Съществува традиция ставропигиалните манастири да дават възможност на завършилите курсове на духовните училища да организират срещите си в тях. Това удобство се дължи на гостоприемството на домакините и на близостта до храма, където като неразделна част от общуването е съвместното участие в св. Литургия (духовниците в съслужение, а цивилните на певницата) и в панихидата за отминалите от този свят учители, наставници, съученици и приятели.
Бачковската света обител събра през почивните дни випуск 1959 на СДС. Аз представлявах баща ми, който вече не е между живите, но от малък ме водеше на тези срещи и винаги съм се впечатлявал от атмосферата, от дивното приятелство, от красивото вдетиняване на пораснали мъже. Докато молитвено участвах в св. Литургия, отслужена от Русенски митрополит Наум в съслужение с Месемврийски епископ Яков, игумена архимандрит Симон и свещеници от випускаq си мислех за евангелското четиво, което разказваше за чудното нахранване на слушателите на Христос с петте хляба и двете риби.
Бог не изоставя своите в нужда. Не остави и българския народ в онези години, вече даже не ми е интересно да ги определям… Безбожното общество трябваше да бъде спасено и Бог имаше своя план за това. За тази мисия определи никому непозната гара Черепиш - едно място, където оживление настъпва, когато премине влак, особено извън разписанието, където вятърът носи застоял въздух с аромат на тунел, където бялото не е сняг, нито красива чистота, а прах от близката варница. Това място, което бихме определили като забравено от Бога, всъщност беше избрано от Него. Тук се месеха хлябовете за спасяването от глад на безбожното ни общество, за насищане в духовната нищета. И то какви хлябове - самуни, а не кравайчета с големи дупки. Този випуск излъчи човеци като речовития и обдарен професор Славчо Вълчанов, писателя и майстор на мерената реч, единствения творец в света, удостоен безпрецедентно - на два пъти - с международната Наполеонова награда "Солензара" на Френската академия - Радко Радков, свещеници като о. Богдан Дидов, о. Антон Парушев, о. Христо Фотакиев, о. Иван Найденов и други осъзнати християни (… да ми простят, но не мога да ги изброя всичките!). Те не са вече между нас, но оставиха своя квас, за да се множат хлябовете след тях – в дома, в енорията, в родната Църква, за да няма духовен глад сред сънародниците ни. Останалите, живите, и те достойни, не ги изброявам, защото могат да бъдат видени на снимката.
Трогателно е да видиш хора на възраст, която дори статистическият институт би определил като напреднала, как се радват като младенци, как споделят спомени, как преди да си тръгнат си мислят за нови срещи и ти се иска да им благодариш, да ги поздравиш за онази смелост и вяра, която са имали като деца: да бъдат различни, несимпатични в един враждебен свят. Защото са избрали да носят кваса в себе си.
„Вечная памет” за изброените по-горе, а на тези от снимката: На многая лета!
