На днешния ден Българската православна църква чества паметта на видния възрожденец и народен будител Врачански епископ Софроний, канонизиран за светец през 1964 г.
Сведения за неговия живот се съдържат в автобиографичната му творба Житие и страдание грешнаго Софрония. Житието е приемано от съвременните историци като литературен шедьовър и ценен исторически извор за епохата на Възраждането. То е написано на говорим български език с църковнославянски примеси и допринася за развитието на новобългарската литература и формирането на новобългарския език през 19 в.
Стойко Владиславов, приел по-късно името Софроний, е роден в Котел на 11 март 1739 г. в заможно джелепско семейство. Учил е в килийното училище на родния си град с „голямое прилежание и остроумие“. Останал сирак на единадесетгодишна възраст, изпитал неволите на живота, той израства като надарен и образован младеж.
На 1 септември 1762 г. е ръкоположен за свещеник в родния си град. В „Житието“ си той е оставил интересни сведения за духовната атмосфера в края на 18 в., когато неграмотността се е ширела и сред свещеници и архиереи: „Ала като знаях мало да чету, другия свещенници ненавидяха ме, почто они вси на то време бяха орачи и от безумная младост моя не хочах да им ся покорявам, като бяха тако прости и неучени. А они мя наваждаха на архиерея и колико мя крати аргосва, и ненавидеше мя. И имаше архиерей протосингеля, грека неученнаго и некнижнаго – он мя много ненавидеше. Понеже то ест вещ природна: учен человек ученнаго люби и прост – простаго, и пиян – пияннаго“.
Воден от вродената си любов към знанието, младият свещеник захваща перото и преписва ръкописи. Особено значение за неговото духовно развитие има срещата му с преп. Паисий Хилендарски през 1765 г. Известно е, че котленският свещеник Стойко Владиславов е направил един от първите преписи на Паисиевата История славяноболгарская. Под нейно влияние той се обрича на просвета и цели двадесет години учи котленските деца на четмо и писмо, като подготвя десетки свещеници и учители, с които и след килийните уроци поддържа живи връзки, доставяйки им книги и требници.
След като овдовява приема монашеско пострижение с името Софроний и към средата на 70-те години на 18 в. заминава за Атон, където издирва допълнителни сведения за българската история. След връщането си от Света гора преживява множество изпитания, заради просветно-патриотичната си дейност е гонен от османците и от гръцкия владика.
През 1794 г. йером. Софроний е ръкоположен за епископ на Врачанската епархия, която, като център на размирици и кърджалийски опустошения, е била отбягвана от гръцките духовници. Той пристига във Враца и въпреки размириците разгръща активна просветителска дейност в селищата от своята епархия. Проповядва на роден език, а селяните, не чували дотогава проповеди на родния си език, го приемат, както той сам свидетелства „като едного философа“. От 1800 до 1803 г. еп. Софроний е принуден от Осман Пазвантоглу да остане във Видин, тъй като Патриаршията отказва да назначи предлагания от Пазвантоглу гръцки духовник Калиник. През юни 1803 г. е освободен от Видин и заминава за Крайова. След известно колебание – дали да се завърне във Враца, или да остане във Влашко – се установява в Букурещ, където остава до края на живота си (1813 г.).
В края на 18 в. св. Софроний Врачански е един от най-талантливите и активни книжовници в българските земи. Oсвен двата преписа на Паисиевата История (1765 г. и 1781 г.), той изготвя и няколко църковно-религиозни ръкописа. През 1802 г., по време на принудителния си престой във Видин, успява да изготви два обемисти сборника с църковни слова и поучения, преведени от гръцки език. През 1806 г. в Римник издава първата печатна книга на новобългарски език: Кириакодромион, сиреч Неделник, станала по-късно популярна сред народа с името „Софроние“.
Успоредно с книжовните си занимания, в Букурещ св. Софроний разгръща и активна политическа дейност.
Под негово ръководство в столицата на Влашко се обособява емигрантски политически кръг, който се заема с разрешаване на българския политически въпрос. С Букурещкия кръг се свързва организирането на първата дипломатическа мисия на българите през 19 в.
През руско-турската война (1806-1812 г.) св. Софроний установява връзка с командването на руските войски. Руското командване го приема за официален представител на целия български народ. С негово съдействие през 1810 г. се формира боен отряд, наречен „Болгарское земское войско“, който участва във войната и се отличава особено при щурма на Силистра. След приключване на войната св. Софроний се грижи за българските бежанци, напуснали България заедно с изтеглящите се руски войски.
В напреднала възраст се оттегля в неизвестен румънски манастир в околностите на Букурещ. Последните вести за него са от 1813 г. Предполага се, че това е и годината на неговата смърт.
