Мобилно меню

4.6470588235294 1 1 1 1 1 Rating 4.65 (34 Votes)
dete.jpgКой съм аз? Он­зи ли, на когото му “ид­ва от­вът­ре” да се ка­ра с хо­ра­та, или он­зи, кой­то ис­ка да има мно­го при­я­те­ли и да не огор­ча­ва близ­ки­те си? Он­зи ли, кой­то не ис­ка да се впря­га мно­го в уче­не, или он­зи, кой­то ис­ка да знае, да мо­же и да ус­пее в жи­во­та? Он­зи ли, на кого­то му се ис­ка да из­ме­ни, или он­зи, кой­то ис­ка да ос­та­не ве­рен? Как да пос­тъ­пя, за да бъ­да мак­си­мал­но се­бе си? И в край­на смет­ка: Как да бъ­да се­бе си, ка­то не знам кой съм аз?

Днес сме мак­си­мал­но сво­бод­ни в из­бо­ра си на жи­тейс­ка по­зи­ция и път за се­бе­ре­а­ли­за­ция, но и мак­си­мал­но зат­руд­не­ни от пра­во­то си на из­бор. Вън­ш­ни­те фак­то­ри ­ об­щес­т­ве­но мне­ние, пред­раз­съ­дъ­ци, тра­ди­ции ­ за нас, ка­то граж­да­ни на ци­ви­ли­зо­ва­ния свят от­дав­на не са преч­ка да бъ­дем се­бе си. Ос­та­ва на­ис­ти­на да си от­го­во­рим на въп­ро­са: кой всъщ­ност съм аз. А то­ва, оказ­ва се, не е ни­как лес­но.

В ми­на­ло­то ся­каш всич­ко е би­ло яс­но: си­нът на арис­ток­ра­та е ро­ден, за да бъ­де арис­ток­рат и все­ки е на­яс­но как­во точ­но по­ве­де­ние изис­к­ва то­ва; си­нът на се­ля­ни­на жи­вее та­ка, как­то са жи­ве­ли ба­ща му и де­ди­те му; си­нът на ме­са­ря, раз­би­ра се, е приз­ван да бъ­де ме­сар ­ яс­но е как­во по­ло­же­ние за­е­ма в об­щес­т­во­то, как­во по­ве­де­ние изис­ква то­ва, как­ви уме­ния тряб­ва да раз­ви­ва, как ще ми­на­ват дни­те му... Е, все се на­ми­рал ня­кой да крив­не от пра­вия път, но по­не за всич­ки е би­ло яс­но кой е “п­ра­ви­ят път”: на поч­те­ния, тру­до­лю­бив чо­век, кой­то доб­ре се гри­жи за се­мейс­т­во­то си, бра­ни са­мо­от­вер­же­но ро­ди­на­та си, хо­ди ре­дов­но на цър­к­ва и се ста­рае да из­пъл­ня­ва пред­пи­са­ни­я­та на вя­ра­та си. Днес ни­кой не счи­та ро­ди­те­ли­те си за един­с­т­вен и дос­то­ен при­мер за под­ра­жа­ние, тра­ди­ци­и­те са пре­къс­на­ти, на­ци­о­нал­ни­те ха­рак­те­рис­ти­ки все по­ве­че се уни­фи­ци­рат, а ре­ли­ги­я­та... О, ре­ли­гии има мно­го и всич­ки пред­ла­гат раз­лич­ни пъ­ти­ща. То­га­ва, как да раз­бе­рем кой път да из­бе­рем, как­ви тряб­ва да бъ­дем и как да жи­ве­ем?

Бъ­ди ка­къв­то си
това е де­ви­зът на на­ше­то вре­ме и осо­бе­но на мла­до­то по­ко­ле­ние. Та­зи жи­тейс­ка фи­ло­со­фия ни съ­вет­ва да се от­пус­нем, да не се съ­об­ра­зя­ва­ме с ус­лов­нос­ти­те, да се вслуш­ва­ме в сър­це­то си, във вът­реш­ния си глас ­ да бъ­дем се­бе си. Все по-раз­прос­т­ра­не­но ста­ва мне­ни­е­то, че щом не­що ти “ид­ва от­вът­ре”, то зас­лу­жа­ва да бъ­де про­я­ве­но, то е тво­я­та същ­ност, то­ва си “ти”, а всич­ко, ко­е­то ти пре­чи да изя­вя­ваш се­бе си, е зло и тряб­ва да бъ­де пре­о­до­ля­ва­но. Са­мо то­ва, ко­е­то ти ид­ва спон­тан­но “от­вът­ре” е ис­тин­с­ко и из­ра­зя­ва тво­я­та същ­ност. Що се от­на­ся до зад­ръж­ки­те ­ те те пра­вят фал­шив, не­ис­тин­с­ки, ска­ран със са­мия се­бе си. То­ва, към ко­е­то се са­моп­ри­нуж­да­ваш, не е твое, из­кус­т­ве­но е, зна­чи ня­ма стой­ност.

