Понятието „тайнство” в православното богословие

В този труд авторът разработва два, според нас неуспешни, богословски опита. В цялото си изследване Катански се опитва да ни убеди, че разбирането за „тайнство”, което имаме днес, е било характерно за Църквата още от първите векове под една или друга форма. Освен това, според Катански, в древната писменост можело да се намерят свидетелства, че още в ранната Църква е било признавано съществуването именно на „седем тайнства”. Нека да видим някои от убедителните „свидетелства” на автора: „Творенията на св. Ириней съдържат данни за всичките седем тайнства”, категорично твърди Катански на едно място. „Разбира се, тези сведения нямат еднозначно значение, не представят равномерно и последователно всички седем свещенодействия. За някое от тях сведенията са повече, те са по-ясни и категорични, а за други сведенията не са така ясни и категорични”. Анализирайки „сведенията”, Катански стига до парадоксалния извод, с който влиза в противоречие с категоричното си първоначално твърдение: „Св. Ириней разглежда всички тайнства заедно, без да ги разделя на класи и групи, което е неизбежно, когато те се разглеждат всяко само по себе си. Това е причината, поради която св .Ириней и останалите отци на Църквата да не отделят тайнствата от останалите „действия на Духа” в Църквата. А без това отделяне, без поставянето им във взаимна връзка и без анализ на общите им свойства, не може да се стигне до изработване на общ термин „тайнство” и определенията, които му съответстват”. Този извод на Катански, съвсем обективен, както виждаме отрича напълно първоначалното му заключение.

Вторият неудачен опит на Катанский е своего рода апологията, която прави на католическото учение за броя на тайнствата. Като голям учен той, разбира се, познава историята на зараждането на католическото учение за тайнствата и догматизирането му на Втория Лионски събор през 1247, Флорентинския през 1439 г. и Тридентския през 1547 г. Но изводът, който той прави въз основа на историята, предизвиква недоумение:

Според Катански процесът на формиране на католическото учение за броя на тайнствата протича паралелно в тези или други форми и в православния Изток. Затова, когато в резултат на униатската политика православните са били принуждавани към отстъпки, те без възражения приемали западното учение за количеството на тайнствата. „Не е възможно на Изток да не са забелязали промъкването на нововъведението в православната догматика за броя на тайнствата, ако е ставало дума наистина за нововъведение, а не за формулиране на това, което и било винаги в църковната практика, както на Запад, така и на Изток”. „Остава само една възможност – във факта на безмълвното приемане от Източноправославната църква на формулата за седемте тайнства виждаме проява на силата на църковното предание, на което винаги безпрекословно се е подчинявала нашата Църква. От апостолските времена в църковната практика както в Западната, така и в Източната църква ... съществували и са се ползвали с голямо благоговение всички седем тайнства”.

Горните изводи на Катански привеждаме, не за да бъдат критикувани. Критична оценка за труда „Догматическо учение за седемте тайнства” вече е давана, при което дори католиците признават, че учението за седемте тайнства православните са заимствали от тях. Спираме се на тези изводи, за да покажем, че изследвания от типа на тези на Катански не само не изясняват понятието за „тайнство” в православната традиция, но въвеждат още по-голямо объркване и в без това нееднозначните представи за Тайнствата в Православието. Положението става още по-сложно, защото позицията на Катанский и защитата на проникналото от запад схоластично учение за тайнствата продължава да се среща и до сега.

Другата трудност, която възниква при формулирането на определение за „тайнство”, се корени в библейския текст, където думата „тайнство” никога не се употребява в привичния за нас смисъл, въпреки че диапазонът на използването й в Св. Писание е много широк.

Тъй като програмата на конференцията за църковните тайнства включва библейския аспект на сакраментологията, аз ще се спра най-общо върху него.

В евангелските текстове думата „мистирион” се среща само при апостол Марк: „На вас е дадено да узнаете тайната на Царството Божие, а на външните се говори в притчи” (Марк 4:11). Произнасяйки тези думи, Иисус Христос „се връща към централната тема на юдейските апокалипсиси. Неговото дело е да основе Царството на Бога... и да разкрие в цялата им пълнота Божествените тайни.., "скрити от създание мира" (Мат. 13:35.) В Него завършва откровението, защото обещанията са изпълнени: "тайната на Царството се яви на земята в Негово Лице". (Леон Дюфур, Словарь библейского богословия, Брюксел 1974)
 
По-нататъшно развитие тази тема получава у апостол Павел. Божията премъдрост, която той проповядва и която "Бог е предназначил преди всички векове за наша слава" е премъдрост "съкровена", "тайна" (1 Кор. 2:7). Затова в Своето служение Той пристъпва като "домостроител на Тайните Божии" (1 Кор. 4:1). За апостола основна сред тези Тайни е тайната на Христос (Кол. 4:3) и (Еф. 3:2-5). и тайната на Църквата (Еф. 3: 9-10) (Еф. 5:32). Но апостолът открива тайна и в областта на християнската вяра (той призовава да се пази "тайнството на вярата в чиста съвест" 1 Тим. 3:9) и даже в областта на беззаконието (2 Сол. 2:7). "Тайната на беззаконието", за която той пише на Солунските християни е описана в Откровението на св. ап. Йоан като нечестива жена, на челото на която е написано име: "тайна, Вавилон велики" (Откр. 17: 4-5). Прегледът на библейските текстове показва, че "там, където в тях се говори за реални тайнства, като например в сакраменталните текстове, понятието "мистирион" не се употребява. А там, където се среща, не става дума за никакви култови и ритуални аспекти". (Jungel, E. Rahner K. Was ist ein Sakrament? Freiburg 1971)

