Днес се навършват петнадесет години от кончината на Пловдивския митрополит Арсений (1932-2006 г.). Роден в с. Дълго поле (по време на раждането му селото още е носило турското си име Узун Кърово, заменено през 1934 г. с българския му превод), Пловдивско, с името Ангел Богоев Чакандраков, той завършва Пловдивската духовна семинария „Св. Кирил и Методий“ (1951 г.), после Духовната академия „Св. Климент Охридски“ (1955 г.) и постъпва като послушник в Рилския манастир, където работи като помощник-библиотекар. На следващата година е постриган за монах с името Арсений и ръкоположен за йеродякон. През 1957-1959 г. е на специализация в Московската духовна академия. Там през 1958 г. Московският патриарх Алексий Първи го ръкополага за йеромонах.
След завръщането си в България две години отново служи като ефимерий и помощник-библиотекар в Рилския манастир, където през 1961 г. е удостоен с архимандритско достойнство. След това година и половина е учител в Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“ на гара Черепиш, Врачанско, а от началото на 1963 г. е назначен за протосингел на Врачанска епархия. От началото на 1968 г. е на специализация в Хумболтовия университет в Берлин, Германия, а след завръщането си е ръкоположен на 30 март 1969 г. за Стобийски епископ и назначен за викарий на Врачанския митрополит Паисий. След смъртта на последния през 1974 г. за Врачански митрополит е избран еп. Арсений, но под натиска на властта Св. Синод касира избора и еп. Арсений е пратен на заточение (!) в Бачковския манастир. Оттам по предложение на Българския патриарх Максим след няколко години е изведен и назначен за викарий на Доростолския и Червенски митр. Софроний, а после, от 1 август 1977 г. до края на 1979 г., е игумен на Троянския манастир. От 1 януари 1980 г. до ноември 1982 г. е главен секретар на Св. Синод на Българската православна църква. От 1 декември 1982 г. е викарий на Пловдивски митр. Варлаам, който пост заема до кончината на митр. Варлаам през ноември 1986 г. На 1 февруари 1987 г. еп. Арсений е избран, а на 8 февруари същата година е канонически утвърден за пловдивски митрополит.
Той беше усърден, отговорен и добър пастир, служеше из цялата огромна епархия, дори по малките села, беше достъпен не само за свещениците, но и за миряните. По монашески смирен, той живееше скромно, без никакъв лукс и с минимален персонал около себе си. Возеше се в тридесетгодишна „Лада“. В близо двадесетгодишното си светителстване обаче остави добри и трайни следи в живота на епархията си, които още се помнят. Като член на Св. Синод го наричаха „съвестта на Синода“, защото не допускаше неправди и радееше за делото на Църквата в сложните години на политическите и социални промени у нас. Безкомпромисен беше и в борбата срещу разкола в БПЦ, като заедно с други двама свои събратя беше неотстъпно на страната на каноничната Църква. Високото му църковно съзнание е отразено и в разпространяваните негови изречения: „Църквата не ни е бащиния (т. е. да се разпореждаме в нея като в своя собственост, бел. ред.)… Църквата може без тебе и без мене, но ние без нея не можем!“.
Бог да прости Пловдивския митрополит Арсений!