Десислава Пулиева, директор на Център за религиозни изследвания и консултации “Св. Кирил и Методий” пред Агенция “Фокус”.
Г-жо Пулиева, откога функционира Центърът за религиозни изследвания и консултации и какви са целите му?
- Благословението за неговото откриване беше дадено от Софийската света митрополия, от Епархийския съвет на 1 август, а центърът заработи един месец по-късно, от 1 септември отворихме врати. Основните три приоритета на центъра са да следи актуалната религиозна ситуация в България, втората основна цел е да анализираме въздействието на сектите у нас и да помагаме и консултираме граждани, организации, държавни институции и медии. И третата основна насока на работата ни е свързана с изясняване на основните постулати на православната християнска вяра.
Какви хора идват при Вас за помощ? Как ги насочвате?
- Днес специално имах около 16 посещения. Доминират хора, които са неориентирани по два въпроса - каква е разликата между секта и църква и, от друга страна, как да намерят изход от духовната си обърканост и от конкретни духовни и психически проблеми, които имат. Според отделния случай аз ги съветвам първо да поработят върху себе си, защото всичко започва от нас, проблемите са вътре в нас, трябва да ги разрешим вътре в нас. След това, ако има желание, човекът може да се насочи към пълноценно участие в православната света литургия, да се моли по-често в храма, да присъства на литургията и да се причестява, което е особено важно за християните. Но разбира се тези неща не стават за ден-два, те изискват много време, понякога и години. Но за това нашият център е на разположение на всеки, който има потребност от религиозна консултация и насочване.
Предвиждате ли някакви по-мащабни информационни програми в училищата, в университетите?
- Ние предвиждаме сътрудничество с Министерството на образованието и науката (МОН) и създаване на проект за работа с директори, семинари за директори. Семинари, които да ги информират и да им дават по-добра квалификация по отношение на различните аспекти на сектантството, за да бъдат по-компетентни. Предвиждаме и работа с учители. Но това е все още в процес на развитие, за тези проекти трябва известно време, за да се подготвят, да се организират и да се проведат. Училището е едно от най-важните места за разясняване на тази проблематика.
Повече от 15 години върви дискусия за това, трябва ли да се въведе предметът вероучение в българските училища. Нужно ли е, според вас?
Категорично трябва да се въведе, но проблемите са свързани с неизработения учителски норматив, тоест необходимия брой часове, трябва да бъде разпределен така, че да има възможност учителят по религия да има достатъчно класове и достатъчно часове, за да може да покрие норматива за постоянна работна заплата, така че предметът да може да стане задължителен. От друга страна институциите и в частност МОН се оправдават с това, че няма достатъчно учители, поради което не го въвеждат, но проблемът е обратен. Първо трябва да се даде възможност на завършващите богословие и на другите учители, които желаят да преподават и религия, да видят, че ще имат работа, за да бъдат мотивирани и да кандидатстват в богословските факултети и да изкарват квалификационни курсове за учители по религия, така че да могат да бъдат спокойни за хляба си, защото иначе те ще се пренасочат към други форми на дейност. Така че трябва първо законово да се уредят нещата, нормативно. И тогава вече да се мотивират младите хора да се посвещават на това благородно дело.
Ако се въведе предмет вероучение, има ли изготвени учебници, по които да се преподава?
- Да, учебници има. Първият е за ученици от втори до четвърти клас, а другият – от пети до осми клас, като има няколко допълнителни пособия, които вършат работа за по-големите ученици в гимназията. А и това да се напише един учебник не е вече толкова трудно, защото има достатъчно специалисти в областта, които могат да задоволят потребността от знания за религия.
Програмата на по-големите ученици особено е доста натоварена, те имат по 6-7 предмета на ден. Как виждате един такъв предмет, разположен в учебната програма?
- Както е бил разположен преди 1944 г. Щом тогава е имало възможност той да присъства по право в учебната програма… Както в една Белгия, която е член на Европейския съюз, има задължителен предмет религия, защо да не бъде и у нас така? Има начини да се направи, трябва да има желание.
Какво пречи да се въведе религията като предмет тогава?
- Според мен липсва достатъчно добра воля, ако има политическа воля, тоест проблемите са на някакво политическо ниво, ако те се разрешат там, тогава вече ще се намерят и кадри, и желаещи.
