Съществува едно съвършенство, което убива. Това е съвършенството на статуята – безупречно, студено и мъртво, и именно с тази съвършеност се явява младежът от евангелския откъс на 12-тата неделя от Матей пред живия Бог. Един шедьовър на архитектурата на Закона, човек, чиято душа е вкаменена от собствената му добродетел.
Въпросът му: „Учителю благи, какво добро да сторя, за да имам вечен живот?“ (Мат. 19:16), звучи като молба за последното лаково покритие върху идола на самия себе си, последния тънък щрих, който би потвърдил безсмъртието на неговото дело. Това е дълбокото, подземно безпокойство на самодостатъчния човек, ужасът, че може би някъде върху безупречната повърхност се крие капилярна, невидима пукнатина, която ще срине всичко. Последното потвърждение.
Христос, с движение, което повече прилича на сеизмично разтърсване на реалността, отколкото на отговор, отказва да играе ролята на утвърдител: „Защо Ме наричаш благ?“ (Мат. 19:17). Не го осъжда. Просто отнема основата под краката му.
Изброява му заповедите сякаш изрича съставките на едно празнота, на рецепта, която, макар и спазена буквално, не е породила живот, а само негово безупречно подобие. Отговорът на младия човек: „Всичко това съм пазил от младостта си“ (Мат. 19:20), е литания на празнотата, мъртва процесия, изповед на човек, който е прекарал живота си, полирайки решетките на своята килия. Следващата му фраза е скритото безпокойство, което изригва от дълбините на тази килия: „Какво още не ми достига?“ (Мат. 19:20).
И тогава, след като сам признава раната, идва лечението, което прилича на ампутация – поканата, която звучи като смъртна присъда за старото му „аз“. Онази безпощадна, хирургична заповед, която не цели симптомите, а самия тумор, изяждащ душата му: „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си… ела и върви след Мене“ (Мат. 19:21) – едно предложение, което не е морален съвет, а покана към акт на метафизическо самоубийство, към доброволно разрушаване на света, който е издигнал около своето Его. Защото съвършенството не е натрупване на добродетели, а пълно изпразване от себе си, откъсване от всичко, което те определя извън Бога. Това е бурна трансформация, при която златото на имотите трябва да изгори в алхимическата пещ на любовта, за да се превърне в нетленния съкровищен дар на абсолютната свобода – на съществуването като чиста връзка, а не като укрепена собственост. А той, разбира се, беше богат.
За Христос това не е социално състояние, а болест. За този млад човек имотите се бяха превърнали в продължение на плътта му. Така той „си тръгна натъжен“ (Мат. 19:22), връщайки се в топлия, задушаващ гроб на своите съкровища.
Тази тъга не е просто чувство – тя набъбва в осезаемото, тежко присъствие на Бог, Който бе отхвърлен; тя е фосфоресциращата сянка на едно спасение, което човек отказва да приеме.
А Христос не скърби. Никак. Той просто поставя диагнозата. Притчата за камилата (Мат. 19:24), следваща в откъса, не е преувеличение, а аксиома на духовната физика. Богатството надхвърля понятието за притежание и предмет и се превръща в сила – действаща гравитация, която изкривява пространството на душата, извива я около Егото и прави невъзможен правия път към тесните врата. Богатият, както отбелязва св. Евстатий Солунски, забравя, че е само „иконом“ (управител), и се плъзга в хюбриса (горделивото превъзнасяне) на „собственика“.[1]
А този хюбрис е вид рак, който ражда собствената си жива, некротична реалност: златото и среброто, натрупани в складовете на душата, престават да бъдат инертни метали и се превръщат в жив, метаболизиращ гъбичен организъм, който, както предупреждава ап. Яков с неизразим ужас, започва да се храни от своя притежател: „ръждата им ще изяде плътта ви като огън“ (Як. 5:3). Това е бавен, вътрешен, безшумен процес на авто-канибализъм, при който човек започва да се храни от собствените си достижения, докато светът – заслепен от блясъка – аплодира самоунищожението му, мълчи, когато той говори, и въздига словото му „до облаците“, дори ако то е само звукът на разпада.
Той самият се превръща в обвивката на вещите си. В жив саркофаг. Реалността е напълно обърната. Човекът служи на материята. Душата става роб на златото. А Бог е сведен до ролята на декоративен амулет – лукс за богатите.
Реакцията на учениците е объркването на хората, които току-що са осъзнали, че картата, която следват, води към пропастта: „твърде се учудиха“ (Мат. 19:25). Тази революция е толкова радикална, че предизвиква у тях познавателен срив, ужас, изразен в най-основния въпрос на човешкото съществуване: „Кой тогава може да се спаси?“ (Мат. 19:25). Това е ужасът на абсолютното разоряване. Ако този съвършен човек е пропаднал, какво остава?
Отговорът на Христос не е просто решение, а нахлуване: „За човеците това е невъзможно, но за Бога всичко е възможно“ (Мат. 19:26).
Тук вече не говорим за човешко усилие, а за божествена намеса. Спасението не е върхът на стълбата, която строим, а ръката, която събаря затвора ни. И младежът, с тъжния си гръб, остава в историята като вечното свидетелство на човешката трагедия – мигът, в който човек погледна Бога в очите, видя спасителния изход и избра да изгори жив в двореца си…
Бележка:
[1] Евстатий, митрополит Солунски, Съчинения по църковни въпроси, в Patrologiae Cursus Completus: Series Graeca, ред. Жак-Пол Мин, т. 136 (Париж: J.-P. Migne, 1865), 885.
Публикувано в: Orthodox.times
