От 21 до 25 май 2018 г. в Солун се проведе Осмата световна среща на богословските школи, организирана от Богословския факултет на Солунския Аристотелов университет и под патронажа на Вселенската патриаршия. Конференцията беше посветена на Светия и велик събор на Православната църква, проведен на о-в Крит през м. юни 2016 г., и неговото отражение върху православното богословие през 21 в. Над 300 учени, представящи 25 богословски института от над 20 държави, пристигнаха в Солун, за да споделят натрупания опит от възприемането на съборните решения в изтеклите почти две години след Събора. На конференцията имаше рекорден брой българи от Софийския и Великотърновския университет, както и от Оксфорд, и това беше оценено от организаторите и гостите. Бяха разгледани богословските, еклисиологичните и каноничните измерения на Събора в Крит, но форумът не се ограничи с вътрешни за Православната църква проблеми. Пленарните доклади, както и научните съобщения в секциите анализираха съдържанието на съборните решения в контекста на проблемите, с които Православната църква се сблъсква в световен план: глобализацията, миграциите, зависимостите, различните форми на неравенство, войната и мира, етическите дилеми, научната революция и т. н. Акцент беше поставен върху приноса на православното богословие за разбирането на концепцията за правата на човека, както и за осъзнатото участие в диалога с другите християнски църкви и общности.
Идеята за провеждане на световни срещи на православните богословски школи възниква в началото на миналия век. Един от радетелите за това е прот. Георги Флоровски.
Създаването на световен православен богословски форум между двете световни войни е мотивирано от стремеж да се подпомогне работата по свикване на бъдещ всеправославен събор. Съответно пък приключилата в Солун конференция е първата след провеждането на Светия и велик събор в Крит. Целта не беше нито ретроспективно изучаване на предсъборния процес, нито някаква апология на проведения събор. Конференцията разгледа критично съборните решения с оглед съвременните предизвикателства пред християнския етос. Пленарните докладчици бяха подбрани така, че да бъдат по възможност представени гледните точки на различни поместни православни общности и йерархически нива в Църквата. Изложени бяха оригинални визии за предизвикателствата пред съборността, осъзнати благодарение на Събора в Крит.
Не искам да премълча, че в началото мнозина споделиха скептицизъм по отношение на успеха на конференцията. Напоследъх свикнахме публичният глас на Православната църква да излъчва тревога и безнадежност. Усвоихме също така и един расистки предразсъдък, според който Балканите са място на крамоли и лоша организация. Домакините разбиха тези стереотипи. Богословският факултет на Солунския Аристотелов университет демонстрира, че може да се говори сериозно и критично по актуални въпроси, без да се изпада в истерия; че топлотата и непосредствеността на общуването не изключват, а изискват сериозна и промислена аргументация; че реваншизмът, постколониалните компелкси и самодоволството нямат нищо общо с православния етос, а са лукави проявления на властолюбието. Гостоприемството на нашите домакини ни помогна да осъзнаем, че много често разговорите в православен контекст са белязани от тежки зависимости, най-страшната от които е греховният стремеж да властваш над други човешки същества.
Солун е град, известен със своето гостоприемство. Но както посочи един от домакините, игуменът на манастира „Св. Дионисий Олимпийски“ архим. Максим, християнското гостоприемство не се свежда само до богата трапеза. Неслучайно манастирската трапезария се нарича „архондарик“, т. е. стая за архонти (благодорници). Църквата възвръща на човека статута на благородник и този етос е втъкан в прочутото гръцко гостоприемство, от което всички вкусихме с благодарност. Следва да се подчертае, че финансирането на конференцията се дължи както на Университета и на неправителствени организации, така и в най-голяма степен – на Православната църква в Гърция. Благодарение на всичко това Солунската конференция донесе радост и надежда.
