Християнският възглед за смъртта може да бъде илюстриран най-добре със символиката в св. Литургия. Непосредствено след Великия вход, който символизира погребението на Иисус Христос, царските двери на олтара, който в този момент изобразява Гроба Господен, остават отворени, както отвален остава камъкът на Гроба. Този момент от св. Литургия изобразява победата на живота над смъртта.
Така християнството дава ново определение за смъртта, за мнозина дори скандално, но “Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите” (1 Кор. 1:27). Смъртта, която винаги е будела ужас, защото се явява край, завършек на един човешки живот и извежда неизвестно къде, се превръща в начало на един нов живот. В предсмъртния миг за християнина се отваря вратата на вечния живот. За християните смъртта е врата, която не се затваря, а се отваря. Тя не е край, а е начало.
Смъртта, макар и дълбоко противоестествена, противоположна на божественото естество, е и дар от Бога. Смъртта, също така е една раздяла, която в същността си не е раздяла. В изясняването на тези три базисни гледни точки по отношение на смъртта, тя се разкрива като една реалност, която протича непрекъснато около нас и вътре в нас. Това има предвид и ап. Павел, като казва: “Всеки ден умирам” (1 Кор. 15:31). Всичко живо е една форма на смърт и умира в продължението. Това ежедневно преживяване на смъртта е следвано неотменно от едно ново раждане, потвърждава в своите разяснения по този проблем Диоклийският епископ Калистос Уеър разкрива, че всяка смърт е и една форма на живот. Животът и смъртта не са противоположни, не се изключват взаимно. Нашият земен път може да се сравни с една непрекъсната Пасха, прекосяваща смъртта и извеждаща към един нов живот. Според Уеър целият ни житейски път и опит между нашето раждане по естество и смъртта е изпълнен със серия от малки смърти и раждания. Всеки път, когато угасва светлината и заспиваме, изпадаме в състояние подобно на смърт. Всеки път, когато се събуждаме, сме сякаш възкръснали и имаме чувството, че сме възобновени.
Ако нашите ежедневни малки смърти изглеждат по този начин, то това с още по-голяма сила важи за нашата последна смърт, която би трябвало да бъде едно пресътворяване, едно заспиване, следвано от събуждане.
Според Диоклийския епископ този модел живот смърт може да бъде открит и в процеса на нашето съзряване. Преминаването от един етап и навлизането в следващ етап от нашия живот е свързано с умирането на нещо в нас. Преминаването от бебешката възраст към детството, от детството към младостта, от младостта към зрелостта е процес, който е съпътстван от истински кризи, понякога изключително мъчителни, които можем да сравним само с една вътрешна смърт. Но ако в тези моменти обърнем гръб на необходимостта да умрем, правим невъзможно нашето по-нататъшно развитие, което превръща личността в уникална, автентична. Смъртта на старото дава възможност на новото да се прояви в нас, затова без смърт няма нов живот.
Ако израстването е една форма на смърт, същото важи и за опита от заминаването и раздялата с място или любим човек. Тези раздели са особено необходими по пътя на нашето израстване, по пътя към зрелостта. Ако не открием един ден кураж в себе си да оставим нашите пристрастия, да напуснем дома, да се разделим с приятелите и да изградим нови принципи, няма да можем никога да си дадем сметка за всичко, което е в нас, за вложения в нас потенциал. Вкопчването здраво в старото ни лишава от възможността да открием новото.
Друга насока, в която срещаме смъртта, според разсъжденията на епископ Калист е опитът, придобит, когато се налага да се откажем от нещо, а също така, когато са ни отхвърлили. Този опит е непосредствено свързан с дълга. Колко младежи, завършвайки задължителното училище и своето образование, преминават ежедневно през тази форма на смърт. Същото важи и за отхвърлянето в любовта, несподелената любов. Колко пъти в нас действително нещо умира, когато разберем, че чувствата ни не са споделени и някой друг е предпочетен?
