Учителят трябва да вложи сърцето си

През 1997 г. експериментално се въвежда СИП „Религия” в някои столични училища. Но трудностите пред преподавателите предстоят: сложна административна процедура за започване на работа, невъзможност за работа на щат, проблеми с училищни директори и общински служители. През всички тези години учителите с апостолско усърдие продължават да предават на децата основните истини на вярата, а това, което ги поддържа, е чувството за призвание. Ваня, както и много нейни колеги, минава през всякакви трудности: дълги преговори и увещания на директорите, работа в няколко училища едновременно, символично заплащане. Но не се отказват.
Ваня започва педагогическата си практика по експериментален проект в няколко детски градини в кварталите „Слатина” и „Люлин”. Още същата година след дълги настоявания пред директорите започва да преподава в две училища в кв. „Хаджи Димитър”, но за кратко.
На следващата година се разбира, че експериментът с обучението по религия в детските градини продължава на територията на район „Искър”, т. е. в кв. „Дружба”. Така Ваня преподава - първо в 13-о и 77 ОДЗ. От началото на следващата учебна година „Религия” се въвежда във всички детски градини в кв. „Дружба”.
По-късно Ваня започва да работи и в 150-о училище „Цар Симеон Първи” в „Дружба-2”. Идеята е да се види колко от възпитаниците, завършващи детската градина, в която са изучавали религия, ще пожелаят да учат този предмет и в първи клас. 
Бях учудена, че всички деца искаха да продължат. Получи се желаната приемственост. Учениците ме познаваха от детската градина и дойдоха при мен в първи клас. В момента са пети и продължават да учат религия. По този начин и сега всички паралелки в начален курс учат вероучение. По-късно започнах и в съседното училище - 68-о СОУ „Акад. Никола Обрешков”. Наблизо също има две детски градини, така че приемствеността и там съществува.
- С какво си обясняваш големия интерес на учениците в тези училища към предмета „Религия”?
- Според мен заслу-гата е на детската градина. При идването си в първи клас децата вече познават религията като учебен предмет, познават и мен, даже в началото съм им по-близка, отколкото класната им ръководителка. Родителите също вече нямат опасения (или поне са ги преодолели).
- А как реагират малките деца на такъв род занимания?
- Съвсем спонтанно, те са много открити. Веднага можеш да разбереш дали това, което говориш им е ясно и интересно, или не. Важното е да привлечеш вниманието им и да го задържиш. Най-голямата награда е, когато те ме попитат: „Това наистина ли се е случило?”
- На много места в София учителите по религия се отказват, децата също. Това, което става в кв. „Дружба”, е феномен на фона на ситуацията в другите училища в София. Къде според теб са причините?
- За „Дружба”, според мен, това е личното отношение на районния кмет г-н Тодор Патриков и началник отдел „Просвета” в района г-жа Нуна Савова. Когато имат подкрепата от района, директорите се чувстват по-свободни да поемат отговорността за въвеждането на предмета „Религия”. Още повече, че когато защитават образците в началото на учебната година, първо трябва да минат на защита в района, после пред „Столична община”, регионалния инспекторат. Ако в образеца са заложени повече часове СИП „Религия”, в момента ЗИП, но още на първа стъпка не минат, т.е. в района бъдат отписани, то нагоре нямат никакъв шанс. При нас този проблем не само че не съществува, но дори г-жа Савова защитава тези часове пред „Столична община” и успя да издейства да останат колкото са наложени и да не намаляваме бройката.
Много голяма роля, разбира се, имат и директорите на училищата. Аз не само че не съм срещала никаква спънка от тяхна страна, но напротив - дори са ме подтиквали, давали са ми идеи.
- И в двете училища, в които работиш в „Дружба”, има кабинети по религия. Как се стигна до това?
- Идеята дойде от тогавашната директорка на 150-о училище „Цар Симеон Първи”, г-жа Шипкалиева. Аз си мечтаех за нещо подобно, но това си беше само една мечта, не смеех да си помисля, че може да се осъществи, особено когато се вземат предвид трудностите. Директорката даде идеята и заедно много бързо го осъществихме - в рамките на една учебна година. Голяма подкрепа получихме от страна на районния кмет г-н Патриков, на началник отдел „Просвета” в района г-жа Савова, на енорийския свещеник о. Христо, на отделни родители, на училищното настоятелство. Кабинетът беше осветен тържествено на 11 май 2000 г.
