Обзор на работата на Светия и велик събор на о-в Крит от игумена на манастира „Ставроникита“ архим. Тихон

„Имах възможността да се запозная и да общувам с множество архиереи, да получа тяхното благословение и същевременно да приема тяхното уважение към Света гора, но и очакванията им тя да продължи да бъде действен пример за духовен живот и подкрепа за подложения на множество изкушения свят. Също така установих простотата и скромната непринуденост на повечето от тях, взаимното ни общение в Светия Дух, съгласие и сходен подход към повечето от темите на Светия и Велик събор, но и по много друго въпроси. Тази добросъвестност и вярност към идентичността на православния архиерей беше видима при повечето членове на Светия събор, като на този фон пролича ясно неспособността на отделни участници да изразяват по актуален и изкусен начин богословското слово, както и повлияването на други от светския дух и начин на мислене. При никого обаче ние не успяхме да забележим желание или намерение за компромиси с православната вяра и особено що се отнася до диалога и общуването с римокатолиците. Даже напротив, единодушно беше приет и записан като абсолютно неприемлив метод прозелетизмът на унията.

„Клеветите увлякоха дори добри наши събратя“

Наистина е недопустима и лишена от всяко основание цялата тази полемика срещу Светия и велик събор и сега, вече постфактум, се вижда как тя успя да увлече дори добри събратя, използвайки аргументи, изградени изцяло върху подзрения и съмнения, и създаде цял арсенал клеветнически обвинения, които в крайна сметка се обръщат срещу самата непорочна Православна църква. Защото наистина дори само част от тези обвинения, които бяха изречени срещу Светия събор, да имаха някакво основание, тогава съвсем основателно човек може да си зададе въпроса дали Православната църква все още съществува. Въпреки тази съпротива обаче Светият събор на толкова много православни архиереи и много други негови участници като съветници, прояви действието на животворната благодат на Светия Дух не само в тази традиционно православна страна, но и по целия свят, която свидетелства истината на Единородния и призовава всички към спасение“.

След това архим. Тихон разглежда работата върху всеки от шестте документа, утвърдени на Събора, и подробно запознава светогорските монаси с промените, направени в тях.

„По-конкретно Светият и велик събор разгледа шестте теми, които бяха подготвени на всеправославните предсъборни съвещания и които бяха изпратени до цялата Православна църква, включително и до нашата свещена общност, и беше поискано мнение за тях. По отношение на първата тема „Мисията на Православната църква в съвременния свят“ бяха направени добавки за по-добро богословско изясняване на текста. В началото на текста беше добавен евангелският цитат „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16) и т. н., както и беше добавен пети параграф, който подчертава, че разпространяването на вестта на Евангелието според последната заповед на Христос „Идете и научете…“ е неизменна мисия на Църквата…“.

Според игумена на „Ставроникита“, най-съществената добавка с богословска тежест е в Параграф 14 на документа, където се казва:

„Църквата, която очаква възсъединяването на всички в едното Тяло на Христос, напомня на всеки човек, идващ в света, че Христос ще дойде отново при Своето Второ пришествие, „за да съди живи и мъртви“ и че „Неговото Царство няма да има край“. С тази добавка се проявява есхатологичната перспектива на Църквата и се подчертава, че целта на човека е да се подготви успешно за своето участие в бъдещото Царство небесно на Господа. И текстът завършва с думите, че „Църквата предлага на човека жертвената любов на Разпнатия наш Господ като единствен път, водещ към един свят на мир, справедливост, свобода и взаимна помощ между хората и народите, чиято единствена и окончателна мярка винаги е била принеслият се в жертва за живота на света Господ…“.

Към втория документ – „Православната диаспора“ – нямаше съществени забележки. Към епископските събрания беше добавена като отделна област Канада, като в правилника за работа на тези събрания в чл. 5 беше поправен изразът „заедно с другите църкви“ на „заедно с другите инославни църкви“, показвайки разбирането на Светия събор по тази тема. Проведе се разговор върху каноничното правило да има един епископ във всяка област-град. Общото впечатление беше, че поради имиграцията и силните връзки на имигрантите с техните родни места, не е възможно да се приложи канонична акривия и беше прието междинното решение за епископски събрания в диаспора, за общо православно представителство пред поместните власти, с перспективата обаче това състояние в бъдеще да се нормализира (според каноните на Църквата).