За мнозина вярващи разколебаването във вярата е равносилно на смърт. Но тази смърт е така необходимото израстване във вярата, свързано с мъчителното и разяждащо съмнение, и като такова е травмиращо преживяване, дори повече от загубата на приятел или близък. Това състояние е свързано с динамиката на религиозното преживяване, което не търпи статичност и застой. Така съмнението в усвоените до този момент представи за Бога, макар и драматично преживяно като проверка и изпитване на нашата вяра, е свързано с нейното развитие и задълбочаване. Това е също така един опит от живот-смърт, потвърждава епископ Калист, през който трябва да преминем, за да израсне и укрепне нашата вяра. Бог е недостижим и стои по-високо от всяка човешка концепция за Него, нашите рационални представи са идоли, които трябва да потънат в мрак. За да бъде жива и в пълнота, нашата вяра трябва непрекъснато да умира. Тези изяви на смъртта я превръщат, не в нещо деструктивно, а в нещо креативно. Чрез смъртта идва възкресението. Умирането на нещо означава, че нещо друго се ражда. Това се отнася и за смъртта, която пристига в края на нашия земен живот. Тя не е по-различна от тези малки смърти, които познаваме от своето раждане. Ако малката смърт, през която трябва да преминем, ни води всеки път отвъд смъртта, към едно възкресение, защо това да не важи също и за момента на последната смърт, когато трябва да оставим този свят?
И това не е всичко. За нас, християните, тази животворяща връзка между живота и смъртта, която се представя непрекъснато в житейския ни път, намира своето най-ярко потвърждение в смъртта и Възкресението на нашия Спасител Господ Иисус Христос. От този момент нашата лична житейска история престава да бъде самозатворена и самодостатъчна. Тя е проникната от светлината на Неговата история, която празнуваме всяка година по време на Страстната седмица, също и всяка неделя в св. Литургия. Нашите малки смърти и възкресения черпят животворящи сили от Неговата смърт и Възкресение, нашите малки пасхи се потвърждават от Неговата голяма Пасха. Защото смъртта на Христос според св. Василиева литургия е една “смърт, сътворяваща живот”. Както провъзгласява Православната църква в нощта на Възкресение Христово с думите от омилията, приписвана на св. Йоан Златоуст: “Христос възкръсна и животът триумфира.”
Смъртта, макар и дълбоко противоестествена, противоположна на божественото естество, е и дар от Бога. Смъртта, също така е една раздяла, която в същността си не е раздяла. В изясняването на тези три базисни гледни точки по отношение на смъртта, тя се разкрива като една реалност, която протича непрекъснато около нас и вътре в нас. Това има предвид и ап. Павел, като казва: “Всеки ден умирам” (1 Кор. 15:31). Всичко живо е една форма на смърт и умира в продължението. Това ежедневно преживяване на смъртта е следвано неотменно от едно ново раждане, потвърждава в своите разяснения по този проблем Диоклийският епископ Калистос Уеър разкрива, че всяка смърт е и една форма на живот. Животът и смъртта не са противоположни, не се изключват взаимно. Нашият земен път може да се сравни с една непрекъсната Пасха, прекосяваща смъртта и извеждаща към един нов живот. Според Уеър целият ни житейски път и опит между нашето раждане по естество и смъртта е изпълнен със серия от малки смърти и раждания. Всеки път, когато угасва светлината и заспиваме, изпадаме в състояние подобно на смърт. Всеки път, когато се събуждаме, сме сякаш възкръснали и имаме чувството, че сме възобновени.
Ако нашите ежедневни малки смърти изглеждат по този начин, то това с още по-голяма сила важи за нашата последна смърт, която би трябвало да бъде едно пресътворяване, едно заспиване, следвано от събуждане.