Какво би спечелила образователната система от въвеждането на такъв предмет?
- Децата растат, не само заливани от средствата за масова информация, които в повечето случаи ги запознават с неща, за които те още не са готови, но и те не са религиозно образовани. Тук не става въпрос учителят да моделира вярата на всяко отделно дете и да го задължава да вярва. Става дума за това учителят да даде познания и критерии на детето да разграничава църквата от сектата и правилното религиозно учение от култа към мистицизъм, магьосничество и други подобни. Ако детето е подготвено духовно, то ще е много по-неуязвимо към всички опасности, които го дебнат наоколо.
Вие се занимавате отдавна с религия. След 1989 г. наблюдава ли се връщане на хората към църквата? Станали ли са по-религиозни, по-вярващи?
- Аз мисля, че човешката душа по природа е християнка, тоест тя има нужда от вяра в Бога, има нужда от вяра в спасител, има нужда от любов към ближните, към себе си и към Бога. В този смисъл всеки човек има тази потребност от религиозен живот. Ние, българите, които сме родени в една традиционно православна държава, сме усетили благодатните плодове на дейността на Българската православна църква. Сега се забелязва едно възраждане и макар на нас, православните християни да ни се иска то да е така в по-големи мащаби, все пак сме доволни и сме оптимисти. Наистина църквите са по-пълни и най-вече са пълни с хора, които знаят за какво са отишли там - те отиват да се молят, за духовен живот, а не да заместват духовният си живот с някакви съмнителни алтернативни учения и движения, които много често водят към психически и здравословни проблеми и много често и до физически край на личността.
Нека да се върнем отново в училищата. В българските училища има изключително много деца, които изповядват други религии, различни от християнството. Как трябва да се процедира в тези случаи?
- Вече има изработена стратегия от Министерството на образованието. Там, където има по-голямо струпване на деца-мюсюлмани, които изповядват исляма, там като предмет религия ще се въведе ислямът. И когато децата станат по-големи, да кажем в гимназиалния етап на обучение, тогава те ще се занимават вече с различните религии, за да ги опознаят. Това не е проблем. Тези, които искат да учат религия, различна от християнството, имат възможност да го правят в отделна група. Целия свят е шарен, за българското общество това не е непреодолима пречка, пречката е липсата на политическа воля за въвеждане на този предмет и необходимостта да има сигурна заплата за учителите по религия.
В този смисъл напоследък тръгна една дискусия за използването на религиозни символи в училищата - за забрадките, за кръстовете. Как би се съчетало въвеждането на едно вероучение и забраната на тези религиозни символи?
- Аз смятам, че това е една ненужна форма на застраховане. Играем си с някаква фалшива толерантност към другия. А българското общество и изобщо много народи са показали, че могат да живеят в мирно съжителство без проблем. Какво би пречило религиозните символи да останат? Аз лично съм против тяхната забрана, защото в края на краищата, макар училището да е светско, в това светско училище отиват деца, които имат духовни потребности, много от тях са духовно осъзнати. Не може да накараш едно дете да отиде в училище и да му кажеш: “Остави вярата си, религията вкъщи или в храма и ела тук, за да ти предадем само знания”. Според мен цялото решаване да се премахнат религиозните символи е изключително неправилно и показва една страхотна деформация на нашите политици по отношение на духовното. А що се отнася до съчетаването с вероучението, пак казвам, вероучението може да се преподава така, че да не бъде налагано.
Значи проблемът за религиозните символи не е религиозен, а е правен?
- Според мен той изобщо не е нито правен, нито политически и не виждам защо се стигна до такива крайности. Аз мисля, че всеки има право да изповядва първо религията, която обича и второ - да живее според тази религия. А един човек трябва да е цялостен, той е мюсюлманин и в ресторанта, и на улицата, и в храма, и в джамията, и в училище. Не можеш да му кажеш да спре да бъде мюсюлманин или християнин, когато влезе в час. Смятам, че религиозната принадлежност на един човек не му пречи или не му помага повече да бъде по-възприемчив за научните знания, които получава в училище, Така че този проблем, който изкуствено се раздуха, беше абсолютно ненужен.