По темата за „Автономията и начинът за нейното провъзгласяване“ нямаше същински разговор, с изключение на някои проблеми, които сподели Високопреосвещеният митрополит на Талин и Естония Стефан“.

„Категорично беше осъден натискът да бъдат признати нови форми на съжителство“

По-обширно архим. Тихон се спира върху обсъжданията за брака и оживените дискусии на архиереите:

„По отношение на четвъртата тема – „Тайнството на брака и пречките пред него“ – категорично беше осъден натискът да бъдат признати нови форми на съжителство – т. нар. граждански брак като различен от благословения от Бога и Църквата брак, брачните договори за еднополово съжителство, както и всяка друга форма на съжителство, различна от брака.

Към пречките пред сключването на брак бяха направени някои промени, които обаче не изглежда да доведат до някаква промяна на утвърдилото се положение, но създават основание за подозрение за промяна на църковното отношение към въпроса за второбрачието на клириците. И по-конкретно в т. 4 към този раздел беше променен изразът: „Свещенството, според сега действащото канонично предание (Правило 3 на Петошестия Трулски събор), е пречка за сключването на брак“. Той стана така: „Свещенството само по себе си не е пречка за сключването на брак, но според сега действащото канонично предание (Правило 3 на Петошестия Трулски събор), е пречка за сключването на брак“. Да се надяваме, че тази формулировка няма да се използва някога за отмяна на ясната наредба на свещените канони. Ще бъде обаче пропуск да не спомена намесата на уважаемия Полски архиепископ Сава, че тайнството на брака е свещено и се извършва пред Бога, а съюзът на семейните остава валиден и във вечността, преминавайки в бъдещия век. Затова не е позволено на един свещеник да подценява стойността на това св. Тайнство и да дава лош пример на паството на Църквата.

В Параграф 5, който засяга брака на православни с инославни християни, беше премахната втората му част, в която ставаше дума за даването на възможност за благославяне на брака поради човеколюбие, което беше направено, за да се удовлетвори Грузинската църква. Последният Параграф 7 обаче, който се отнася до прилагането на църковна икономѝя, беше поставен веднага след Параграф 5, оставяйки така въпроса за извършването на смесени бракове на преценката на всяка църква.

По отношение на петата тема – „Важността на поста и спазването му днес“, – въпреки че нямаше никакви предложения за промяна на този текст, повърхностното отношение, по моя преценка, на няколко малко на брой епископи, предизвика дълго обсъждане. В началото Високопреосвещеният Пергамски митрополит поиска да се премахне последната фраза от първия параграф, която завършваше параграфа с думите за поста „като икона на бъдещия живот“, която, както се отбелязваше в същия параграф, беше заимствана от Триода. Високопреосвещеният Пергамски митрополит сметна, че не може бъдещият живот да се свързва с поста, защото след Пасха ние преустановяваме поста, а понятието икона се отнася до Христос и човека като икона на Твореца Бог. Мисля, че не е нужна особена мъдрост, за да се разбере, че понятието икона има в православното богословие многообразно значение и в конкретни случай химнописецът иска да ни поучи, че чрез поста ние се подготвяме и приближаваме до бъдещия живот и до единствените, нетленни и безценни негови духовни блака, които иконично ни представят и през нашия настоящ живот, основната ни цел. Поради намесата обаче на Високопреосвещения Бачки митрополит Ириней и въпреки правилното включване на Високопреосвещения Навпактски митрополит Йеротей, тази фраза от Триода отпадна от текста.

