Мобилно меню

4.6666666666667 1 1 1 1 1 Rating 4.67 (15 Votes)
Хрис­ти­ян­с­ки­ят въз­г­лед за смърт­та мо­же да бъ­де илюс­т­ри­ран най-доб­ре със сим­во­ли­ка­та в св. Ли­тур­гия. Не­пос­ред­с­т­ве­но след Ве­ли­кия вход, кой­то сим­во­ли­зи­ра пог­ре­бе­ни­е­то на Ии­сус Хрис­тос, цар­с­ки­те две­ри на ол­та­ра, кой­то в то­зи мо­мент изоб­ра­зя­ва Гро­ба Гос­по­ден, ос­та­ват от­во­ре­ни, как­то от­ва­лен ос­та­ва ка­мъ­кът на Гро­ба. То­зи мо­мент от св. Ли­тур­гия изоб­ра­зя­ва по­бе­да­та на жи­во­та над смъртта.
Та­ка хрис­ти­ян­с­т­во­то да­ва но­во оп­ре­де­ле­ние за смърт­та, за мно­зи­на до­ри скан­дал­но, но “Бог из­б­ра оно­ва, що е бе­зум­но на тоя свят, за да пос­ра­ми мъд­ри­те” (1 Кор. 1:27). Смърт­та, ко­я­то ви­на­ги е бу­де­ла ужас, за­що­то се явя­ва край, за­вър­шек на един чо­веш­ки жи­вот и из­веж­да не­из­вес­т­но къ­де, се прев­ръ­ща в на­ча­ло на един нов жи­вот. В пред­с­мър­т­ния миг за хрис­ти­я­ни­на се от­ва­ря вра­та­та на веч­ния жи­вот. За хрис­ти­я­ни­те смърт­та е вра­та, ко­я­то не се зат­ва­ря, а се от­ва­ря. Тя не е край, а е на­ча­ло.
Смърт­та, ма­кар и дъл­бо­ко про­ти­во­ес­тес­т­ве­на, про­ти­во­по­лож­на на бо­жес­т­ве­но­то ес­тес­т­во, е и дар от Бо­га. Смърт­та, съ­що та­ка е ед­на раз­дя­ла, ко­я­то в същ­ност­та си не е раз­дя­ла. В изяс­ня­ва­не­то на те­зи три ба­зис­ни глед­ни точ­ки по от­но­ше­ние на смърт­та, тя се раз­к­ри­ва ка­то ед­на ре­ал­ност, ко­я­то про­ти­ча неп­ре­къс­на­то око­ло нас и вът­ре в нас. То­ва има пред­вид и ап. Па­вел, ка­то каз­ва: “Все­ки ден уми­рам” (1 Кор. 15:31). Всич­ко живо е ед­на фор­ма на смърт и уми­ра в про­дъл­же­ни­е­то. То­ва ежед­нев­но пре­жи­вя­ва­не на смърт­та е след­ва­но не­от­мен­но от ед­но но­во раж­да­не, пот­вър­ж­да­ва в сво­и­те ра­зяс­не­ния по то­зи проб­лем Ди­ок­лийс­ки­ят епископ Ка­лис­тос Уеър раз­к­ри­ва, че вся­ка смърт е и ед­на фор­ма на жи­вот. Жи­во­тът и смърт­та не са про­ти­во­по­лож­ни, не се из­к­люч­ват вза­им­но. На­ши­ят зе­мен път мо­же да се срав­ни с ед­на неп­ре­къс­на­та Пас­ха, пре­ко­ся­ва­ща смърт­та и из­веж­да­ща към един нов жи­вот. Спо­ред Уе­ър це­ли­ят ни жи­тейс­ки път и опит меж­ду на­ше­то раж­да­не по ес­тес­т­во и смърт­та е из­пъл­нен със се­рия от мал­ки смър­ти и раж­да­ния. Все­ки път, ко­га­то угас­ва свет­ли­на­та и зас­пи­ва­ме, из­па­да­ме в със­то­я­ние по­доб­но на смърт. Все­ки път, ко­га­то се съ­буж­да­ме, сме ся­каш въз­к­ръс­на­ли и има­ме чув­с­т­во­то, че сме въ­зоб­но­ве­ни.