Според Диоклийския епископ този модел живот смърт може да бъде открит и в процеса на нашето съзряване. Преминаването от един етап и навлизането в следващ етап от нашия живот е свързано с умирането на нещо в нас. Преминаването от бебешката възраст към детството, от детството към младостта, от младостта към зрелостта е процес, който е съпътстван от истински кризи, понякога изключително мъчителни, които можем да сравним само с една вътрешна смърт. Но ако в тези моменти обърнем гръб на необходимостта да умрем, правим невъзможно нашето по-нататъшно развитие, което превръща личността в уникална, автентична. Смъртта на старото дава възможност на новото да се прояви в нас, затова без смърт няма нов живот.
Ако израстването е една форма на смърт, същото важи и за опита от заминаването и раздялата с място или любим човек. Тези раздели са особено необходими по пътя на нашето израстване, по пътя към зрелостта. Ако не открием един ден кураж в себе си да оставим нашите пристрастия, да напуснем дома, да се разделим с приятелите и да изградим нови принципи, няма да можем никога да си дадем сметка за всичко, което е в нас, за вложения в нас потенциал. Вкопчването здраво в старото ни лишава от възможността да открием новото.
Друга насока, в която срещаме смъртта, според разсъжденията на епископ Калист е опитът, придобит, когато се налага да се откажем от нещо, а също така, когато са ни отхвърлили. Този опит е непосредствено свързан с дълга. Колко младежи, завършвайки задължителното училище и своето образование, преминават ежедневно през тази форма на смърт. Същото важи и за отхвърлянето в любовта, несподелената любов. Колко пъти в нас действително нещо умира, когато разберем, че чувствата ни не са споделени и някой друг е предпочетен?
За мнозина вярващи разколебаването във вярата е равносилно на смърт. Но тази смърт е така необходимото израстване във вярата, свързано с мъчителното и разяждащо съмнение, и като такова е травмиращо преживяване, дори повече от загубата на приятел или близък. Това състояние е свързано с динамиката на религиозното преживяване, което не търпи статичност и застой. Така съмнението в усвоените до този момент представи за Бога, макар и драматично преживяно като проверка и изпитване на нашата вяра, е свързано с нейното развитие и задълбочаване. Това е също така един опит от живот-смърт, потвърждава епископ Калист, през който трябва да преминем, за да израсне и укрепне нашата вяра. Бог е недостижим и стои по-високо от всяка човешка концепция за Него, нашите рационални представи са идоли, които трябва да потънат в мрак. За да бъде жива и в пълнота, нашата вяра трябва непрекъснато да умира. Тези изяви на смъртта я превръщат, не в нещо деструктивно, а в нещо креативно. Чрез смъртта идва възкресението. Умирането на нещо означава, че нещо друго се ражда. Това се отнася и за смъртта, която пристига в края на нашия земен живот. Тя не е по-различна от тези малки смърти, които познаваме от своето раждане. Ако малката смърт, през която трябва да преминем, ни води всеки път отвъд смъртта, към едно възкресение, защо това да не важи също и за момента на последната смърт, когато трябва да оставим този свят?
И това не е всичко. За нас, християните, тази животворяща връзка между живота и смъртта, която се представя непрекъснато в житейския ни път, намира своето най-ярко потвърждение в смъртта и Възкресението на нашия Спасител Господ Иисус Христос. От този момент нашата лична житейска история престава да бъде самозатворена и самодостатъчна. Тя е проникната от светлината на Неговата история, която празнуваме всяка година по време на Страстната седмица, също и всяка неделя в св. Литургия. Нашите малки смърти и възкресения черпят животворящи сили от Неговата смърт и Възкресение, нашите малки пасхи се потвърждават от Неговата голяма Пасха. Защото смъртта на Христос според св. Василиева литургия е една “смърт, сътворяваща живот”. Както провъзгласява Православната църква в нощта на Възкресение Христово с думите от омилията, приписвана на св. Йоан Златоуст: “Христос възкръсна и животът триумфира.”