На сайта „Правмир” прот. Алексий Умински води цикъл беседи за „православните митове” – изрази и сентенции, утвърдили се във всекидневния живот и в представите на много хора, но често напълно противоположни на духа на Евангелието и Христовата вяра.
Разбира се, ние много обичаме да смиряваме! Една от най-лесно усвояемите „науки” е науката да смиряваме другите. Когато се намираме на мястото на ръководителя, ни се струва, че едва ли не спасяваме душите на хората, когато им крещим, когато ги тъпчем или гледаме с гняв към тях и т. н.
Така постъпва свещеноначалието по отношение на клириците, игумените на манастири по отношение на монасите и послушниците, мъжете спрямо жените, родителите спрямо децата. Кой знае защо, хората смятат, че това е науката, която помага на другия да се смири, която не пречупва човека, която не го оскърбява, която не го лишава от любов и надежда, не отнема силите му да върви напред и да се отнася с доверие към своите началници.
Ние имаме твърде много господари и почти няма бащи. А Бог е Отец. И Той не ни учи да смиряваме другите.
Господ заръчва всеки от нас да бъде смирен. И моли да се научим на това от Него. И в евангелското повествование, и в деянията на светите апостоли, които са написани от Неговите ученици и разказват за първите десетилетия от живота на християнската Църква, ние не виждаме нито един пример, когато някой от учениците или от хората, облечени с църковна власт, се опитва да наставлява чрез унижение, потискане, властен глас. Затова, ако действително искаме да научим нещо от Христос, трябва винаги да чуваме тези думи: „... и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си...” (Мат. 11:29, бел. прев.).
При нас, за съжаление се случва точно обратното. „Моли се и се покайвай” – е универсалният отговор на всеки проблем. Безусловно, необходимо е и да се молим, и да се каем. Но е нужно да разберем какво стои зад фразата: „Моли се и се покайвай”.
Да се каем не означава да ходим редовно на изповед с огромно количество записани на хартия грехове. Думата „покаяние” – „покайте се, и ще дойдете в царството небесно” – е насочена към човечеството, към хората като някакъв импулс, като своеобразно начало на пътя. Човекът трябва да се обърне, да се разкае, да смени своя вътрешен свят, и вече след това да тръгне след Христос. Но той не бива да носи след себе си като вериги товара на тези неща. Той трябва да носи в сърцето си дух на съкрушение.
Духът на съкрушение – това не е тежестта на греховете. Това е дух на самопознание, дух на разбиране за величието на Божествената любов, радост от това, че Бог те приема такъв, какъвто си, а не какъвто искаш да изглеждаш в очите на другите.
Ако човек не се страхува да живее постоянно в реалността на самия себе си, осъзнавайки какъв е, знаейки своите недостатъци, немощи, изкривявания в светлината на Христовата любов – той винаги ще изпитва дух на съкрушение, и това ще бъде радостно съкрушение. Ще бъде дух на усещането за Божието присъствие, който ще го издига към радостна молитва.
Как радостна е молитвата, с която Христос ни призовава да се молим! Всяка дума от нея е радост. „Отче наш” – каква радост! „Да се свети Твоето име” – какво великолепие! „Да дойде Твоето царство” – чудна радост, сияние! Възторг, който ни помага да разберем колко ни обича Господ и колко близо е до нас. И как можем да знаем Неговата воля, да се храним от Неговия хляб, да бъдем простени от Него! Как Бог може да ни запази от лукавия и от всяко зло. Защото се намираме в Неговото царство, в Неговата сила, в Неговата слава. Ето това е всичко.
Така че – моли се и се покайвай – но в съвсем друг смисъл. |
Източник: www.pravmir.ru
Превод: Радостина Ангелова
