На 28 юли Московският и на цяла Русия патриарх Кирил, който е на посещение в Украйна, отслужи св. литургия в Киево-Печьорската лавра в Киев по повод деня на покръстителя на Русия св. княз Владимир. В литургията са участвали 5000 души. Публикуваме проповедта на предстоятеля на Руската православна църква, която предизвика силна емоционална реакция у присъстващите и бе широко коментирана в украинските и руските медии.В името на Отца и Сина и Светия Дух!„Известявам ви, братя, че Евангелието, което аз благовестих, не е човешко, защото и аз нито го приех, нито го научих от човек, а чрез откровение Иисус Христово” (Гал. 1:11-12). Току-що ние чухме тези забележителни слова на апостол Павел. Те са адресирани към древните галатяни, но чрез тях – и към целия свят, за да утвърдят великата истина, че Евангелието не е плод на човешка мъдрост, а е Божествено Откровение, т.е. слово на Самия Бог.Днес празнуваме паметта на светия Кръстител на Русия, равноапостолният княз Владимир. И не е случайно, че Църквата ни предлага тези апостолски слова именно в дните на паметта на светите равноапостолни мъже и жени. С живота си светият княз Владимир проявява правотата на тези думи. Кой е Владимир до приемането на светото Кръщение? Сластолюбив и жесток управител. Виновник за гибелта на толкова много невинни хора. Главната цел на живота му, както и на живота на останалите тогавашни управители, са властта, парите и наслажденията. Затова са се водели и войните, завладявани са били територии – за да има повече власт, за да са повече възможностите за властване над останалите.
Какво обаче се случва след потапянето му в кръщелните води? Неговият живот се променя. Той не става по-жесток, по-зъл или по-сластолюбив управител, а точно обратно – управител, когото народът в умиление и радост сърдечно нарича Ясно слънце.[1]
Какво се случва с този човек? Защо ясните и разбираеми цели и ценности, които е изповядвал като управител на държавата, той заменя с други цели и други жизнени ценности? Защото с Кръщението, в своя разум и в своето сърце, той приема Христос, защото, заедно с Кръщението, той приема и една нова система от ценности – толкова радикално различаваща се от това, заради което дотогава е живял, в което е вярвал и заради което се е борил.
А какво лежи в основата на ценностната система, на която св. Владимир отдава своя разум, своята душа и живота си, желаейки след него и целият негов народ да се приобщи към нея? Това е словото на Евангелието, а в центъра на това слово – онова, което за хората дотогава е било така трудно да възприемат; онова, което не престава да удивява всяко следващо поколение със своята новост и притегателна сила. В центъра на евангелското послание е най-важното слово – словото любов. Любовта като основа на битието, като основа на личния и семеен живот, като основа на обществения и дори на държавния живот.
Тези слова остават неразбираеми за много хора. Много по-разбираеми за тях са властта, парите и могъществото. Под знамената на тези цели може да се нареди всяка политическа програма, хора могат да бъдат вдъхновени за борба и дори за война, тъй като във всеки от нас лежи този бяс – стремежът да бъдеш богат, силен, могъщ.
Какво обаче е любовта, която Христос проповядва? Как ние можем да възлюбим ближния, как можем да възлюбим дори врага? Задаваме си този въпрос, бидейки вече вярващи хора, съзнавайки, че в сърцето ни няма любов към другия, още по-малко към нашия враг. Какво означават тези думи на Господа? Та нали тези слова не са човешки, не са мъдрост на поколенията, нито на народите, нито дори на цялото човечество, нали това е божествена мъдрост. Независимо дали разбираеми за хората или не, независимо дали хората са способни да следват тази мъдрост или не – от това Божието слово не престава да бъде Божие слово, нито Божия истина – вечна и неизменна. И силата на вярващия човек е в това, че дори и да не осъзнава в пълна степен Божията истина с ума си и с опита на своя живот, той прекланя пред нея коленете на своя ум и на сърцето си в послушание към словото Божие.
Божествената истина става разбираема посредством вътрешния религиозен опит на човека и този опит ни помага да разбираме това, което Бог, в Христа – Своя Син – е извършил заради нашето спасение. Господ е дошъл и е пострадал затова, щото хората да имат живот, при това живот в изобилие, както току-що чухме в Евангелието според св. Йоан (10:10), щото тази пълнота на човешкото битие да не се прекрати със смъртта, но да премине във вечността. Господ затова дойде и отдаде Себе Си и Своя живот на поругание от човешката злоба, завист, гняв и нечистота. Той направи това, движен от любов към хората, към Своето творение. Чрез този пример на Самия Господ можем да разберем, какво е любовта. На първо място любовта е способност да отдаваме себе си на другия. Проява на любовта е готовността ни да отдадем себе си и част от своя живот, време, грижи, пари, човешка топлина и съпричастие, на другия. Тя не е в красивите думи, а в способността да споделяме с другия своя живот.
