение и взаимна свързаност. Всичко без изключение в човешкото тяло, в човешкия организъм, е създадено за тази взаимовръзка, за това общение, за това излизане от себе си. Фактът, че любовта, най-висшата форма на общение, намира въплъщенията си в тялото, очевидно не е случайност; тялото е това, което вижда, чува, усеща и чрез това ме води вън от изолираността на моето аз.
Тогава може би можем да отвърнем: тялото не е тъмница на душата ми, а по-скоро нейна свобода, защото то е душата като любов, душата като общение, душата като живот, душата като движение. Поради това, когато душата загуби тялото си, щом бъде отделена от него, тя губи живот; тя умира, въпреки че това умиране не е пълно унищожение, а само заспиване или успение. По същия начин, всяка форма на сън, не само сънят на смъртта, е вид умиране на нечия органична цялост – заспалото ѝ тяло отсъства и е неактивно. В такива моменти няма друг живот освен потиснат и нереален – нищо освен сън. Тъкмо затова, когато християните говорят на възкресение на тялото, те нямат предвид съживяване на мускули и кости, тъй като и костите, и мускулите, и целият материален свят, цялата му тъкан не е нищо повече от градивен елемент и, в края на краищата – атоми. А в тях няма нищо особено лично, нищо вечно мое.
Християнството говори за възстановяването на живота като общение; говори за духовно тяло, което развиваме в процеса на целия си живот, чрез стремежите си, чрез своите взаимоотношения с другите и в степента на своята готовност да се отзовем. Християнското благовестие няма предвид вечност на материята, а окончателното ѝ одухотворяване; свят, станал напълно тяло – животът и любовта на човечеството; то говори за свят, изцяло приобщен към Живота.
Култът към гробищата и надгробните паметници не е християнски, защото християнството не провъзгласява разтварянето в природата на известна нейна част, служила за нечие тяло, а за възкресение на живота в цялата му пълнота и завършеност, осъществени в любовта. В това е значението на Великден. В това е и същинската сила и радост на християнството – „смъртта биде погълната с победа“ (1 Кор. 15:42).
Превод: Михаил Шиндаров