„Всички монаси и благочестиви поклонници на Света гора са призовавани да приемат често св. Причастие“

След това думата взеха основно двама епископи, – един от Гръцката църква и един от Кипърската църква, които изразяваха едно и също мнение, като пламенно и с риторични умения защитиха разбирането си, че хората трябва да бъдат облекчени от прекомерните пости и трябва да се определи кои пости са задължителни и кои – пожелателни, опитвайки се, надявам се непреднамерено и с добри намерения, да увлекат Светия събор към богословската грешка да тласне Църквата към компромис и съчетаване със светския дух, а не обратното – Църквата да насърчава и води света към евангелското съвършенство според мъдрото учение на нашето св. Предание по този въпрос. Накрая, поради акламациите на множество епископи текстът да остане, както е, той не беше променен.

По време на тези обсъждания неочаквано се намеси Високопреосвещеният Пергамски митрополит Йоан, за да изрази несъгласието с онези, които преувеличават и налагат допълнителни пости, като например пост през събота, тридневен пост преди св. Причастие и други преувеличения. Сред привържениците на това погрешно мнение той спомена някои старци и поименно Света гора, което според мен беше направено с пренебрежителен тон. Аз, разбира се, знаех правилника на Събора и нямах намерение да участвам в дискусиите, но след казаното за Света гора, като пратеник на двойния Синаксис на Света гора, сметнах за свое задължение да отговоря и да обясня как са наистина нещата, затова поисках думата. Светейшият патриарх веднага го забеляза и го съобщи на Събора, но отбеляза, че няма възможност да изпълни желанието ми поради обръзването си с правилника на работа на Събора. След това, тъй като се намесиха и много други членове на Светия събор, Светейшият патриарх каза, че ще ми даде думата след края на заседанието, което и направи. Мисля, че си заслужава да отбележа, че редом с цялостното положително духовно и православно богословско присъствие на Църквата в Полша в дейността на Събора, в този момент отново се намеси гръкоговорящият Семятичски епископ Георги и поиска благословението на архиепископа на Полша да се разреши на представителя на Света гора да говори от името на Църквата на Полша.

И така, имах възможността да засвидетелствам пред всички участници в Светия и велик събор истината, а именно, че на Света гора не се нарушава забраната за пост в събота, освен на Велика събота, не се отклонява пристъпването към св. Тайнство на божественото Причастие в неделния ден, а монасите не само не са възпирани от често божествено Причастие, но и се насърчават към него заедно с благочестивите поклонници, тъй като това е необходим елемент на истинския духовен живот. Също така казах, че светогорските изповедници притежават духовно великодушие и се опитват с голяма разсъдителност, болка и любов, да помогнат на всеки човек, да му помогнат в трудния път на покаянието и да го насърчат братски да следва евангелския път към съвършенство. И накрая споменах, че с Божията благодат и днес на Света гора продължава отеческото предание на добротолюбието във всички форми на монашеския живот, което събужда чувства на оптимизъм и духовна радост сред всички, които обичат, разбират и се вдъхновяват от нейното духовно богатство.

„Бог допусна всичко това, за да не забравяме своята човешка немощ“

Шестата тема – „Връзките на Православната църква с останалия християнски свят“ – привлече в по-голяма степен вниманието на всички, тъй като към този текст имаше най-много критики и забележки от страна на автокефалните църкви. Църквата на Румъния вече беше изпратила забележките си по текстовете в секретариата на Светия събор, които бяха успешно защитени от Блажения неин патриарх Даниил и съдържаха съществени богословски аргументи и духовна енергия, и по този начин той допринесе много за добрия край на дейността на Великия събор.

Най-трудният за съгласуване момент се съдържаше в Параграф 6 на текста, където става дума за признаване на историческото наименование на другите църкви и изповедания. Едното мнение беше, че с течение на времето на инославните е било дадено определението църква поради исторически и социални причини и понеже те самите се самоопределят като църкви, без това да означава в никакъв случай, че те покриват и се изравняват със същинското и догматично значение на понятието Църква. Тази позиция беше подкрепяна предимно от Вселенска патриаршия, Църквата на Албания и др. Другото мнение настояваше определението Църква да не се прилага изобщо към инославните, за да се подчертаят по-ясно същностните догматични различия между Едната, света, съборна и апостолска Църква и тях. Този позиция беше защитавана от църквите на Гърция, Румъния, Полша и др.

