Мобилно меню

4.8958333333333 1 1 1 1 1 Rating 4.90 (48 Votes)
babi_2.jpgКакво е старостта? Тежка и продължителна зима, за която отрано трябва да се подготвим, или дългоочаквана пролет, прелюдия към същинския живот на пребогатото слънчево лято, когато никой не оскъдява, каквото е животът в Бога?
Може би ни е рано да мислим за старостта, а може и да сме закъснели? Едно е сигурно: колкото и здравословно да живеем, колкото и да се опитваме да спрем времето няма да се усетим кога ще остареем: ще отслабнат силите ни, зрението ни, слуха ни. Все по малко неща ще можем да вършим и все повече усилия ще ни коства това, все повече ще се стеснява периметърът ни от дейности, места познанства и цели. Ние имаме единствено избора да роптаем или да се примирим, да приемем старостта като трагедия или с благодарност.
 
Ако човек се стреми да живее във въздържание, целомъдрено, ако се стреми към християнските добродетели, то старостта ще е най-благодатното време за него. Това е времето, когато човек най-сетне постига разбиране на живота и назначението си, постига душевен мир и безстрастие, времето, когато стихват желанията и човек вижда земния си път като низ от страдания и грижи, който идва към своя край. Това е времето, когато сме достатъчно наясно със себе си та да престанем да се оглеждаме в очите и думите на другите, когато разбираме не само с ума си, а и с цялото си същество, че ние сме такава, каквито ни вижда Бог.

Стесняването на периметъра ни може да се приеме като насилствено ограничение вследствие на физическата ни немощ, но може да бъде и естествен вътрешен процес на духовно съзряване при който очите стават все по-малко жадни за нови земи, нови лица, непознати дивни гледки; уморените ни уши сами могат да се отвърнат от силните шумове и хорската глъчка и да закопнеят за тишината; ръцете сами може да се уморят да вършат и да докосват хиляди неща и да сме напълно доволни, ако имаме сили да държим книга и да се прекръстим. А може и четенето на книги да ни се стори суетно и едно само прекръстване да ни стига?

На младини по правило четем много по-настървено, с някакъв неистов глад да погълнем всичко написано, всичко да знаем. С времето все повече узряваме за Соломоновото: голяма мъдрост – голямо страдание, и който трупа познание, трупа тъга. (Екл. 1:18) Осъзнаваме, че не е нужно да знаем всичко, а само необходимото ни, за да живеем пълноценно живота си, че знание, което не е преживяно, което не е преминало през сърцето ни, през ума ни и не е станало част от личността ни е просто товар, самар, който носим на гърба си “за всеки случай”, като например, за да блеснем с богатата си култура, да решим кръстословица или да участваме в телевизионна игра.

Мисля си, че колкото по-интензивен вътрешен живот има човек, толкова по-малко се интересува от външния, че колкото по-динамичен разговор водим в душата си с Бога, толкова по-малко ще ни блазни празнословното общуване.

Нозете и сами може да престанат да искат да обикалят света, да посещават различни страни, желанията им да се сведат до православните светини. А после може и това да ни се стори излишно, да узреем за мисълта, че онова, което прави светините свети е Христос и Неговите последователи, а с Христос и светиите Му можем да беседваме навсякъде: и в кварталната църквичка и до домашния ни иконостас.

Не е ли старостта едно естествено затваряне за света? Първо зад “манастирските стени” на квартала, в който живеем, после в “Килията” на една стая, а накрая до едно легло с горящо кандило над него. Със старостта за вярващите се затваря видимият свят и се отваря духовният. Очите ни отслабват за красотите на този свят, но се отварят за невидимия.

Докато сме млади гледаме, а не виждаме, пътуваме, а не се радваме, имаме много, а искаме повече. На старини ставаме благодарни и за най-малката помощ и за най-малкото внимание, за всеки ден, в който очите ни се отварят, за да се порадват на слънцето, за птиците по перваза, за телефонно обаждане, за минута без болка…

Колкото и да се стремим като християни да придобием смирение, докато сме млади и силни се държим така сякаш всичко зависи от нас. Харесва ни да успяваме, да побеждаваме, а уж знаем, че без Бога нищо не можем и нищо не сме, че “никой от нас не живее за себе си… , но живеем ли – за Господа живеем” (Рим. 14:7,8) Считаме за естествено всички да ни се радват, всички да ни се възхищават, да ни уважават, да се нуждаят от нас. Но идва старостта и вече никой не иска да разговаря с нас, никой не се интересува от съветите ни, от мнението ни, дразнят се от мудността ни, намират ни за досадни и излишни. Все по-зависими ставаме от грижите на младите. Искаме или не искаме в старостта всички неизбежно се смиряваме и все по-ясно осъзнаваме, че истински ценни сме само за Господа, че само Той може да ни обича въпреки болните ни немощни тела, повяхналата хубост или старческо оглупяване.

Varnava_Sea.jpgС утесняването на възможностите на тялото се освобождава душата. Нима не са били свободни аскетите прекарали живота си приковани на стълб, самозазидали се в доброволен затвор, в малка пещера или килия? Не са ли точно те, избралите единствено потребното (вж. Лука. 10:42) истински свободни, а ние колкото и обширни да са клетките ни – пленници на страстите ни? Кой е свободен и кой – не? С квадратни метри ли се измерва свободата?

Нестяжанието е друга придобивка на старостта. Нестяжанието дава вътрешна свобода и сила.Тогава човек ясно разбира, че нищо не притежава, нищо не му принадлежи, че всеки момент Бог може и душата му да изиска. Тогава остава само вярата и човек някак естествено стига до убеждението: “Господ е моя светлина и мое спасение; от кого ще се боя? Господ е крепост на моя живот, от кого ще се плаша” (Пс.26:1).

Човек може цял живот да си казва молитвите, да ходи на църква и така и да не разбере какво е молитвата докато не изпадне в ситуация в която да осъзнае, че на нищо и на никой не може да се надява, дори на себе си, а само на любовта на Господа. Старостта е точно такава ситуация.

Вярващият човек е тих и радостен в който и да е период от живота му, при всички обстоятелства и тази радост и спокойствие идват от близостта на Господа, от общуването с Него. А в старостта Бог е особено близо до нас, защото стихват грижите, които ни разсейват и задълженията ни към хората намаляват, все по-често отваряме вратите си за Господа и все по-дълго беседваме с Него.

  Ако се запитам какво в старостта ме плаши си отговарям: плаши ме не нещо в старостта, а нечия старост. Плаши ме старостта на воюващите със себеподобните си, с “днешната младеж”, с роднините си, с Държавата, старостта на вечно оплакващите се, на загубилите смисъла на живота си, на самоокайващите се, на самотните и изоставените от всички, на живеещите с миналото и отхвърлящи настоящето, на доживяващите живота си без вяра в вечността на бъдещето си…

Но не всяка старост е такава.

Старостта не е нещо, което изведнъж ни връхлита от вън. Моята старост това ще съм аз след 30 - 40 години, тя ще е резултат от моите избори, тя ще отразява моят светоглед, моята вяра, моята надежда, любовта която ще съм придобила в духовните си трудове, ще включва моите любими занимания, моите любими хора, моите любими гледки… Моята старост това ще сме аз и моят Бог, Който и тогава няма да ме изостави, а може би и по-често ще присяда при мене, за да си говорим. Дали ще бъда добра компания за себе си и за Бога тогава, зависи от това как ще живея днес.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/843 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.

 

    Игумен Нектарий (Морозов)