- Как е оборудван кабинетът по религия? Какво го прави различен от другите?
- На източната стена имаме три големи икони - на св. Богородица, на Иисус Христос и на св. Иван Рилски, с кандило над тях. Дариха ни и малък свещник, така че стаята заприлича на параклис. Столчетата и масичките ги взехме от едно училище, което беше пред закриване. Мебелите са по-различни - столчетата се въртят, всяко дете има отделна масичка. Така може да се разместват лесно и да ги групирам според целите - дали да бъдат обърнати към дъската или към иконите, дали всеки ученик да работи самостоятелно, или да ги групирам. Подариха ни много книги, така че имаме доста богата библиотека. На стените има икони на големите празници. А следващата година на стените бяха изписани образите на св. княз Борис Покръстител и на св. братя Кирил и Методий, а на прозореца два ангела-пазителя. На вратата от вътрешната страна е образът на Иисус Христос - Вседържител, от външната страна откъм коридора е Света Богородица - Ширшая небес, а надписът над входа е „Кабинет по вероучение”. Въпреки че министерството на образованието прие предмета да се нарича „Религия”, ние преценихме, че българската дума „вероучение” е по-близка до децата.
Директорката на съседното 68-о училище също хареса идеята за такъв кабинет. Там обаче има недостиг на класни стаи. Затова преустроихме едно остъклено фоайе в края на коридора. Сега там на стъклената част има витражи и икона на св. Богородица, а точно над вратата надпис: „Оставете децата да дохождат при Мене”. Още в началото беше направен стенопис, изобразяващ Тайната вечеря. Едната стена е изрисувана от тримата учители по рисуване в училище, с помощта и на медицинската сестра, която има дарбата да рисува, а на източната страна са иконите на св. Иван Рилски, на Иисус Христос и на св. Богородица, дарени от общината. Кандилото ни е дарено и поставено лично от енорийския свещеник о. Христо. От храма дариха два килима, за да не им е студено на децата, защото подът е от мозайка. В оборудването се включиха училищното настоятелство, родители, познати, приятели. Този кабинет тържествено беше осветен на 19 октомври, празника на св. Иван Рилски и оттогава ежегодно се отбелязва в цялото училище.
Двата кабинета станаха много различни, всеки със свое лице. Самата обстановка в тях допринася децата да се чувстват различно на заниманията по вероучение. Специалните кабинети също така провокират учениците да се записват в групите по религия.
- Каква е ролята на енорийския свещеник в работата на учителя по религия?
- Според мен незаменима. Аз съм работила и в други училища преди да дойда в „Дружба”. Там определено нямах подкрепа нито от районното ръководство, нито от енорийските свещеници. Може би защото не съм търсила достатъчно, може би защото в началото беше по-трудно. Тук разликата е огромна. Отец Христо по принцип работи с хората в енорията и това си личи. Учениците го познават, защото голяма част от тях ходят с родителите си в храма. Повечето той ги е кръщавал. Когато о. Христо дойде в училище, съм чувала някои от децата да казват: „Този свещеник ме е кръщавал” или „Това е моят свещеник”. Той дори е в училищното настоятелство на 68-о училище. Винаги се е отзовавал, когато съм отивала с някаква молба при него. Най-редовно идва в училище, интересува се докъде са стигнали нещата, може ли с нещо да ни помогне.
- Като имаш предвид опита си досега, какво би посъветвала колегите, които искат да станат учители по религия? Какво зависи от тях самите?
- Много е трудно, ако нямат поне моралната подкрепа на директори, учители и района.
Работата на учителите по религия до голяма степен зависи от техните лични качества - от обаянието им, от способността да убедят стоящия срещу тях в необходимостта от този учебен предмет. Аз лично преминах през толкова мъки, за които сега се сещам с усмивка, но в началото много често ми идваше да за-хвърля всичко и да започна някаква постоянна работа. Може би точно в момента, когато ми беше най-трудно и исках да се откажа, попаднах на място, където срещнах пълна подкрепа. Освен това, в последно време започна да става престижно в едно училище да се предлага обучение по религия. В проспектите и на двете училища, в които работя се изброяват „екстрите”: библиотека, стол, физкултурен салон и кабинет по вероучение.