Що се отнася до светоотеческите творби, то в тях се продължава библейската традиция на употреба на понятието "тайнство". "В светоотеческата епоха, отбелязва прот. Йоан Майендорф, - не съществувал даже специален термин за обозначаване на "тайнствата" като особена категория църковни действия: терминът "мистирион" се използвал в по-широкия и общ смисъл на "тайната на спасението". (Майендорф, Йоан, Византийское богословие)

В древната Църква употребата на понятието "тайнство" отчитала освен библейския контекст, и околната езическа религиозна и културна среда. За това свидетелстват текстовете на Юстин, Ириней, Тертулиан и Киприян. Тези ранни отци на Църквата сравняват езическите мистерии и християнските свещенодействия, като ги противопоставят едни на други. Но още Климент Александрийски използва за обяснението на християнската сотирология някои от мистериалните представи на езичниците. Христос-Тайноводецът води неговия "гностик" по пътя на усъвършенстването. На висшите степени на посвещение в мистерията въвеждат гностика в областта на Божествената светлина: "О, наистина святи мистерии - възкликва Климент Александрийски, - о, чиста светлина! Аз нося факел, за да видя небесата и Бога, посвещавам се, ставам безгрешен, Господ свещенодейства и, извеждайки го към светлината, слага на посветения печат... Ето това са моите "вакхански" мистерии. Ако искаш, ела и ти и приеми посвещение - и ще участваш в хоровода заедно с ангелите около неродения и непреходен и наистина единствен Бог, а Неговият Логос ще пее химни заедно с нас" (Климент Александрийски, Увещание към езичниците).

За Ориген "цялото домостроителство на спасението, както в Стария, така и в Новия завет, е пълно с тайни. Целият Стар Завет ... е бил съвкупност от тайни в смисъл, че е представял типове, предобрази, символи на бъдещето. Така, всички старозаветни жертви, ... всички пазници, всичко написано за скинията..., всичко това Ориген наричал тайнства, виждайки в тях предобрази на новозаветните реалности. Събитията на новозаветното домостроителство Той също наричал "тайнства". Такива например са раждането и страданието на Спасителя и въобще цялото Христово дело". Заедно с това Ориген нарича "тайнства" и най-известните и важни свещенодействия. За него Кръщението е тайнство, Евхаристията - Божествени тайнства, църковни тайнства, тайнства на Господнето тяло, тайнства на Словото Божие. Свещенството нарича "свещенически и първосвещенически тайнства". Тайнство той вижда и в изповядването на греховете, както и в брака, който нарича "алегорически тайнства". (Катански, цит. съч.)

В центъра на всички свещенодействия светоотеческата традиция поставя Кръщението и Евхаристията. Кръщението е тайнство, защото приемащият го тайнствено участва в смъртта на Христос, и, възкръсвайки с Него, влиза в новия живот, облича се в Христа. Тук е важно да подчертаем: Участието в смъртта и влизането в новия живот не се явяват само някакво подобие на това, което се е случило при изкупителния подвиг на Иисус Христос: кръщаваният действително умира за греха и действително се възражда за вечен живот. Светоотеческото разблиране за тайнство има за своя основа непоклатимото правило: "първообраз - отображение", почти загубено или невярно разбирано в съвременните представи за тайноство. Преп. Максим Изповедник демонстрира това правило най-очевидно:

В "Тайноводство" той описва актуализацията на тайнствата, използвайки понятията: "първообраз" (типос), "образ" (икона) и "символ" (символон). В образа - иконата той вижда не толкова знак за отсъстващата реалност, а по-скоро самата тази реалност, тоест "първообраза", актуализиращ се в този "образ" чрез знака. "Образът" е в някакъв смисъл това, което той изобразява, а обозначената чрез "образа" реалност присъства в своето видимо изображение. Това става възможно чрез "символа" (от гр. глагол "συμβάλω", съединявам) с помощта на който първообразът се съединява с образа и присъства в него.

Този аспект, включен  в понятието "тайнство", е разгледан и от св. Василий Велики. Той отбелязва, че в Кръщението образът на смъртта се е отобразил в човека. За това пише в "Огласителните си поучения" и св. Кирил Александрийски, добавяйки при това, че Кръщението не се заключава само в прощаването на греховете на този, който приема тайнството. Възроденият в Кръщението влиза в новия живот, в благодатния организъм на Църквата и преживява този живот в евхаристийната община. За него се открива възможност, според Дионисий Ареопагит, да участва в "свещеносъвършителната" Евхаристия, където евхаристийните дарове са също "образ", "отображение" (на слав. "вместообразная"). Те отобразяват "първообраза", Който в този случай е самият Христос. В отображението новопокръстеният възлиза "към тайната на спасението и новия живот, която макар и извършена един път, ни се даруват "винаги, сега и вовеки веков".

Що се отнася до Миропомазанието, то както счита прот. Александър Шмеман, "в собствен смисъл не е някакво отделно тайнство, а по-скоро осъществяване на Кръщението, неговото "утвърждаване от Светия Дух". То може да се отличава от Кръщението само дотолкова, доколкото животът се различава от раждането". (Schmeman, Alexander. The World as Sacrament).