При­зи­ви­те за изя­ва на най-ис­тин­с­ко­то, най-същ­нос­т­но­то в нас и за от­х­вър­ля­не на под­ра­жа­тел­с­т­во­то, фал­ша, прит­вор­с­т­во­то и сно­биз­ма зву­чат ло­гич­но, при­мам­ли­во и все­ки хрис­ти­я­нин с охо­та би се съг­ла­сил с тях. Да, Бог ни е сът­во­рил раз­лич­ни, у все­ки­го е вло­жил раз­лич­ни дар­би и те­зи дар­би тряб­ва да бъ­дат раз­к­ри­ва­ни, раз­ви­ва­ни, изя­вя­ва­ни за пол­за на всич­ки ни и сла­ва Бо­жия. Зна­ем прит­ча­та за ле­ни­вия слуга, кой­то вмес­то да ум­но­жи та­лан­та, ко­йто гос­по­да­рят му дал, го за­ро­вил в зе­мя­та (вж. Мат. 25:18). Но ако чо­век при­е­ме за пъ­те­во­ди­тел в жи­во­та си своя “вът­ре­шен глас”, чес­то ще из­па­да в не­до­у­ме­ние кое от мно­гоброй­ни­те си же­ла­ния да след­ва, в кой от та­ка чес­то про­ти­во­ре­чи­ви­те си под­ти­ци да се вслуш­ва, за да бъ­де се­бе си. Всич­ки поз­на­ва­ме си­ту­а­ции, в ко­и­то сме раз­дво­е­ни меж­ду две ед­нак­во вът­реш­ни, ед­нак­во свои же­ла­ния: ис­кам да се из­ле­жа­вам сут­рин до къс­но, но и да хо­дя ре­дов­но на цър­к­ва; ис­кам да се шляя по ули­ци­те, да си бъб­ря в ка­фе­не­то с при­я­те­ли, но съ­щев­ре­мен­но ис­кам и да бъ­да до­бър уче­ник, да про­дъл­жа об­ра­зо­ва­ни­е­то си в елит­но учеб­но за­ве­де­ние, да ус­пея в жи­во­та... Ис­кам да ка­жа на ня­ко­го как­во мис­ля за не­го, да си из­лея гне­ва, но не ис­кам да го на­ра­ня­вам или да го прев­ръ­щам в свой враг; ис­кам да тръг­на да пъ­ту­вам по све­та, но съ­щев­ре­мен­но не ис­кам да за­гу­бя ра­бо­та­та си; ис­кам да си ку­пя не­що “щу­ро”, но не ис­кам да още­тя фи­нан­со­во се­мейс­т­во­то си... При­ме­ри­те мо­гат да бъ­дат без­к­рай­но мно­го. Все­ки миг от на­шия жи­вот ни пре­дос­та­вя все но­ви и но­ви по­во­ди за ко­ле­ба­ния меж­ду ис­кам и ще ми се, между разумния стремеж и при­щев­ки­те.

То­га­ва, кол­ко­то и рев­нос­т­ни при­вър­же­ни­ци на “С­по­ко” кул­ту­ра­та да сме, сти­га­ме до за­дъ­не­на ули­ца. О, кей ­ каз­ва­ме си, ­ но кой съм аз? Он­зи ли, на когото му “ид­ва от­вът­ре” да се ка­ра с хо­ра­та, или он­зи, кой­то ис­ка да има мно­го при­я­те­ли и да не огор­ча­ва близ­ки­те си? Он­зи ли, кой­то не ис­ка да се впря­га мно­го в уче­не, или он­зи, кой­то ис­ка да знае, да мо­же и да ус­пее в жи­во­та? Он­зи ли, на кого­то му се ис­ка да из­ме­ни, или он­зи, кой­то ис­ка да ос­та­не ве­рен? Как да пос­тъ­пя, за да бъ­да мак­си­мал­но се­бе си? И в край­на смет­ка:

Как да бъ­да се­бе си, ка­то не знам кой съм аз
Тряб­ва да си приз­на­ем, че не е ни­как лес­но да раз­бе­рем от­го­во­ра на то­зи въп­рос, ако съ­дим по то­ва, как­во ни се ис­ка в то­зи или он­зи мо­мент. Те­зи вът­реш­ни под­ти­ци и же­ла­ния са та­ка про­ти­во­ре­чи­ви и ед­но дру­го от­ри­ча­щи се, че ако се во­дим по тях, ня­ма да има­ме свое ли­це, а жи­во­тът ни ще бъ­де ха­о­ти­чен, без­це­лен и пра­зен. Ето защо си мис­ля, че за то­ва кои сме ние и как тряб­ва да жи­ве­ем жи­во­та си е най-доб­ре да съ­дим по то­ва, ка­къв е на­ши­ят по­тен­ци­ал и как­ви в край­на смет­ка мо­жем да бъ­дем. То­ва след­ва да оп­ре­де­ля и на­ши­те тряб­ва и на­ши­те ис­кам във всич­ки слу­чаи на вът­реш­но раз­д­во­я­ва­не и ко­ле­ба­ние.

В чо­ве­ка ся­каш се бо­рят две на­со­че­нос­ти: ед­на­та към лич­ни­те при­щев­ки, мър­зел и его­и­зъм, а дру­га­та ­ към Бо­га, доб­ро­то, гра­див­но­то. И кол­ко­то и да е жал­ко да си го приз­на­ем, пър­ва­та ня­как ни се уда­ва по-ле­ко, по ес­тес­т­ве­но, по-спон­тан­но, а към вто­ра­та все се на­ла­га да се са­мопри­нуж­да­ва­ме.  Коя от те­зи про­ти­во­по­лож­ни на­со­ки е мо­ят ис­тин­с­ки “аз” и коя ми е неп­ри­съ­ща и чуж­да? Коя да под­к­ре­пя и коя да от­х­вър­ля?

Биб­ли­я­та яс­но ни каз­ва, че Бог е сът­во­рил чо­ве­ка до­бър, скло­нен към доб­ро­то, це­ле­съ­об­раз­но­то, бо­жес­т­ве­но­то.  То­ва е съ­щес­т­ве­но­то, пър­вос­те­пен­но­то у чо­ве­ка. Дег­ра­див­но­то, ха­о­тич­но­то, его­цен­т­рич­но­то у чо­ве­ка е вто­рич­но, прив­не­се­но от гре­ха. То е не­що, ко­е­то тряб­ва да бъ­де пре­о­до­ля­ва­но, пре­въз­мог­ва­но чрез съз­на­те­лен во­ле­ви акт, чрез са­моп­ри­нуж­да­ва­не.
 
За­то­ва чо­ве­кът е чо­век, ко­га­то се стре­ми към бо­жес­т­ве­но­то на­ча­ло, кол­ко­то и труд­но да му се уда­ва то­ва, кол­ко­то и уси­лия и са­моп­ри­ну­да да му стру­ва. И не е чо­век, ко­га­то се от­да­ле­ча­ва от Бо­га, кол­ко­то и от­вът­ре да му ид­ва.

Как­во ни мо­ти­ви­ра да по­ла­га­ме те­зи уси­лия,
да из­би­ра­ме труд­но­то пред лес­но­то, са­моп­ри­ну­да­та пред спон­тан­но­то?
Раз­би­ра се, не мо­мен­т­ни­те ни нас­т­ро­е­ния и при­щев­ки, а ви­на­ги ня­как­ва яс­но оп­ре­де­ле­на по-да­леч­на цел. Имен­но стре­ме­жът към та­ка­ва цел да­ва сми­съл и на­со­ка на жи­во­та ни, а нас са­ми­те пра­ви по-ця­лос­т­ни, ор­га­ни­зи­ра­ни, със­ре­до­то­че­ни и в край­на смет­ка със свое ли­це. И кол­ко­то по-ви­со­ка е цел­та, към ко­я­то се стре­мим, тол­ко­ва по-смис­лен е жи­во­тът ни и ние сме в по-го­ля­ма сте­пен лич­нос­ти. На­яс­но ли сме как­во ис­ка­ме от се­бе си и жи­во­та си ­ без­проб­лем­но ще пре­о­до­ля­ва­ме мно­жес­т­во “ще ми се”, ко­и­то не­из­беж­но ще ни из­ку­ша­ват, за да ни от­к­ло­ня­ват от ве­че на­чер­та­ния ни път.

А коя е най-вис­ша­та цел, кой е пре­де­лът на чо­веш­ки­те ни въз­мож­нос­ти? За хрис­ти­я­ни­на пределът е поставен от Самия Бог: да бъ­дем съ­вър­ше­ни, как­то е съ­вър­шен на­ши­ят Не­бе­сен Отец.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/a4u 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Който следва Христа в самота и плач, е по-велик от оня, който слави Христа в събранието.

Св. Исаак Сирин