Негово Всесветейшество патриарх Вартоломей не успя да присъства лично на конференцията, но отправи приветствено послание, в което посочи, че подготовката на Светия и велик събор е белязала живота на Православната църква през 20 в. Неговото осъществяване е плод на огромни усилия и ние днес сме длъжни да работим за задълбочената рецепция на съборните решения от цялата пълнота на Църквата. Решението на някои юрисдикции в последния момент да откажат участие на Събора е продиктувано според патриарх Вартоломей от съображения, които нямат нищо общо с догматите и каноните на Православната църква, а издават привързаност към нецърковни каузи. Ако бяхме отложили Събора, отбеляза патриархът, това би значело да признаем капитулация на Църквата пред светски амбиции. Патрирархът припомни, че предстои публикуване на съборните протоколи. Според него тези протоколи ще покажат дълбоката загриженост на участвалите 10 православни църкви за довеждане до добър край на съборния процес – в съгласие с Божията воля и при пълно зачитане на православната канонична традиция.
В своето изказване архидякон Йоан (Джон) Хрисавгѝс (Константинополска патриаршия) подчерта, че състоянието на съборността е огледало на готовността ни като православни християни да говорим със света; то показва колко всъщност ни е грижа за човеците.
Монахиня Васа (Ларина, Московска патриаршия) представи опит за феноменология на църковното единство в контекста на нашето съществуване в подлежащия на въцърковяване свят. Тя е убедена, че за православните единството на Църквата не е субстанциално налично. В Новия Завет, в богослужебната традиция и в каноническата литература единството не се заявява като нещо постигнато; то е задача, възможност, която става опитно достъпна едва в непрестанната Петдесетница на Духа. Стремежът към единство е съ-размерен с кенотичната жертва на Христос, която изключва самодоволството.
Отец проф. Порфирий Георги, декан на Богословския факултет на университета в Баламанд (Ливан, Антиохийска патриаршия) също говори за кеносиса, но от гледна точка на отношението към познанието. Безпросветното благочестие често се манифестира като престорен агностицизъм или като претенция, че Църквата може да знае повече за видимия свят от съвременната наука. Както посочва св. Григорий Паламà, благочестието не е въпрос на думи (ρήματα), а се изразява в дела (πράγματα). Езикът на богословието е правдив и истинен, само когато изразява вярно отношение към Бога и към света, а не позьорство. Необходимо е православните да изучават творението, както и човешката природа, като се доверяват на научното знание и не си приписват свръхкомпетентност.
В доклад, прочетен в негово отсъствие, Тиранският и на цяла Албания архиеп. Анастасий (Янулатос) направи преглед на православната мисионерска дейност в рамките на младежката организация Синдесмос, основана през 1958 г. Той подчерта, че през годините православните мисии в Африка (Кения, Уганда) и Азия са имали привилегията да се учат от грешките на своите римокатолически и протестантски предшественици. Според него мисионирането не се свежда до изграждане на църковни структури, а предполага инкултурация на богословското съдържание в местния контекст, както и подготовка на лидери на местните общности.
Архиепископът на Константинополска патриаршия за Америка Димитрий се спря върху каноничната аномалия в страните, които не са традиционно православни. Той посочи добронамереното сътрудничество, което съществува между различните православни юрисдикции в САЩ, в рамките на Православната епископска конференция, създадена съгласно решенията на Събора в Крит. Архиепископът се спря на някои проблеми при работата на епископските конференции, като например изискването за единодушие при вземане на решенията, което позволява на епископи с миниатюрни диоцези (които често дори не живеят в съответната страна) да влияят непропорционално.