Ако на­ши­те ежед­нев­ни мал­ки смър­ти из­г­леж­дат по то­зи на­чин, то то­ва с още по-го­ля­ма си­ла ва­жи за на­ша­та пос­лед­на смърт, ко­я­то би тряб­ва­ло да бъ­де ед­но пре­сът­во­ря­ва­не, ед­но зас­пи­ва­не, след­ва­но от съ­буж­да­не.
Спо­ред Ди­ок­лийс­кия епис­коп то­зи мо­дел жи­вот ­ смърт мо­же да бъ­де от­к­рит и в про­це­са на на­ше­то съз­ря­ва­не. Пре­ми­на­ва­не­то от един етап и нав­ли­за­не­то в след­ващ етап от на­шия жи­вот е свър­за­но с уми­ра­не­то на не­що в нас. Пре­ми­на­ва­не­то от бе­беш­ка­та въз­раст към дет­с­т­во­то, от дет­с­т­во­то към мла­дост­та, от мла­дост­та към зре­лост­та е про­цес, кой­то е съ­път­с­т­ван от ис­тин­с­ки кри­зи, по­ня­ко­га из­к­лю­чи­тел­но мъ­чи­тел­ни, ко­и­то мо­жем да срав­ним са­мо с ед­на вът­реш­на смърт. Но ако в те­зи мо­мен­ти обър­нем гръб на не­об­хо­ди­мост­та да ум­рем, пра­вим не­въз­мож­но на­ше­то по-на­та­тъш­но раз­ви­тие, ко­е­то прев­ръ­ща лич­ност­та в уни­кал­на, ав­тен­тич­на. Смърт­та на ста­ро­то да­ва въз­мож­ност на но­во­то да се про­я­ви в нас, за­то­ва без смърт ня­ма нов жи­вот.
Ако из­рас­т­ва­не­то е ед­на фор­ма на смърт, съ­що­то ва­жи и за опи­та от за­ми­на­ва­не­то и раз­дя­ла­та с мяс­то или лю­бим чо­век. Те­зи раз­де­ли са осо­бе­но не­об­хо­ди­ми по пъ­тя на на­ше­то из­рас­т­ва­не, по пъ­тя към зре­лост­та. Ако не от­к­ри­ем един ден ку­раж в се­бе си да ос­та­вим на­ши­те прис­т­рас­тия, да на­пус­нем до­ма, да се раз­де­лим с при­я­те­ли­те и да из­г­ра­дим но­ви прин­ци­пи, ня­ма да мо­жем ни­ко­га да си да­дем смет­ка за всич­ко, ко­е­то е в нас, за вло­же­ния в нас по­тен­ци­ал. Вкоп­ч­ва­не­то здра­во в ста­ро­то ни ли­ша­ва от въз­мож­ност­та да от­к­ри­ем но­во­то.
Дру­га на­со­ка, в ко­я­то сре­ща­ме смърт­та, спо­ред раз­съж­де­ни­я­та на епис­коп Ка­лис­т е опи­тът, при­до­бит, ко­га­то се на­ла­га да се от­ка­жем от не­що, а съ­що та­ка, ко­га­то са ни от­х­вър­лили. Този опит е не­пос­ред­с­т­ве­но свър­зан с дъл­га. Кол­ко мла­де­жи, за­вър­ш­вай­ки за­дъл­жи­тел­но­то учи­ли­ще и сво­е­то об­ра­зо­ва­ние, пре­ми­на­ват ежед­нев­но през та­зи фор­ма на смърт. Съ­що­то ва­жи и за от­х­вър­ля­не­то в лю­бов­та, нес­по­де­ле­на­та лю­бов. Кол­ко пъ­ти в нас дейс­т­ви­тел­но не­що уми­ра, ко­га­то раз­бе­рем, че чув­с­т­ва­та ни не са спо­де­ле­ни и ня­кой друг е пред­по­че­тен?
