Мобилно меню

4.8888888888889 1 1 1 1 1 Rating 4.89 (36 Votes)
Carmelitki_final_comp.JPG „...да избави всички онези, които поради страх от смъртта
  през целия си живот бяха осъдени на робство”
(Евр. 2:14-15)


След “Под слънцето на сатаната” и “Дневникът на един селски свещеник” от Жорж Бернанос, пред българските читатели е и последната му творба - “Диалозите на кармелитките”.

Бернанос посвещава последната си творба на победата над страха – може би най-упоритото и най-трудно признаваното страдание на човечеството. През целия си живот главната героиня на драмата - Бланш, страда от мъчителен и непреодолим страх. Нейната история до голяма степен повтаря историята на измъченото от страховете си човечество. Решавайки се на отчаян бунт срещу своята участ, Бланш се опитва да избяга от страховете си в манастир. Приблизително по същото време, част от човечеството, обидена на Създателя си, решава да скъса с досегашния свят и да започне ново летоброене. Пътищата им се пресичат в революционния край на XVIII век. В тази среща на Бланш й предстои да се научи на християнството, което смята, че изповядва; на размирните „деца на природата” им предстои да научат за християнство, което смятат за невъзможно;  а на привикналите с християнството –  да си припомнят най-неподозираната му тайна – радостта.
 
Книгата е издадена от Издателство „София – С. А.” в превод на София Ангелова,  редакцията и бележките  са на Михаил Шиндаров.

Предлагаме на читателите на „Двери” подбрани откъси от “Диалозите на кармелитките”.

*****

– Онова, което Бог иска да изпита във вас не е силата, а слабостта ви... Безобразията на света принасят известна полза с това, че възмущават души като вашата. Онези, които ще откриете тук, ще ви дадат повод за горчиво разочароване. Общо взето, състоянието на посредствената монахиня е като че ли по-окаяно от състоянието на който и да е бандит. Той би могъл да се обърне и това за него би било повторно раждане. Докато посредствената монахиня не може да очаква друго раждане, защото вече е родена, но се е родила неуспешно, и ако не стане чудо, ще си остане недоносче.... Човек не се оттегля от света, подтикнат от накърнено честолюбие – като неопитен войник, който се оставя да го убият още в първото сражение поради страх да бъде сметнат за страхливец, и така лишава краля и страната си от своята служба.

....Съществуват само два вида монахини, които са спокойни пред смъртта: най-светите и най-посредствените.

– Но аз си мислех, че вярата...
– Това, което носи утешение, е любовта, не вярата. Когато Женихът се приближи, за да ни принесе в жертва, както Авраам сина си – Исаак, човек трябва да е или съвършен, или много глупав, за да не се смути.

... Голямо нещастие е да дадеш на Господа живот, на който вече не държиш, или държиш само по силата на навик, добил чудовищни размери...

Ако се съди по добрите книги, може да се предположи, че Бог изпитва Своите светии както ковач – парче желязо, за да изпробва силата му. Случва се понякога, обаче, друго – кожарите опипват с ръцете си парчета кожа, за да изпробват мекотата им. Дъще моя, винаги бъдете мека и податлива в ръцете Му! Светците не са стискали юмруци срещу изкушенията, не са въставали срещу самите себе си: всяко въставане е от дявола. И преди всичко, никога не се презирайте. Много е трудно да се презираме, без да обидим Бога в нас. В това отношение трябва много да внимаваме да не приемаме буквално думите на някои светци – презрението към самия себе си води до отчаяние. Запомнете какво ви казвам, макар сега да ви се струва непонятно. С две думи – макар това да се премълчава, сърцата ни не го отричат – независимо от обстоятелствата, знайте, че честта ви е под Божия закрила. Бог е поел грижата за вашата чест и в Неговите ръце тя е в по-голяма безопасност, отколкото във вашите.

Има само един начин да се превъзмогне гордостта и той е да се издигнем над нея. Но за да бъдем смирени не трябва непременно да се гърчим и кривим като голяма котка, опитваща да се напъха в миша дупка. Истинското смирение е преди всичко благоприличие и уравновесеност.

Рибата не може да живее извън водата, но християнинът може спокойно да живее извън закрилата на закона. Какво е гарантирал винаги законът? Собствеността и живота. Собствеността, от която сме се отказали, и живота, който сме предоставили на Бога...

– Отсега нататък срещите ни ще се определят от Божията воля и всяка наша среща трябва да считаме за чудо, за което да благодарим на Бога. В не толкова мрачни времена почитането на Всемогъщия лесно придобива характер на обикновена церемония, прекалено сходна с церемониите, които се извършват в знак на почит към царете и господарите на този свят. Не казвам, че Бог не одобрява такъв вид почитание, макар то да е по-скоро в духа на Стария, отколкото на Новия Завет. Но то вече – простете ме за израза – Му е дошло до гуша. Господ живя сред нас, живее и сега, като бедняк, и винаги настъпва миг, когато Той решава да ни направи бедни като самия Себе Си, за да може да бъде приет и почитан от бедните по беден начин, и така отново да намери онова, което толкова често е намирал някога по пътищата в Галилея – гостоприемството на сиромаси и простия им прием.

– Може би страхът наистина е болест.
– Човек не се плаши: само си въобразява, че се плаши. Страхът е дяволска илюзия.
– А смелостта?
– Смелостта също може да бъде дяволска илюзия. Друг вид. Така всяка от нас рискува да се бори със смелостта или страха си, както луд със сянката си. Важно е само едно – независимо дали сме смели или сме страхливи – винаги да бъдем там, където Бог ни иска, а за всичко останало да се уповаваме на Него. Да, няма друг лек за страха, освен стремглаво да се хвърлим в обятията на Божията воля, както еленът, преследван от хрътки, се хвърля в студената тъмна вода.... Не ние решаваме дали впоследствие имената ни ще бъдат включени в молитвеника...

Когато свещениците останат съвсем малко, ще има преизобилие от светци – така равновесието на благодатта ще се възстанови...

– Мъчениците са намирали подкрепа в Христос, а Христос не е имал никаква подкрепа, защото всичката помощ и милост идват от Самия Него. Няма живо същество, което да е преминало прага на смъртта толкова самотно и беззащитно.

– Дори и най-невинните сред хората са грешни и смътно чувстват, че са заслужили смъртта си. И най-ужасният престъпник отговаря само за своите собствени престъпления, докато Той... най-невинният и най-виновният, безгрешен и отговарящ за греховете на всички, разкъсван едновременно от Правдата и Неправдата, като от два диви звяра...

Мои малки момичета, възможно е на вашата възраст послушанието да прилича на мека възглавница, на която да положите глави. Но ние знаем, че послушанието, макар да изглежда толкова различно от командването, е също служба. Да, малки мои, да се научиш на послушание не е по-лесно, отколкото на командване. Послушанието не означава да се оставиш пасивно да те водят, както слепец върви след кучето си. Една възрастна монахиня като мен не желае нищо друго, освен да умре в послушание – но в послушание, което е активно и съзнателно. Не разполагаме с нищо в този свят. Това е вярно. Но не по-малко вярно е, че нашата смърт е наша собствена: никой не може да умре вместо мен.

Пълният текст на представянето предстои да излезе в януарския (48) брой на сп. Християнство и култура.




Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/k9h 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...
Душата, която истински обича Бога и Христа, дори да извърши десет хиляди праведни дела, смята, че не е извършила нищо, поради неутолимия си стремеж към Бога.
Св. Макарий Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.