Митрополитът на Търговище Нифон (Румънска православна църква) посочи, че е необходим многостранен всеправославен орган, който да ръководи съборния процес. Периодичността на вселенските събори според митр. Нифон следва да е 5-10 години. Съборът в Крит е начало на връщане към нормален съборен живот, но процесът трябва да бъде продължен. По-нататък митр. Нифон анализира слабостите, които се проявяват в областта на православната мисия, както и в сферата на икуменическия диалог. В областта на мисията и диалога Православната църква е неубедителна и вяла, когато допуска културната, политическата и геополитическата поляризация да разкъса нейното тяло. Както кресливите защитници на Преданието (които най-често го познават слабо и поради това проявяват маловерие в неговата устойчивост), така и патетичните реформатори са неуверени в собствената си идентичност православни християни. Тази неувереност се преодолява – настоява митр. Нифон – чрез отказ от селективно фаворизиране на някои аспекти на Преданието или на някои периоди от историята на Църквата за сметка на други. Днес, например, в православното пространство често се отправят инвективи срещу схоластичния метод. Но схоластичният метод е усвоен от православното богословие и от него са повлияни авторитети като П. Трембелас, о. Д. Стънилоае и дори св. Юстин (Попович). Нашето богословие, заяви митрополитът, може да е аскетично и харизматично, но то е и схоластично и ние няма защо да свръхпротивопоставяме единия аспект на другия. По отношение на икуменическия диалог митр. Нифон заяви, че Православната църква не бива да се задоволява с мирно съвместно съществуване между различните християнски деноминации. Църквата е покана за съ-участие в живота на Триединния Бог. Но това значи, че стремежът към единство не бива да се подменя с триумфалистко изключване (ексклузивизъм). Ние се стремим към осъзнато единство на всички в едната, свята, вселенска и апостолска Църква на Христос, а не просто към ликвидиране на неправославните юрисдикции чрез сливането им с Православната църква. Ако смятаме, че това е утопия, според митр. Нифон, следва, че не вярваме в светостта, въплътена в живота на светците. На въпрос дали икуменизмът е ерес, митрополитът отговори, че съгласно неговото разбиране икуменическият диалог е платформа, която няма нормативно съдържание. Ако няма специална икуменическа доктрина, не може да има ерес.
В своя пленарен доклад митрополитът на Пруса Елпидофор (Ламбринядис, Константинополска патриаршия) очерта схващането на своята патриаршия за бъдещето на православната съборност в глобален план. Той посочи, че Светият и велик събор, проведен в Крит, не е вселенски. И това не е заради броя на участвалите юрисдикции, понеже „вселенскостта“ на един събор се определя не от количеството, а от качеството на решенията. Съборът в Крит беше – заяви митр. Елпидофор – възстановяване на съборния процес след дълго затишие и вглеждане на Православната църква в собствените ѝ проблеми, както и в света. Израз на този особен статут на Събора в Крит е дългият предсъборен процес, както и обстоятелството, че към момента на свикването му проектодокументите бяха одобрени с консенсус от всички поместни православни църкви в рамките на предсъборни съвещания. Според митр. Елпидофор бъдещият вселенски събор, за който не бива да се чака да изминат нито 50, нито дори 20 години, трябва да разгледа канонични въпроси, доколкото в момента в Православната църква няма догматични спорове. За разлика от Събора в Крит той няма да е предшестван от толкова дълга и детайлна предсъборна организация. Макар предварителната работа по решенията да не е пречка за благодатно просветление от Духа, стремежът почти всичко да е предварително договорено издава боязън от съборността. Според митрополита основната работа по документите трябва да протича по време на събора, като текстовете се приемат с консенсус или с мнозинство. Той смята, че основен каноничен въпрос, който вселенският събор тряба да реши, е този за автокефалията. Голяма част от съвременните автокефални църкви са получили самостоятелност едностранно от Константинополската патриаршия, вследствие на определени политически обстоятелства. Той нарече това „ситуация на висяща автокефалия“, която подлежи на съборно потвърждение. Стана ясен възгледът на Константинополската патриаршия за трайното уреждане на въпроса с автокефалията на някои юрисдикции, които понастоящем се намират в схизма. Митрополитът настоя, че според неизменния ред (τάξις) и добрата практика (πράξις) на Православната църква Вселенският патриарх има примат (първенство), който се изразява в иницииране на вселенски събор и организация на съборния процес. Патриаршията обаче по никакъв начин не може да предрешава съборните решения, в това число и тези, свързани с автокефалията. Той посочи, че съборът няма как да променя практиката и реда, защо той е техен израз. Практиката и редът – това са трайни натрупвания в църковния живот, които подлежат единствено на регистриране. Преданието обаче, подчерта митр. Елпидофор, е животът на Духа в Църквата и то се обогатява непрестанно; това свидетелства, че Църквата е жива.
