Катедрата по социално богословие и християнска култура на Богословския факултет на Аристотелевия университет в Солун определи решението на Московска патриаршия да създаде „екзархия“ на територията на Александрийската патриаршия като „антиканоничен акт“, който накърнява преди всичко „фундаменталните църковни принципи“, но и е „силен удар срещу единството на Православната църква“.
„Богословският свят наблюдава с болка нарастващото, главно поради етноцентризъм, изолиране в средите на Православната църква“, се казва в изключително острото изявление на университетската институция, която по същество обвинява РПЦ, че се е поддала на „изкушението на властта“. произтичащо от усещането за сила.
„Несправедливо и в крайна сметка хула срещу Светия Дух е Александрийската патриаршия, която най-накрая се съвзема с цената на борби, мъченичество и свидетелството на смирени мисионери, да страда от противоканоничното поведение на една сестра-църква, при това по-млада от нея според православните диптиси. Особено когато тази църква в своите междухристиянски отношения показва особена чувствителност и внимание да не накърни, например, доброто си сътрудничество с Римокатолическата църква“, се казва в обръщението на богословите.
Ето и текста на цялото изявление, подписано от ръководителя на катедрата проф. Константинос Христу:
Катедрата по социално богословие и християнска култура на Богословския факултет на Аристотелевия университет в Солун изразява дълбока скръб за решението на Светия Синод на Московската патриаршия да създаде Руска екзархия в юрисдикцията на древната Александрийска патриаршия. Този каноничен акт нарушава преди всичко основните църковни принципи, основани на каноничните решения на Вселенските събори, и е силен удар срещу единството на Православната църква. Последица от това действие е отслабването на авторитета и свидетелството на нашата Църква в съвременния свят. Проучването на историческите извори показва, че подобни действия в крайна сметка се обръщат срещу виновните за тази противоканоничност.
Богословският свят наблюдава с болка нарастващото най-вече поради етноцентризма изолиране в средите на Православната църква, която напоследък за съжаление се обвърза с логиката „око за око“. Този чужд на Христовото благовестие дух се противопоставя преди всичко на законите на съборността и единството, които въведе самият Основател на Църквата. От учението на светите отци знаем, че Църквата според нейните най-висши принципи носи евангелското послание за „единението на всички“. В този контекст използването на светска власт, върху която да се постигне една световна църковна хегемония, е изкушение, подобно на това на Христос в пустинята, затова е отхвърлено най-категорично от отците на Църквата, а дори и от светски автори, като типичен представител е руският писател Ф. Достоевски във „Великия инквизитор“ от „Братя Карамазови“.
Изкушението на властта, произтичащо от усещането за силния, за онзи, който може да използва дори средствата на една свръхсила, но и каналите на пропагандата, за да изглежда убедителен, няма нищо общо с духа и мисленето на светите отци. В многострадалния африкански континент Църквата е създадена чрез жертвеното служение на слаби според светските разбирания мисионери, но силни по благодатта на Всемогъщия Бог. Арогантността на светския владетел, според апостола на народите Павел, рухва пред духовната сила на Божиите светци, тези предани работници на Господното лозе.
Несправедливо и в крайна сметка хула срещу Светия Дух е Александрийската патриаршия, която най-накрая се съвзема с цената на борби, мъченичество и свидетелството на смирени мисионери, да страда от антиканоничното поведение на една сестра-църква, при това по-млада от нея според православните диптиси. Особено когато тази църква в своите междухристиянски отношения показва особената чувствителност и внимание да не накърни, например, доброто си сътрудничество с Римокатолическата църква. Напомняме, че когато Руската църква търпеше трудностите на безбожния режим, църквите на гръцката традиция неизменно оказваха своята помощ, за да подкрепят руските православни братя във вярата и да облекчат болката им. Тогава надделя духът на единството, който е благословен от Бога. Освен това припомняме, че Московската патриаршия изпълняваше много по-добре служението си, когато на практика осъществяваше духовните завети, опит и традиция на древните патриаршии и особено на Великата Христова църква. Известни са множеството случаи на духовна помощ от страна на Вселенската патриаршия за укрепването на Православието в руските земи.
Светият и велик събор на Православната църква (Крит 2016 г.) заяви, че: „Православните автокефални църкви не са конфедерация от църкви, а една, света, вселенска и апостолска Църква“ и като такава трябва да развива и насърчава своето единство. Същият събор реши, че не е възможно да има диаспора в пределите на юрисдикцията на поместните автокефални православни църкви. Следователно Руската църква със своето конкретно действие оспорва и съвременните съборни решения, които са приети и от нея, тъй като е съподписала всички предсъборни текстове.
Бъдещето на Православната църква предполага единство и затова всички трябва да работим в тази посока, уважавайки и подкрепяйки църковните институти. Скорошният опит от всеправославното сътрудничество до Светия и велик събор показа какъв е пътят за творческото и ползотворно сътрудничество на поместните църкви. Този процес трябва да продължи.
Стоейки в апостолското и светоотеческо предание, ние призоваваме за възстановяване на каноничния ред, чрез което се възражда свидетелството на Православието в света и се прославя Бог в Троицата.
Отговорността на всекиго за помирението е голяма.
