Друг важен аспект на Господната повеля „Не съдете, за да не бъдете съдени” е свързан със свободата на този, който съди. Сартр пише в „Ситуации”, втори том, следното: „Писателят се нуждае от свободата на читателя. Свободата на писаното слово предполага свободата на гражданина като читател”. И казва, че писателят трябва чрез книгата си да помага на читателя да направи крачка към свободата. Струва ми се правилно – още повече, че свободата е катализиращ фактор за това как човек управлява критическата си способност. Онзи, който не може да съди за даден проблем, или не познава изобщо предмета, който го приканват да обсъжда, или не е свободен човек. Ако целта ни е обаче да възстановим личността си по Божи образ, трябва да знаем, че без неограничена свобода няма да стигнем далеч. Защото свободата се изразява и чрез критиката.
Доказателство за казаното по-горе са монашеските братства, без значение дали са светогорски или не, където монасите под авторитарно ръководство и управление, прилагайки напълно максимата „Не съдете, за да не бъдете съдени” в нейния изопачен вариант, постепенно убиват всяка критична способност в духа си. Какъв е резултатът? Тези монаси си остават едни добри деца до 50-60-70 годишна възраст без способност за съзряване. И най-лошото от всичко е, че си отиват от този живот като незрели деца. И тъй като часът на смъртта ни предопределя и качеството на нашата вечност, тази погрешна и изопачена идеология на не-съденето напълни рая с радостни, шарени, но кухи яйца.
Със съзряването се развива и критичната способност у човека. Хората обаче предпочитат да си останат незрели и следователно без критична способност, поради причината, която е посочил Т. С. Елиът:
Върви, върви, върви — каза птицата, —
Родът човешки
не понася твърде много реалност.[1]
Затова нашата природа, изправена пред трудности, предпочита винаги да избяга. За съжаление това е валидно за цялото човечество. Проблемът обаче е не толкова защо сме такива, а защо някои решават да останат такива до смъртта си. А да умрат в това състояние, означава да умрат незрели, неразвити и безплодни в духовно отношение. И както казахме, да пълнят рая с развалени яйца[2].
На това място си струва да цитираме едни думи на Сократ от „Държавата” на Платон: „Що се отнася до истината, смятаме за осакатена душата, която, макар да мрази и да се възмущава от съзнателната лъжа и да не я понася нито у себе си, нито у другите, все пак лесно понася неволната лъжа и незнанието и се валя в невежеството като дива свиня.“
Същото ни казва по-християнски свети Исидор Пелусиотски: „Онези неща, които желаем, смятаме и за истинни, а онези, които са трудни и болезнени, скриваме от паметта си, отхвърляйки ги. Смятаме, че по този начин ще избегнем трудните неща и ще останат само добрите и красивите, на които ще се наслаждаваме.“
А в писмо „Към дякона Евтоний“ свети Исидор пише така: „Много неща са лесни в живота, нищо обаче не е по-лесно от самоизмамата, при която човек не желае да види истинската природа на нещата, ами с цялата сила на душата си иска да наложи своята представа. Онова, което иска, в това и вярва, въпреки че много пъти реалността е напълно противоположна“.
Тази незрялост, която води до липса на способност за преценка и съждение, е честно обсъдена от отец Серафим Роуз – една много интересна личност в православието на Америка, създал монашеското братство на Новия скит, със значими писателски постижения. „Говори се много за старците, за исихазма, за светостта, но не и за това с какво ще се увенчаят духовните ни битки. За съжаление животът на православното монашество си остава една външна тема. Случва се да приемаме и да живеем дълги години с всички външни белези на вече извисената монашеска традиция: безпрекословно послушание на стареца, на по-възрастния, всекидневно изповядване на помислите, дълги църковни служби, самостоятелно упражняване на Иисусовата молитва, поклони, пости, Св. Причастие, четене на мъдри текстове за духовния живот. Благодарение на всичко това усещаме дълбок психологически мир и вътрешна лекота, но в същото време си оставаме духовно незрели. Невероятно е как в целия този „духовен живот“ прикриваме нелечими страсти и живеем без истинска любов към Христос и към нас самите.“
Толкова за незрелостта, която може да съпровожда и измъчва подвизаващия се през целия му християнски живот. Отец Серафим Роуз обаче казва още нещо за свободата, което си струва да цитираме. „Да станем граждани на Небесния Йерусалим и да стоим далеч от обвързаностите, дори когато са насочени към някой ръководител на църковна организация или монашеско братство или когато се отнасят до някоя институция“.
Незрялостта и липсата на зряло критично съждение прави човешката личност, с оковани ръце и крака, безпомощна и лесна за злоупотреба в плановете на способни и талантливи лидери или организации. Немислимо е да си представим духовна личност без задълбочено възприятие на нещата и преценка. Благият Господ се погрижи да се запозная с достатъчно много такива личности. Всяка от тях беше неповторима и изключителна. Много пъти за тях беше достатъчно само да видят човека, походката му, начина му на говорене, и си вадеха дълбоки заключения за него. И според духовната си зрялост, старците притежаваха също интуиция, проницателност и способност за критично съждение. Как се вписва „Не съдете, за да не бъдете съдени“ по отношение на такива хора?