Във всеки от трите дни се провеждаха два успоредни следобедно-вечерни панела с научни съобщения на участниците. Панелите анализираха поставените в пленарните доклади проблеми с помощта на специализиран научен апарат. Следва да се подчертае, че участниците не представяха само научната област на православното богословие, във вида в който то се преподава понастоящем в повечето висши училища по света. Напротив, бяха привлечени специалисти и от областите на философията, психологията, социологията, юриспруденцията, политологията и историята. В съобщенията докладчиците често се позоваваха на изказванията от пленарните сесии.
Ще представя кратък обзор на темите и тезите в панелите, които успях да проследя, без претенция за изчерпателност.
Всички съобщения подхождаха към решенията на Събора в Крит в два аспекта: вътрешно-църковен и мисиологичен. Изключително сериозно внимание беше отделено на разногласията, белязали предсъборния процес и проявили се дори по време на Събора. Първият пункт на разногласие е свързан с диалога с неправославните изповедания. Приетата от Събора обтекаема формулировка за това в какъв смисъл традиционните неправославни християнски изповедания биват назовавани „църкви“ поставя проблем, който далеч не е само терминологичен. Става дума за смисъла и историята на диалога с инославните през 20 в. Съборният документ признава изминатия през 20 в. път в диалога с неправославните като значим за живота на Православната църква. Докладчиците обаче обърнаха внимание, че някои групи православни в Гърция, а и не само там, отхвърлят историческия опит на икуменизма, поради което и не приемат съборното определение. В една „идеална“ ситуация подобно отхвърляне би следвало да означава изключване на тази група от църковно общение. Такова действие обаче засега е неоправдано, понеже няма никаква яснота дали и доколко решенията от Крит са правилно разбрани от църковното изпълнение. Забелязва се тенденция за игнориране на съборните решения дори от страна на православни християни, чиито архиереи са присъствали и са одобрили решенията. В кулоарите професор от Солунския университет с болка описа безразличието, с което бива посрещната от йерархията в Гърция инициативата на група богослови да посетят някои епархии в страната и безплатно да изнесат разяснителни лекции за Събора. Всичко това свидетелства за криза на съборността.
В рамките на панелните дискусии участваха и представители на други християнски вероизповедания и неправославни висши училища. Според някои от тях със заявлението, че Православната църква е Едната, света, съборна и апостолска Църква, документът от Крит е най-консервативният глас в съвременния икуменически диалог. Изразиха се притеснения дали и как тази позиция би се вписала в икуменическото движение. Затвърди се впечатлението, че подходът на Крит е обтекаем и позволява различни интерпретации. Но за да бъдат изпълнени формулировките с богословско съдържание, е необходимо да се изясни кои са критериите за границите и идентичността на Православната църква с оглед на диалога. В някои от докладите имаше насоки за такава критериология: например, чрез служението на света или през патристичната концепция за оглавлението, на която се позовава енцикликата на Събора. Тези херменевтични опити за осмисляне на решенията от Крит следва да отчитат паралелни места в други документи на поместни православни църкви, като например доктрината на Руската православна църква.