Богу е било угодно, щото тъкмо тази човешка способност – да споделяме с други своя живот – да залегне в основата на човешкото битие, на най-важния закон, по който и само по който трябва да бъде устройван личният, семейният и общественият живот. Всеки от нас знае от опит за какво говоря. Кога семейството е стабилно? Тогава, когато мъжът отдава себе си на жената и на семейството, а жената отдава себе си на мъжа и на децата. Опитайте да престанете да отдавате себе си на другия – в семейството веднага ще се усети страшният хладен полъх на вятъра. Ще изчезне доверието и ще се появи подозрителността – защо той или тя постъпват така, какво се крие зад това? Може би той или тя вече не ме обича? Ние знаем как се развалят семейства само затова, защото съпрузите са престанали да отдават себе си един на друг, да се грижат един за друг, да възприемат живота на другия като свой собствен живот. А нима отново тук не се крие и проблемът между бащите и децата, проблемът на поколенията? Нали той израства от премълчаването, от това, че родителската любов не е била изказана докрай, от това, че родителите не са получили любовта на своите деца. Така се стига до разрив както в приемствеността, така и в историческата връзка между поколенията.
А какво се случва в обществата, когато в тях изчезва законът на любовта, когато се започва с борбата за частните интереси – политически, икономически, национални, класови или социални, когато тези интереси и ценности се превърнат в най-важните? Това е борба не на живот, а на смърт. Това е разрушаване на самата тъкан на човешкото общуване. Там, където трябва да съществуват взаимна подкрепа, любов, солидарност и хармония, там се появяват човешкият хаос и безпорядък – под лозунга на строежа на щастливия живот.
Бедите и разделенията сред народите винаги произтичат от лозунги, зовящи към щастлив живот. Нима не с кръв беше умит и нашият народ, когато в страшните години на революцията се съблазни от тези лозунги и повярва, че може да построи щастлив, процъфтяващ и мирен живот без Бога и без любов? Милиони хора загинаха, а мечтата не беше осъществена. А не беше дадено да се осъществи, тъй като в основата на това политическо мечтание стояха злобата, противоборството, стремежът за достигане до своите собствени цели, а хората бяха мамени с обещания за щастие.
Църквата е призвана да бъде онова място, където хората да придобиват опит за любовта и опит за единството. Там, където има разделение, там няма любов. И колко е лицемерно и ужасно, когато в Църквата се появява разделение в името на някакви си, уж „висши”, цели! Това разделение е най-ужасното събитие, което може да се случи в живота на християнина – отсъствието на любов. Каква тогава може да бъде проповедта за любовта и къде ли е Христос, когато заради частни интереси, заради така или иначе разбираемите цели и задачи на човешкото устройство, се руши основата на човешкото битие, когато любовта се руши и потъпква от човешката злоба? Това е извращение на християнското послание, това е отказ от Евангелието, което не е човешко, а Божествено откровение. Това е отказ от Евангелието и от цялата негова вечна система от ценности, далечни от нашите суетни стремежи.
Църквата провъзгласява на близки и далечни, на целия свят, че няма друг път за развитие на света и на човешката цивилизация, както и на което и да било човешко общество, освен закона на любовта и на произтичащата от нея солидарност, взаимна подкрепа, хармония и мир.
На всичко това ние сме научени в Киевския купел, от светия княз Владимир. Тук, на бреговете на Днепър, зад древните стени на Киево-Печьорската лавра, особено ярко и силно се представя пред нашето съзнание образът на великия княз. Излизайки от този купел на Кръщението, той сваля от себе си не само телесната, но и душевната слепота. Той разбира тайната на човешкото битие и щастие. Той се отказва от жестокостта и от властолюбието, от всичко онова, което до съвсем неотдавна е стопляло душата му и го е вдъхновявало в неговите действия. В този момент княз Владимир преосмисля целия си живот и ни дава великия завет на любовта и единството.
Тъкмо зад тези стени ние особено силно преживяваме значението на заповедта на светия княз Владимир – заповедта на църковното единство и живота по закона на любовта.
Ние ще се молим на светия равноапостолен княз Владимир да ни дарува сили да обичаме нашия ближен – бил той мъж или жена, брат, сестра или деца, колега… Нека той ни дава сили да обичаме нашите врагове и да доказваме с опита на своя собствен живот, че не изкривеното лице на злобата, което проповядва една или друга човешка истина, а кроткият лик на излезлия от купела на Кръщението Киевски княз Владимир, е идеалът на Светата Рус. И че този идеал е непобедим и непреодолим, защото той е слово Божие, а не човешко. Амин.
Превод: Борис Маринов
[1] Красное Солнышко е начинът, по който наричат св. Владимир в билѝните (руските народни епически песни за герои). (бел. прев.)