Колкото до психологическия мир и вътрешната свобода, които усещат подвизаващите се християни по думите на отец Серафим, нека цитираме Бердяев. Макар и дръзки, струва си да се замислим над неговите думи: „Днес страдащият атеист е много по-близо до Бога от доволния християнин”. Няма друг път, ако наистина ни интересува Църквата и Бог, освен този, извървян от света Мария Скобцова. За нея в предисловието към биографията ѝ Сурожкият митрополит Антоний Блум, притежаващ огромно влияние (благодарение на своята добродетелност, разбира се) върху цялото Православие в Западна Европа, пише следното: „Сестра Мария не можеше да понася лицемерието, жестокостта и несправедливостта на средата, в която живееше. Духът на истината, който живееше в нея, я караше да бъде остро критична към онова, което смяташе за лош текст, към онова, което смяташе за мъртво в християнството, и особено към онова, което ние погрешно възприемаме като класическо монашество. Погрешно, тъй като в действителност онова, което тя критикуваше, не беше нищо друго освен празна черупка, безчувствена форма.“ И заключава: „Надявам се, че тази впечатляваща книга за нейния живот ще окуражи читателите да подражават на света майка Мария в критиката на всяко лицемерие и да тръгнат по нейния път”.
Всичко това ще кажем на нашия език чрез думите на един наш светец, стареца Паисий: „Христос е кислород за хората, а ние го докарахме дотам, че да се превърне във въглероден двуокис”.
Тук може би подхождат думите на отец Вангелис Скордас, председател на Съюза на клириците в Гърция, които веднъж ми каза безкрайно уморен:
− До гуша Му дойде на Господ от просяци в Църквата Му. Стига вече. Нека има и малко достойнство.
Най-големият анекдот, разбира се, е когато човек чуе духовници да говорят за свободата на Православието. Още помня колко се изненадаха журналистите от една немска телевизия, чийто екип дойде в Света Гора и простодушно ни казаха:
− Германският народ е склонен към фашизма, затова искаме да му дадем материал за философско осмисляне на свободата. Чухме един светогорски монах, който говореше в Германия за свободата на Православието и на светогорската традиция, и решихме, че тук ще открием подходящия материал. Дойдохме да снимаме два филма как се проявява свободата в ежедневието, чрез преданието на Света Гора, за да имат германците жив пример.
И снимаха два филма как светогорските монаси говорят за свободата, присъща на Православието!...
До ден-днешен съм поразен от убедителността на светогорците! Как им се удава да убеждават хората в безкрайната свобода на атонското монашество и на Православието! Същевременно не съм чул никога в Света Гора някой монах да се нарича Елефтерий (от гр. ез. свободен). Случайно ли е това? На мен лично ми напомня онзи човек, който видял един полицай по време на Хунтата и повикал жена си: „Ела, ма!!!“ Полицаят възнегодувал и дал знак на гражданина да прояви малко приличие: „Как може да викаш на жена си така?“ Онзи отвърнал: „Ако я извикам по име, ще ме затворите, господин полицай!“ „Защо бе, човече? Как се казва?“ „Елевтерия! (Свобода!)“[3]
Като заговорихме за свободата, нека добавя тук нещо прекрасно, което чух от един жител на село Пицес, в Коринт - Спиро Каравас се казваше. 16-годишен го арестували като комунист през 1951 г. и го вкарали в затвора на Керкира. Там имало свещеник − отец Георги Спинулас от храма „Свети Василий“ в Керкира. Когато довели Спиро да се изповяда, отец Георги разбрал, че на момчето му е трудно да му се довери и да открие сърцето си и му казал:
− Изповедник, моето момче, може да бъде не само расоносецът, но и някой мирянин, стига този, който ще изслуша проблема ти, да се помоли за него с любов. Не е задължително да се изповядаш пред мене. Ала ако има нещо, което ти тежи, не го задържай в себе си. Кажи го на някой приятел и му поискай да прояви загриженост и да се помоли за това.
На 16 години Спиро бил изправен пред стената на Коринт заедно с още шестима души. Накрая, в последния момент, пристигнало царското помилване от царица Фредерика поради крехката възраст на обвиняемия, като екзекутирали останалите шестима. Спиро посрещал всеки ден, без да знае дали няма да е сред онези двадесет, които отиват за екзекуция, или сред живите. В затвора обаче опознал и живял с отец Георги Спинулас, за когото запазил само добри спомени. Не знам дали мога да заключа, че си е струвало да мине през всички тези изпитания, за да срещне един толкова значим човек, но при всяко едно положение присъствието на отец Георги компенсирало в голяма степен.
Дори само тези думи на отец Георги показват достойни за похвала постижения в живота му: свобода на духа, човечност и независимост. Когато десните го поканили да стане капелан на затвора (което означава, че както много други свещеници ще трябва да действа и като таен агент, извличайки тайни от затворниците, които да издава на полицията), той останал да служи независим и само на Христос. Вечна ти памет, отче Георги, вечна ти памет!
[1] Томас Стърнс Елиът. Избрани стихове, изд. „Народна култура“, София, 1993 – (бел. прев.)
[2] Изразът „развалени яйца“ на гръцки език е метафора за глупав, незрял. (бел. р.)
[3] От гр. език Ελευθερία – бел. прев.
Откъс от книгата "Не съдете, за да не бъдете съдени" на монах Михаил (Хаджиантониу). Цялата книга може да видите тук.