По време на следобедното заседание в петък, 24 юни, председателят на Събора, Светейшият Вселенски патриарх Вартоломей, разбирайки предстоящата трудност за разрешаването на въпроса, предложи да се състави комисия с участието на църквите, които са направили предложения, за да се намери един общ израз и формулировка по обсъждания въпрос, която да удовлетворява всички страни. Трябва да отбележа, че поне аз не забелязах да има някаква, дори формална обработка и подготовка на различните позиции на църквите от страна на секретариата, което да улесни дейността на Събора. За съжаление, в онзи кризисен момент се намеси Пергамският митрополит Йоан, който според мен реагира неадекватно и каза, че текстът си е много добър и не вижда причина той да бъде променян и затова не е необходимо образуването на специална комисия.

Съгласието на Негово Всесветейшество с напълно неуместното и неразбираемо настояване на Пергамския митрополит Йоан, без разположение към диалог, разбиране на мнението на другите църкви и опит да се съчетаят различните гледни точки към въпроса, доведе до основателна реакция и нескрито изнервяне на Румънския патриарх, който до този момент участваше в обсъжданията спокойно и с богословски аргументи. Освен това патриархът на Сърбия внесе писмено мнение, в което твърдеше, че документът не е достатъчно обмислен и затова неговото разглеждане трябва да бъде отложено, за да бъде по-добре изготвен.

През този ден заседанията на Събора завършиха в атмосфера на духовно разочарование и притеснение за това как ще се развият нещата през следващия ден. Не искам да скрия и силните чувства на негодувание, които вълнуваха не само мен, но и много други участници заради нечия арогантност, която застраши авторитета не само на Вселенската патриаршия, но и на самата Православна църква.

Може би Господ допусна всичко това, за да не забравяме трагичната си човешка слабост и че Църквата в действителност я води и спасява всесилната благодат на Светия Дух. Сутринта на следващия ден, когато може би всички чувстваха в по-голяма степен своите отговорности, беше предложено и прието предложението „Православната църква приема историческото наименование на другите нестоящи в общение с нея инославни християнски църкви и изповедания“. С това твърдение се показваше, че наименованието църква спрямо инославните църкви, които, както беше отбелязано, не са във верово и светотайнствено общение с Едната Църква, им се дава, тъй като те са били наречени така в хода на историята и това наименование и неговото съдържание имат изключително историческо и социологическо, но не и същностно и догматично значение.

След това бяха поправени и изяснени още няколко израза, като например Параграф 5 – относно загубеното единство на християните, който беше поправен чрез изпускането на думата „загубено“, така че да не се остава възможност някой да тълкува, че Православната църква има недостиг в пълнотата на истината. Също така по подобни причини в Параграф 7 беше премахнат изразът „общите усилия за възстановяване на християнското единство“. В края на Параграф 9 беше добавен, по предложение на Църквата в Румъния, изразът „Двустранните и многостранни богословски диалози трябва периодично да бъдат подлагани на всеправославна оценка“, за да се осъществи по-добър контрол върху развитието на богословските диалози. В Параграф 16 беше добавено преди „Християнски църкви и изповедания“ думата „инославни“. Също така в Параграф 17 беше заменена фразата „внасят своя принос към свидетелството на истината и за постигането на единство на християните“ с фразата „внасят своя принос към мирното съвместно съществуване и сътрудничество пред лицето на големите обществено-политически предизвикателства“, като по този начин дейността (на православните църкви, бел. ред.) в ССЦ не се смята вече за свидетелство на истината и принос към развитието на единството на християните, а има за цел постигането на мирно съвместно съществуване и решаване на общите предизвикателства в обществото. Освен това в Параграф 19 беше прибавен откъс от Декларацията от Торонто, която уточнява, че участието на Православната църква в ССЦ не означава, че тя смята другите църкви за Църква в истинското и цялостно значение на това понятие. В Параграф 20 е поправен изразът „заедно с другите християнски църкви и изповедания“ на „заедно с останалия християнски свят“. В Параграф 21 е поправено „сближаването на църквите“ на „сближаването на християните“, а накрая е направена важната добавка: „… защото неправославните църкви и изповедания са се отклонили от истинската вяра на едната, света, католична и апостолска Църква“. В Параграф 22, въпреки добронамерения богословски опит на Румънския патриарх, който изрази сходните с нашите възгледи на Румънската църква, не беше постигнато разбиране от страна на останалите участници и в резултат беше направено само едно малко изяснение в края: „(съборното устройство), което от древност е висшият критерий в Църквата по въпросите на вярата и каноничните разпоредби (Правило 6 на Втория вселенски събор)“, като беше премахната фразата „компетентен и висш съдник“. За да разберете мащаба на затруднението да се постигне съгласие, достатъчно е да спомена мнението на споменатия архиерей относно възможността правилната вяра да се изразява понякога и чрез отделни лица, че не бива да оставяме още пространство на старците, достатъчно сме им дали, това е от компетентността на нас, епископите, с което видимо пренебрегваше казаното, че Светият Дух духа, където иска и никой от нас не може да компенсира духовната нищета с принудителни административни разпоредби.