Вторият пункт, по който цари разногласие, е въпросът за йерархичните отношения между поместните юрисдикции в рамките на съборния процес. Несъмнено този въпрос се използва от властите в Москва за натиск върху Руската православна църква, както и върху други свързани с нея поместни юрисдикции. Особените обстоятелства на свикване на Събора, както и програмният характер на решенията му не позволяват дисциплинарно налагане на един-единствен възглед за неговата обвързваща сила. Няколко интересни научни съобщения развиха тезата, че разсъдителността, която е израз на мъдростта на Духа, следва да насочи каноничното съзнание на Православната църква към преодоляване на легализма. Полезни в това отношение могат да бъдат някои схващания за нормотворчеството в англосаксонската юриспруденция, според които дори най-еднозначният закон разчита на преценката на правоприлагащия и допуска вариативност при изпълнението. Чу се тезата, че в някои обтекаеми формулировки на Събора, като например текста за отношението към секуларната публичност, има промислителна мъдрост, понеже подтикват към контекстуализиране и богословски размисъл.
Друга група съобщения беше посветена на податливостта на Православната църква спрямо политически и геополитически въздействия. И в двата случая проводник на влиянието е дефектната съборност. Политическите зависимости са по-лесно разпознаваеми, понеже са свързани с властови амбиции на личности или групи. Геополитическите влияния отразяват интереси на мощни глобални центрове на власт и са свързани с културни противопоставания. Пример за геополитическо културно противопоставяне е визията на Самюел Хънтингтън, поставяща православието в орбитата на антизападните култури. Геополитическите интереси действат неявно, те се проявяват в църковно-дипломатическите контакти, в медийната среда, както и в режимите за генериране на знание, които всяко общество изгражда. Острастените реакции на обществата, изразяващи се в заемане на позици, неподкрепени с критичен анализ, често крият геополитически интереси. Ако Православната църква безкритично се опира на подобни „общи места“ в обществения дебат, които по правило нямат догматична или богословска основа, тя рискува да стане жертва на геополитически игри. Някои от гръцките участници подчертаха, че когато днес православни атакуват модерния западен начин на живот, те следва да си зададат въпроса къде позиционират себе си: дали живеят в предмодерното време, което би ги направило анахронични, или имат претенциията, че обитават западното общество, но не са заразени от неговите недъзи. В този смисъл всяка критика към обществото следва да бъде преди всичко самокритика.
Част от неевропейските участници изразиха притеснение от прекомерното фиксиране на всеправославния дебат върху ситуацията в Европа и САЩ. Тези два региона съставляват съвсем малка част от религиозния ландшафт. Нещо повече, от гледище на социологията на религията най-динамичните процеси в момента протичат в Южна Америка, Африка и отчасти в Азия. Там понастоящем протича своеобразно състезание между различните религии и православието драматично отсъства от тази арена. А почвата за мисиониране несъмнено е добра.
Освен измененията в глобалната религиозна картина Православната църква пренебрегва и научната революция. Развитията в природните науки са елемент на Откровението и, като изключим отделни юрисдикции и богословски школи, като цяло липсва капацитет за богословско осмисляне на тези развития. Това е важно предизвикателство за християнското свидетелство. Един от докладчиците направи провокативно предложение в богословските училища да се застъпи изучаването на висша математика, понеже без нейния формален език е невъзможно вникване в съвременните теории на физиката, които са богословски релевантни.
Не на последно място конференцията постави сериозно въпроса за мястото на жените в Църквата. Организаторите се бяха постарали да осигурят баланс на половете. От проведените задълбочени дискусии се наложи изводът, че лесните решения ще скрият проблемите и могат да притъпят разсъдителността ни за различаване на плодовете на Духа от плодовете на властолюбието. Според някои от участничките болезненият стремеж за упражняване на власт над други човешки същества е причина за нарастваща дискриминация и насилие над жените в постмодерното общество, в което формално има пълна равнопоставеност. Църквата следва да култивира у младите способност за критично отсяване на инерционно приписваните на половете социални роли. Това че един проблем не може да се реши, не значи, че не трябва да се опитваме да действаме правилно, а не погрешно. За целта трябва да се опираме на Евангелието и църковното Предание и да не прилагаме модели за традиционното общество, неприложими за съвремието.
Това е краткият обзор на едно значимо събитие в живота на православното богословие днес, призвано да продължи с нови сили служението си на Христовата църква за слава Божия и наше спасение.