- Според теб какво е бъдещето на предмета „Религия” - дали постепенно ще бъде премахнат, или ще се положат усилия за развиването му?
- Вярвам, че тенденцията е към укрепване. Но това зависи много от нас самите, от богословите. Човек първо трябва да чувства учителството като призвание. Ако го мисли просто като някаква работа, няма да стане. Учителят трябва да вложи сърцето си. Това още повече важи за вероучението. Успее ли учителят да убеди всички - децата, родителите, учителите, че предметът му носи нещо хубаво, половината работа е свършена, остава той просто да го доказва всяка нова година. Всяка нова година трябва да се явяваш на родителски срещи и с усмивка да обясняваш за какво става дума в твоя учебен предмет, без да те чувстват като натрапник, без да нарушаваш свободата на избора на родителите, и в същото време да се опитваш да ги убедиш в полезността на вероучението. Балансът е толкова крехък, че аз преди всяка родителска среща се притеснявам какво да кажа, независимо че правя това от години. Същото важи за всеки учебен час - обясняваш урока на учениците, но все пак оставяш място за личен избор на всяко дете. Това е много важно, защото в часовете ми влизат и деца, които не вярват, от нерелигиозни семейства, имам и деца от други вероизповедания. Аз им казвам как стоят нещата в Православието, оттук нататък всеки сам избира дали да вярва в това или не. И никой няма право да се присмива на другия за това, че вярва, или за това, че не вярва. Спомням си за две мои ученички - сестри. Те са от католическо семейство. Идваха на вероучение още от детската градина, сега са в училище. И когато показвах на учениците как да се кръстят, те се учудваха, защото майка им ги е научила друго. Би било насилие да ги убеждавам, че на нашите занимания трябва да го правят както аз казвам. В крайна сметка, това трябва да е вътрешно убеждение. Обяснявала съм на всички ученици защо кръстното знамение се извършва точно по този начин, но винаги казвам: „каквото ти кажат майка ти, баща ти...”. Тези момиченца ми се похвалиха, когато взеха първо причастие. Тогава това беше повод да обясня и на другите деца какво е св. Причастие, важността на този момент. Така че толерантността е нещо наистина важно - като, разбира се, не отстъпваме от истината, но не я и натрапваме. Това е неизбежно, тъй като не сме все пак неделно училище.
- Това е друг много важен въпрос - за разликата между неделното училище и вероучението в общообразователните училища.
- Разликата е изключително голяма. Учителите трябва да имат това предвид. В неделното училище идват деца, които са запознати с празниците, знаят защо се ходи в храма, познават тайнствата, обредите - може би не като догматика, но като участници в тях. Голяма част от моите ученици рядко ходят на църква, някои са от други вероизповедания. Затова целта ми е по-скоро да приобщя децата към вярата и по възможност да ги въцърковя. Много често учениците казват - моята баба прави така и така. Ти не можеш да влезеш в конфликт и да кажеш: „Не, това е суеверие, ти в никакъв случай не бива да го правиш!” Трябва да намериш начина, по който да кажеш, че не е правилно, но и да не принизиш авторитета на бабата или майката, или някой друг роднина.
Според мен в момента наблюдаваме един феномен в обучението по религия: децата учат родителите си. Затова и нашата отговорност е голяма, защото, давайки знания на децата, ние образоваме и родителите им в областта на вярата. Скоро ме срещна майката на една моя ученичка и ми каза: „Добре, че дъщеря ми ме научи как да се прекръствам, защото аз не знаех...”
- Вече трета година тече националният конкурс „Бог е любов”. Какво е вашето участие в него?
- Преди две години ние в район „Искър” бяхме домакини. В конкурса се включиха толкова много възпитаници и на двете училища, че ни беше трудно да пренесем всичките конкурсни материали до общината. Моите ученици съвсем заслужено получиха награди за стихотворенията, есетата и иконите, които изпратиха. Тази година конкурсът е на тема „Да прощаваме и да обичаме” и ще участваме отново.