За мно­зи­на вяр­ва­щи раз­ко­ле­ба­ва­не­то във вя­ра­та е рав­но­сил­но на смърт. Но та­зи смърт е та­ка не­об­хо­ди­мо­то из­рас­т­ва­не във вя­ра­та, свър­за­но с мъ­чи­тел­но­то и ра­зяж­да­що съм­не­ние, и ка­то та­ко­ва ­ е трав­ми­ра­що пре­жи­вя­ва­не, до­ри по­ве­че от за­гу­ба­та на при­я­тел или бли­зък. То­ва със­то­я­ние е свър­за­но с ди­на­ми­ка­та на ре­ли­ги­оз­но­то пре­жи­вя­ва­не, ко­е­то не тър­пи ста­тич­ност и зас­той. Та­ка съм­не­ни­е­то в ус­во­е­ни­те до то­зи мо­мент пред­с­та­ви за Бо­га, ма­кар и дра­ма­тич­но пре­жи­вя­но ка­то про­вер­ка и из­пит­ва­не на на­ша­та вя­ра, е свър­за­но с ней­но­то раз­ви­тие и за­дъл­бо­ча­ва­не. То­ва е съ­що та­ка един опит от жи­вот-смърт, пот­вър­ж­да­ва епис­коп Ка­лис­т, през кой­то тряб­ва да пре­ми­нем, за да из­рас­не и ук­реп­не на­ша­та вя­ра. Бог е не­дос­ти­жим и стои по-ви­со­ко от вся­ка чо­веш­ка кон­цеп­ция за Не­го, на­ши­те ра­ци­о­нал­ни пред­с­та­ви са идо­ли, ко­и­то тряб­ва да по­тъ­нат в мрак. За да бъ­де жи­ва и в пъл­но­та, на­ша­та вя­ра тряб­ва неп­ре­къс­на­то да уми­ра. Те­зи изя­ви на смърт­та я прев­ръ­щат, не в не­що дес­т­рук­тив­но, а в не­що кре­а­тив­но. Чрез смърт­та ид­ва въз­к­ре­се­ни­е­то. Уми­ра­не­то на не­що оз­на­ча­ва, че не­що дру­го се раж­да. То­ва се от­на­ся и за смърт­та, ко­я­то прис­ти­га в края на на­шия зе­мен жи­вот. Тя не е по-раз­лич­на от те­зи мал­ки смър­ти, ко­и­то поз­на­ва­ме от сво­е­то раж­да­не. Ако мал­ка­та смърт, през ко­я­то тряб­ва да пре­ми­нем, ни во­ди все­ки път от­въд смърт­та, към ед­но въз­к­ре­се­ние, за­що то­ва да не ва­жи съ­що и за мо­мен­та на пос­лед­на­та смърт, ко­га­то тряб­ва да ос­та­вим то­зи свят?
И то­ва не е всич­ко. За нас, хрис­ти­я­ни­те, та­зи жи­вот­во­ря­ща връз­ка меж­ду жи­во­та и смърт­та, ко­я­то се пред­с­та­вя неп­ре­къс­на­то в жи­тейс­кия ни път, на­ми­ра сво­е­то най-яр­ко пот­вър­ж­де­ние в смърт­та и Въз­к­ре­се­ни­е­то на на­шия Спа­си­тел Гос­под Ии­сус Хрис­тос. От то­зи мо­мент на­ша­та лич­на жи­тейс­ка ис­то­рия прес­та­ва да бъ­де са­мо­зат­во­ре­на и са­мо­дос­та­тъч­на. Тя е про­ник­на­та от свет­ли­на­та на Не­го­ва­та ис­то­рия, ко­я­то праз­ну­ва­ме вся­ка го­ди­на по вре­ме на Страс­т­на­та сед­ми­ца, съ­що и вся­ка не­де­ля в св. Ли­тур­гия. На­ши­те мал­ки смър­ти и въз­к­ре­се­ния чер­пят жи­вот­во­ря­щи си­ли от Не­го­ва­та смърт и Въз­к­ре­се­ние, на­ши­те мал­ки пас­хи се пот­вър­ж­да­ват от Не­го­ва­та го­ля­ма Пас­ха. За­що­то смърт­та на Хрис­тос спо­ред св. Ва­си­ли­е­ва ли­тур­гия е ед­на “смърт, сът­во­ря­ва­ща жи­вот”. Как­то про­въз­г­ла­ся­ва Пра­вос­лав­на­та цър­к­ва в нощ­та на Въз­к­ре­се­ние Хрис­то­во с ду­ми­те от оми­ли­я­та, при­пис­ва­на на св. Йо­ан Зла­то­уст: “Хрис­тос въз­к­ръс­на и жи­во­тът три­ум­фи­ра.”






Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/k9uf 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Не търси съвършенството на закона в човешките добродетели, защото в тях няма да го намериш съвършен; неговото съвършенство е скрито в Христовия кръст.

Св. Марк Подвижник
   
© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.