Към чл. 23 беше добавено предложението на Гръцката църква, с което се съгласиха всички, че унията е недопустим акт и метод за сближавенето на християните. Тук пролича голямото възмущение на всички православни към този гнусен метод на западните (християни), който и днес все още се използва от тях, както личи от скорошното назначение на униатски епископ в Атина. Също така следващата фраза „вдъхновени от общите богословски принципи на нашата вяра“ беше поправено на „вдъхновени от общите богословски принципи на Евангелието“, така че да се избегне всяко подозрение за тъждествеността на нашата вяра с тази на другите изповедания.

Накрая беше издадена енцикликата на Светия и велик събор, която накратко да осведоми христолюбивото паство с направеното. Мисля, че тя се отличава с много концентрирано, живо и богословско слово и съдържа важния въпрос, който и ние предложихме. „Съборното дело продължава в историята без прекъсване чрез по-късните събори с вселенски авторитет, а именно съборът при Фотий Велики, патриарх на Константинопол, Великият събор (879-880 г.) и свиканите заради св. Григорий Паламà велики събори (1341 г., 1351 г., 1386 г.), чрез които беше потвърдена истинността на вярата, най-вече за изхождането на Светия Дух и за причастността на човека към нетварните енергии“.

Накрая бих искал да отбележа, че предложенията по предсъборните текстове, които направихме и записахме в своя отговор до Всесветейшия патриарх Вартоломей, съвпадат и са почти идентични с предложенията на Гръцката църква, както отбеляза и Атинският архиепископ в своя отговор към Свещения Кинотис, с тези на Румънската църква и др. Не знам дали е имало някакво взаимно влияние в оформянето на позициите на църквите, но сам по себе си фактът, че бяха изразени общи позиции и, следователно, е налична обща основа на православния духовен живот и богословски възгледи, може само силно да ни радва и да ни вдъхва оптимизъм за в бъдеще.

След като мине известно време, мисля, че трябва да оценим по-спокойно работата на Светия събор. Смятаме за успех и самото свикване на Великия събор, защото не може той да бъде подготвян десетилетия, без никога да се свика. Това е успех и на Всесветейшия патриарх, който успя да го доведе с Божията благодат и дълготърпение до успешен край, преодолявайки човешките слабости и дребнавости. След нанесените поправки и пояснения в текста за връзките с останалия християнски свят, текстовете отразяват по един актуален начин православния опит през вековете, така че да отговорят на някои от съвременните проблеми на вярващите.

Не мисля, че днес някой има вече правото, след опровергаването на предсъборните клевети и необосновани страхове, да спекулира с темите на Събора и да създава проблеми в съвестта на обикновените вярващи“.

Превод: Златина Каравълчева